- Намирам ви на път от Дряново, каква е тази постановка, която играхте там с Разградския театър?
- Пиесата се казва „Обир“. Преди няколко години режисьорката Надя Асенова ме покани да играя с търговищката трупа в „Когато светът беше шарен“, нейна драматизация по разказа на Хайтов „Когато светът си събуваше потурите“. Патриархална българска пиеса. Няма населено място, където я играхме и да не е предизвикала спонтанно възхищение. Това е история от „Диви разкази“, която не е от най-наложените. Действието се развива 20-те години на 19 век, но и до ден днешен темата е актуална. Предизвиква специално въздействие върху публиката и се приема най-бравурно – това е точната дума.
След една година Надя ме покани да участвам в черната комедия „Обир“ на Джо Ортън с разградската трупа. Приех без колебание. Тя е спечелила доверието ми на мислещ и можещ режисьор. Винаги съм гледал на нашата професия не като на работа, а като мисия. И тук постигнахме много добър резултат. Обикалям България с тези две постановки, плюс „Мемоарите на един Въргал“. Удовлетворен съм, че участвам в процес, в който с хората не сме колеги, а приятели близки по душа. Условията и в тази професия са както във всички останали, но не ми се влиза в детайли. Отказах се да оправям чужди дворове. Щастлив съм, че имам прекрасна работа и възможността да застана пред публиката. Най-удовлетворяващото е, че накрая работният ни ден завършва с аплодисменти.
- Все пак в малко професии се случва това.
- Да. Но всичко си има цена. Ето, преди няколко вечери бях в Кубрат – отиваш, играеш и се връщаш в София същата вечер. Днес играхме в Дряново, сега пътувам наобратно, преди това беше Белослав и така. Пътувам цяла нощ, а сутринта съм на репетиция на една нова пиеса...
- Точно за нея искам да ми разкажете. Премиерата й е на 18 юли в „Сълза и смях“. Как Олег Степанов ви покани с Аня Пенчева?
- От три месеца работим по пиесата на Олег Данилов „Внимание, любов!“. Обади ми се Аня, че с продуцента Кирил Кирилов от „Ажур Пико“ започват нова пиеса. Тези, които се занимават с театър, знаят, че „Ажур Пико“ е доказана марка и всички нейни спектакли са на „търси се“ билети. От години имаме приятелство с Аня и семейството й. Тя не е само красива жена и емблематична актриса. За мен тя е от малкото истински точни хора и аз съм свидетел на много човещини, които проявява към заобикалящия ни свят. За съпруга й Ивайло мога кажа, че в България познавам пет истински мъжки момчета и той е единият. Прочетох пиесата и ми хареса, въпреки че беше преведена с един странен Гугъл транслейт. Режисьорът е от 6 месеца в България и се опитва да научи български, получава му се, но има още. Бил е директор на театъра в Камчатка. След началото на войната със съпругата му и малката им дъщеря е трябвало спешно да напуснат Русия по политически причини.
- Бяхте ли чували преди за него?
- Не, когато Аня ми се обади, тогава за пръв път чух. Но мисля, че тепърва хората ще чуват това име по-често. Олег е доста любопитен и като човек, и като творец. Като режисьор е много широкоспектърен, като тръгнеш от „Трамвай желание“ и стигнеш до Комедия дел Арте, разнородна творческа биография. Но е трябвало да напуснат страната си спешно и са оставили абсолютно всичко, за да се спасят.
- Вие нали имате украински корени, как се сработвате?
- Нямам украински корени, а имам роднини, които не са по кръвна линия. Вторият съпруг на майка ми, човекът, който ме отгледа, има син от предишния си брак с украинка. Не зная как се нарича, мисля, че заварен брат. Костя е по-голям от мен с три години. От деца сме заедно. Неговият биологичен баща ми е дал всичко, което един баща трябва да даде на сина си и аз приемам Костя за мой истински брат, а това, че не сме еднакви по ДНК, е без никакво значение. Неговото семейство е мое семейство. Когато избухна войната, съпругата му Наташа и двете му близначки, София и Анастасия, пристигнаха, слава Богу, в България. Костя е там.
- Той бие ли се на фронта?
- Не, в тила е. Той е близо на 60 г. Подлежи на мобилизация, но не е от възрастовата група, която първа я взимат. Въпреки че като гледам накъде отиват нещата... За мен най-голямата свинщина е, когато някой започне да философства кой е прав и кой е виновен. Няма прави, когато невинни хора умират, няма! Целият механизъм трябва да се използва, за да се спре войната. Цялата цивилизованост и ресурс на света трябва да бъде насочена в прекратяване на войната, а не в помощи тя да продължи. Защото е ясно накъде отива. Ако някой смята, че става въпрос за битка между Доброто и Злото, е кръгъл идиот. Тук става въпрос за световна геополитика и се разиграва рулетка с кръвта на невинни хора. И няма нито един, който да е невинен или виновен. Има жертви!
- А племенничките ви?
- Както дядо им ме е гледал, така и аз ще се грижа за тях. Те са усмихнати, приветливи, но върху всичко това има един воал на тъга. Постоянно следят събитията, кореспондират със своите приятели и непрекъснато получават информация за загуба на някой близък човек. Когато гледам репортажи, виждам едни тежко въоръжени робокопи с бойно оборудване, ходещи терминатори с картечници, очила за нощно виждане и т.н.
С украинското си семейство
Но под цялото снаряжение аз виждам вътре лицето на едно изплашено дете, което не иска да отива на война, не иска да убива и да бъде убит – нито руснакът, нито украинецт. Всяка война е престъпление на родителите спрямо децата им.
- Да се върнем пак към „Внимание, любов!“, нали сте женени с Аня Пенчева?
- Да. Ние с Аня Пенчева подгряваме тази линия с благословията на Ивайло, разбира се (смее се). В сериала „Съни бийч“ за пръв път играхме мъж и жена, а синът ни не е кой да е, а Иво Аръков. Но там е в по-лекия жанр. Тук минаваме през една малко по-дълбока тема - „Къде отива любовта“, естествено анализирана чрез изневери, лъжи и комични ситуации. Това е една руска комедиодрама, която липсва като стилистика на театралния ландшафт. Напоследък се поставя предимно западна драматургия и в това няма нищо лошо. Но типично руският почерк в тази пиеса е изключително привлекателен за мен. А и възможността да я работим с руски режисьор е уникална.
С Аня Пенчева и Олег Степанов,
Преди известно време реших да изгледам „Москва не вярва на сълзи“. Не знаех, че е носител на „Оскар“. Близо месец след това филмът ми стоеше в главата. Изпитвах благодарност към всички, които са го създали, за емоциите и чувствата, които предизвика в мен. Знаем, че руският театър и руското кино са А-Бе-то на световното в много отношения. Не случайно наричат Сергей Айзенщайн бащата на световното кино и това е само един от многото примери. В крайна сметка всички работят по руската театрална система, академично разработена от Станиславски и усъвършенствана брилянтно от Ли Страсбърг. Американският шлайф е безценен, но в основата на драматургията, режисурата и актьорството е руската школа.
- А сегашната пиеса?
- „Внимание, любов“ забавлява, размишлява и изповядва зрителя пред самия себе си. Терзанията, лутанията и дилемите на героите са същите като на всеки човек в залата. Но да не се подведете, че става дума за тежка драма?! Нито пък за лековата бурлеска. Тя е от така наречените актьорски пиеси и участието на Петя Дикова, Христо Чешмеджиев и Свежен Младенов са гарант за забавление. Всичко ще стане ясно на 18 юли. Тогава е премиерата в „Сълза и смях“. През август освен летния театър във Варна ще се играе в още няколко града.
- А вече какъв е преводът на тази пиеса?
- Драматизацията е на Олег… Ама накрая я преведохме всички заедно (смее се). Поемам неща, които за мен представляват интерес и трябва да са различни едно от друго. Много години не исках да правя нищо. Думата е „демотивиран“. Не „отчаян“, не „унил“, просто не ми се „раздаваше“. Нямаше в какво, нямаше с к’во, а най-лошото е, че нямаше за кого…. Филмът „Шменти капели“ и сериалът не ги направих, защото имам болни амбиции в областта на киното. Доказуемо е, че не съм кандидатствал нито един път във филмовия център или другаде.
- Вие там си заложихте апартамента?
- То това е нелепо, защото там си заложих живота и той отиде в канала. Но това не е нещото, което може да ме събори. Не е това, което ме демотивира. Всичко, което е вътре във филма, вече е реалност. Оказа се, че е нямало смисъл. Това е лошото! Мислех, че мога да предотвратя нещо, защото виждах накъде отиваме. И си казах: „Добре, постигна максимума, а резултатът е нула. Какъв е смисълът от твоята професия?!“ Ако исках да се харесам на публиката или да завъртя добра печалба, нямаше да е този филм.
Можех да направя див екшън или комедия, ама такава, да лазиш от смях... Въпреки че филмът се води за свръх успешен, знам, че не успях в най-важното! Направих тези филми и платих цената като отговорност към обществото, че ние сме рупорът и е наш дълг нещата, които произвеждаме, да имат най-вече морална надграждаща функция, санитарно важна за обществото. Оказа се, че обществото не иска. То е манипулирано по скъп начин, с лабораторни средства, които водят до този резултат.
- Какъв по-точно?
- Има ли някой, който да не е съгласен, че българите сме станали много лоши, завистливи, изплашени, алчни, робско покорни предатели и безпощадни спрямо другия?! Не, няма кой да каже, че това не е вярно за съжаление! Смятах, че няма да го допуснем да ни изманипулират, но то вече е факт. Затова не исках да работя няколко години. Канили са ме в игрални филм, сериали, но заради позорните условия, които предлагат, съм отказвал.
Дори има случаи, когато и продуцентът ще ти каже, че срещата е била болезнена за него. Не може да ангажираш за жълти стотинки хората да ти работят с основанието, че няма пари и в следващия момент си купуваш джип последен модел и си строиш къща в Палма де Майорка или някъде другаде! Хората не са хлебарки. Аз си имам мой избор и при цялото нямане мога да кажа: „Ходи се ш…..й!“
- А какво стана с Мануела Горсова?
- Мануела, милото дете… Може би никога няма да се случи да чуем, че се оправя по начина, по който искаме. Аз лично се моля тя да не разбира какво се случва с нея. На дневен ред е един проблем. Милиони се дадоха за рекламата за достъпна среда. Такива кампании се правеха, че само тези пари, ако ги събереш, ще има рампа на всеки блок. Но и много неща се направиха от тази комисия за защита от дискриминация. Видях как те работят и наистина искат да има резултат и всяка една обществена сграда да бъде достъпна за хора в неравностойно положение. Мануела не може да слиза по стълбите. Инвалидната й количка е много тежка, а и самата Мануела е тежка.
Баща й претърпя две операции на ръцете. Всеки ден той я пренася на ръце и сега ръцете и кръстт му са осакатени. Трябва да се сложи една рампа във входа, където живеят. Кметът на „Триадица“ Димитър Божилов го прие присърце, но освен съгласието, защото е общинско жилището, нищо не зависи от него. Тази рампа излиза 54 000 лева. Та имало такива програми, но те били приключили. Извадиха се всички необходими документи. Но сега няма 54 000 лв. Не мога да проумея защо е имало програми, а сега няма?! Как може проблем за неравнопоставеност да бъде само кампаниен?! Той е постоянен! Защо всичко е свършило и сега няма как?! Ясно е, че ще съберем парите. На хората ще им трепне нещо и ще го направим. Но къде е „онази“, дето на наш гръб усвоява програми…
- На хората трепва ли им още?
- Трепва! Българинът в същността си никога не може да остане безразличен към болката на другия. Въпреки всички измами. Има случай, когато едно момче, Веско, който почина вече, но едни изроди са взели неговите снимки и данните му и обикалят градовете да събират пари за лечението му… Ти разбираш ли за какво става дума?! Всички тези, които събират по два или повече лева, са едни престъпници. За мен това е равносилно на мародерство. Това не е кражба, а е извращение, садизъм, не е човещина. За такива хора разсъждавам дали наистина трябваше да се махне смъртното наказание!
- И години не искахте да се занимавате с нищо?
- Години не исках да се занимавам с нищо. Първият човек, който ме покани и изкара от летаргията, беше Мишо Петров и Илия Раев, докато беше директор на Шуменския театър – да почива в мир! Двамата ме поканиха за една пиеса на Дарио Фо. След това Мишо Петров ме покани в Пазарджишкия театър за една френска комедия. Оттам нататък реших, че театърът ще е мястото, където ще си вземем „довиждане“ с публиката. Всички роли са диаметрално противоположни, различни една от друга. Искам да си начеша актьорската краста. Аз съм на 56 години. Не мога да не си давам сметка, че остават някакви сантиметри на линията. И сега като за последно каквото имам да дам, давам го с благодарност към Бог, че съм здрав и мога да го направя. Все още!
Това е той:
- Роден е на 11 август 1967 г. в Силистра
- Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ при Стефан Данаилов, учи режисура при Христо Христов
- Прави в „Ку-ку“ култовия образ на Влади Въргала, има успех с предаванията „Пирон“,„Шаш“, „Сладко отмъщение“, „Царете на комедията“
- Прави и играе във филма „Операция Шменти капели“, а по-късно създава и сериал по него
Георги П. Димитров
