- Зорница, на 22 юли предстои Вашият рожден ден. Как планирате да го отпразнувате?
- Ще съм със съпруга ми и с най-близки приятели на юрта над София, далеч от жегата и битките в града.
- Как успяхте да обвържете изобразителното изкуство с киното предвид факта, че сте учили „Живопис“ в НХА?
- Много объркан тийнейджър бях, донякъде заради катастрофата, в която загубих баща си, донякъде заради десетките интереси, които страстно следвах. Чак на 30 години открих киното и бях в екстаз, че една професия е възможно да обедини толкова много от нещата, с които се занимавах професионално или които бях учила: живопис, скулптура, музика, танц. Усещането ми за цялото, за ритъма, за композиция - не знам от кои от тези изкуства се формира.
- Съпоставяйки академичната подготовка в Университета за изящни изкуства в Ню Йорк и тук, какви прилики и разлики установявате?
- Винаги съм имала късмет с учителите: в живописта – Андрей Даниел, в скулптурата за кратко – Крум Дамянов, в режисурата – академик Людмил Стайков – неконвенционални хора и уникални световни творци. И много много щедри хора. В Америка ни обучаваха топ професионалисти във всяка от сферите, за това броят преподаватели в School of Visual Arts беше почти равен на броя на студентите, преподавателите даваха само по няколко часа на седмица, за да продължават да бъдат „топ“ в областта си.
Подходът им беше безмилостен, но сякаш към равни. Тук много често има „професионални преподаватели“, потискащи учащите с норми, които дори не са актуални. Аз преподавам от 6 години независимо от учебни заведения, в интензивни работилници, организирани от Сдружение Творци и вече мога да се похваля с безброй актьори, минали през „Метод“ - актьорския ми клас или кастинг тренировката, които вече устойчиво играят в сериали, филми и реклами. А девет мои ученици сценаристи са печелили държавната субсидия от НФЦ за девет проекта в различни колаборации помежду си или заедно с мен.
Четирима ученици продуцирам, вече заснехме и монтирахме първия от тези филми, спечелил първата конкурсна сесия за микрофинансиране в НФЦ.
- Какъв е подходът на българските и американските преподаватели?
- Не знам какъв е на другите. Аз моя го меря по най-високата летва – на преподавателите, които съм имала и в България, и в Америка. От скоро предложих да водя интензивни работилници в НАТФИЗ за режисьори – от „сценарий до филм“ и „Метод актьорски“ – но все още чакам да ме харесат и да преценят дали експертизата ми и опитът ми ще им бъдат полезни.
- С какво допринесе за изграждането Ви като личност умението да свирите на пиано?
- Музиката за мен е най-най-великото изкуство, но го напуснах с болка, когато разбрах, че не умея да композирам. Просто не ми стига да изпълнявам, въпреки че в интерпретацията има велики моменти, на мен конкретно много ми липсваше творчеството.
- Спортът и танците какво място заемат в живота Ви?
- Спортът ме възстановява, танците – възкресяват от пепелта като феникс. Без тях съм чиста проба удавник в стресовия живот, който съм си избрала.
- А какво е за Вас конната езда?
- Галопът е моят пряк път към забравата на всички дребнави неща, а общуването с конете ме пречиства от общуването с хората, защото конете са „права тръба“ – не лъжат и не можеш да ги излъжеш – виждат те точно такъв, какъвто наистина си.
- Как Ви осени идеята да възстановите параклиса в Централния софийски затвор?
- Как ме осени идеята, не ми се разказва, много е лично и много важно за формирането ми, това е първата истинска кауза, в която се въвлякох. В затвора обаче се научих да бъда режисьор, и то години преди да уча за това. Там менажирах хора да правят нещо, което не искат, и да са доволни от това. В кръга на шегата, разбира се, но е отчасти истина.
- Имаше ли нещо, което Ви изуми или потресе в затвора?
- Много неща преживях, няма място в едно интервю, не знам дали и в книга или във филм биха се събрали.
- Откъде се появи артистичният Ви псевдоним Зорница София?
- Докато правех „Мила от Марс“, всички без може би трима души ми предричаха грандиозен провал: не се правело така кино, не можело, без да уча в НАТФИЗ, не можело да не се финансира от НФЦ, не можело с 18 души дебютанти в екипа и пр.
Реших да не подписвам филма с фамилията си, за да не петня името на дядо ми, големия летец Петко Попганчев. “Мила от Марс” спечели 16 награди, беше бокс-офис хит и българско предложение за Оскар, а аз продължих нататък с псевдонима Зорница София. Реално Зорница ми е името по паспорт, а София – кръщелното име.
- Защо избрахте да следвате по-скоро пътя на режисурата, отколкото на актьорската игра?
- Режисурата съм си я избрала, а актьорската игра ми се наложи, след като не успях да намеря неизвестна актриса на тези години за персонажа на Румена Воевода.
- Какво Ви подтикна да разкажете нейната история?
- Оказа се, че от дете съм влюбена в Румена и възхитена от историята ѝ и въздействието, което е имала сред съвременниците си, чак са я смятали за таласъм. Толкова е излизала от представите им за нормална жена. Това ме възхищава. Сега си мисля, че нямаше как да не я разкажа. Всяка стъпка в този път обичам и съм благодарна за преживяното и на всички съратници в тази битка.
- Как съумяхте да съчетаете едновременно и двете роли – на режисьор и на актриса?
- Всички предполагат, че ми е било трудно, а реално то беше и леко, и бързо. Не се налагаше да „поставям и водя актриса“, знаех всички реплики на моята героиня, както и репликите на повечето персонажи поради факта, че съм ги писала аз. Бях вградила сянката си в този процес поради дългия подготвителен период, както и заради тренировъчния лагер, който ни спретна съпругът ми Петър, с когото продуцираме заедно. Там живеехме в автентичните 100-200-годишни костюми от епохата, тренирахме с оръжията от епохата и изграждахме четата със специални актьорски упражнения филма.
- Какъв е Вашият творчески процес по създаването на един сценарий?
- Вече е много приятен, защото го правя в партньорство с колеги и с някои мои ученици и по начин, който ни носи радост. Иначе писането на сценарий може да е много изтощителен и самотен процес. Нашият е обратното и надявам се, това се усеща във филмите ни.
- А кога се чувствате най-свободна и окрилена – когато режисирате, когато играете или когато пишете сценарий?
- Когато рискувам, за да открия нещо ново – за темата си, за методите си, за хората и за себе си.
- Защо избрахте да екранизирате живота на Елена Панайотова, прототипа на главната героиня в „Майка“?
- В началото ме вдъхновяваше идеята за „трансформирането на една лична травма в триумф“ - идея, резонираща и в двата пола. После се задълбочих в разбирането си за родителството като притежание „искам да имам дете“ срещу даването „готов съм да бъда родител“ – концепция, която е много освобождаваща.
Според нея, за да бъдеш родител, няма значение от възраст, пол, здравословни възможности, защото даването всъщност е въпрос на мъдрост и щедрост. Най-накрая, ставайки свидетел на въздействието на този филм по различни точки на света, обикаляйки 4 континента с него, научих, че той вдъхновява хората главно с усещането, което дава на зрителите, че „всеки от нас може да въздейства и промени света“.
- Майчината обич ли е най-силната и най-безусловната?
- Родителската обич би трябвало да е такава – безусловна, а дали е – зависи от всеки един родител. Безусловна може да е и съвършената любов, а дали е такава - е изпитание, на което отговаряме ежедневно.
- Във филма героинята Ви Елена казва: „Майката те учи да мечтаеш и да преследваш мечтите си и никога да не се предаваш“. Има ли нещо, на което Вашата майка не успя да Ви научи, а научихте сама в живота?
- На тези неща ме научи по-скоро баща ми. Майка ми повярва в мен на доста по-късни години, когато вече имах „резултати“.
- А кой урок от майка Ви искате да завещаете на своите деца?
- На дъщеря си засвидетелствам безусловна вяра и се опитвам да не ми личи колко всъщност се притеснявам, защото я обичам. Това е основно противоречие, вярвам, познато на повечето родители и наш основен урок.
- За какво сте най-благодарна на Вашата майка?
- За това, че вкара духовното в живота ми от малка и тайно. Тогава беше забранено.
- От логистична гледна точка, как изобщо бяхте допуснати с екипа да заснемете филма в Кения? Какви бяха пречките по пътя Ви дори за кастингите на децата?
- Снимахме с благословията на мафията в гетото, охраняваха ни често с автомати. Такъв филм не се снима по обичайния начин, необходимо е специално внимание и взаимоотношения с местните, които ние градихме в двете години на подготовка - за да отворят домовете си и сърцата си за нас.
Това стана благодарение на отношението ни към социалните проблеми в Кения и не на последно място даренията, които направихме с моя екип там. Два пъти направихме коледните тържества на децата, с които снимахме с гетото. А в момента издържаме цели шест деца сираци и деца от улицата, които успяха да завършат началното училище и влязоха в гимназии.
- Какъв беше подходът Ви към децата от Широка лъка?
- И с децата в Широка лъка или по-точно от Девин и с кенийските деца подходът ни беше много подобен на този на Елена Панайотова и нейните артисти – нашите актьори работеха с тях във всеки свободен момент – творейки и играейки, стопявайки всякакви прегради – между артисти и сираци, възрастни и деца, бели, роми и черни.
Автентичното им присъствие е плод на тази подготовка, а също и на кардиналното решение с оператора ми Крум Родригес и независимо от мнението на останалите – да не работим с деца-артисти, а само с реалните деца в риск. Открихме цяла една вселена, която се оставихме да ни води, понякога зачерквайки страници от сценария в полза на неща, които се раждаха като по чудо на снимачния терен.
Този филм промени всички нас, до един – и мен, и екипа ми, и актьорите ми, и самите деца. В нас издигна смирението и благодарността на ниво, което е познато в Африка, но не и в Европа, а в децата създаде амбиция и страст – която за някои от тях – вече дава плодове.
- Какво не очаквахте да видите или да разберете в Кибера, но напълно Ви шокира? Нещо, което не е споменато във филма.
- Пристигнахме там с едно съжаление и съчувствие към бедността им и високата смъртност, а си тръгнахме с вярата, че ние сме всъщност достойни за съжаление – с нашата европейска „бяла” арогантност и неразвито чувство за благодарност към Бог и вселената, че изобщо съществуваме. Ние все искаме още нещо, нещо повече, за да бъдем щастливи. Африканците и в най-мрачното гето са сякаш щастливи от сутрин до мрак. Африка за мен беше и е - университет.
- Как реагираха обикновените хора от Кения, виждайки вас – белите хора с камерите?
- Първото отношение не е задължително гостоприемно и честно да ви кажа, белите хора сме си го заработили това да не сме добре дошли. Имам едни „американки“ във филма, персонажи с истински прототипи, които добре илюстрират как белите „мзунгу“ често експлоатираме Африка.
- Какво за Вас е качествено кино? А има ли некачественото кино в България според Вашите лични разбирания за термина? Смущава ли Ви нещо в него?
- Има страхотно съвременно българско кино, актуални и вълнуващи филми, вече във всякакви жанрове, с успехи на легитимните световни фестивали, както и такива - с успехи сред зрителите. Единственото, което ме смущава, е дребнавостта на някои колеги, които блокират сесии, когато не спечелят, само и само да не снимат колегите им. В момента има 20 блокирани филма за почти 15 милиона лева, 2000 кино творци и работници са ограбени от правото на труд и реализация, а семействата им – от нормален живот.
Един от блокираните филми е моят следващ филм със заглавие „3 Килограма Щастие“ на същата тема като „Майка“ – алтернативно родителство, с великолепните актьори Дария Симеонова, Владо Зомбори, Герасим Георгиев – Геро и Стефка Янорова. След поредица жалби, класиране му беше признато от съда, но новата заповед сега е отново жалена – този път – защото няма дати на протоколите, на които по принцип място за дати няма. Мога да ви кажа имената на жалещите и филмите им, но предпочитам да не издребнявам. Надявам се все повече колеги да имат реални успехи, за да престане спъването на някой друг да се брои за успех.
- И като за финал. С какво смятате, че Вие можете да допринесете за издигането на българското кино на европейско ниво, а защо не и на световно? Липсва ли му нещо в момента?
- Надявам се да съм достатъчно чувствителна към темите на съвремието ни и достатъчно силна, за да ги претворя във филми. Нашата работа е като създаване на замък от въздух, струващ милион-два, съграден с емоционалната сила и експертиза на почти армия от 100-200 човека. Искам да огласявам интересни женски персонажи и истории, които все още са дефицит, поради по-малкото жени с моята професия.
Това е тя:
- Родена е на 22 юли 1972 г. в София.
- Завършила е живопис при проф. Андрей Даниел и кино при акад. Людмил Стайков.
- Режисьор е на филмите „Мила от Марс“, „Прогноза“, „Воевода“, „Майка“, както и на епизоди от любими сериали като „Откраднат живот“, „Дървото на живота“ и „Домашен арест“.
*Автор: Кирил Каймашки
