З а Тракийското въстание от 1829 - 1830 г. и десетата руско-турска война все още се пише пестеливо.
Защо тогава Руската войска завзема Одрин и внезапно решава да се изтегли назад? Руската войска изооставя в лапите на османците надигналия се беззащитен български народ. За да не последва изтребване на хилядите българи доброволци цели селища се изселват в днешна Бесарабия, като това е било едва ли не привилегия за българите, организирана от руснаците.
Предистория
В края на XVIII в. мощта на Османска империя вече отслабва. Великите сили обсъждат подялбата на турските територии в Европа и съдбата на местното население. За наследството на Високата порта спорят могъщата Хабсбургска монархия и Руската империя. Българският народ се надява, че късметът ще споходи и него, както гърците, на които руснаците осигуряват автономия. Напливът от българи, желаещи да се бият за свободата си е толкова голям, че руското командване решава да създаде от тях самостоятелен отряд под командването на полковник Ив. Липранди. Тази бойна група включва 11 пехотни и три конни отряда, които да извършват диверсии в тила на врага и да овладяват ключови за османската отбрана обекти.
Созопол
Българската въоръжена борба придобива характер на въстание едва през февруари 1829г. след превземането на Созопол от руския черноморски флот. Жителите на града, начело със Стойко Маврудов участват в сражението за Созопол наравно с руските бойци, а след превръщането на града в укрепена база на руския флот Маврудов събира около себе си голяма въоръжена дружина от доброволци. Те се отправят в освобождаване на близки до Созопол български селища. Командващият черноморския руски флот вицеадмирал Алексей Грейг приема делегация на българското население от Странджанския край, която изразява желанието си да се включи в борбата. Според руския офицер „... в Странджанския край хиляди българи са готови да вземат оръжието и да оставят кръвтта си за България на бойните полета, но нямат барут и патрони“.
Сливен
С постепенното напредване на руската армия към Одрин из цяла Тракия нови въоръжени български отряди се формират, за да се включат в бойните действия. Сред техните военни успехи се нарежда обсадата на Сливен, където български четници, снабдени с оръжие от тайни складове, останали от неосъществилото се Сливенско въстание от 1821 г., неочаквано нападат укрепените турски позиции в града. Под общия напор на български и руски бойци османците отстъпват Сливен. Българските въстаници участват активно в превземането на Несебър, Айтос, Анхиало и др.
Четите на български воеводи като Вълкан, Тодор Попов, Генчо Къргов унищожават турски бойни части, като не им позволяват да се прегрупират и организират контранастъпление срещу руската войска. Руски хронисти описват българския героизъм в сражението срещу конната армия на Халил паша в началото на август 1829 г., когато цялата турска бойна група е „избита до крак“ от въстаническите отряди на българите. Напълно разбита от български чети е и башибозука, командван от Тахир ага, смъртта на който „цяла Тракия приела с въздишка на облекчение, защото той грабел и палел навсякъде където завари“.
Нощ
Новият ден на българите, скоро предстоял да се превърне в тъмна нощ. След превземането на Одрин в края на август 1829 г., руският устрем започва да се забавя. Макар да продължава създаването на нови български въстанически отряди в регионите на Лозенград, Люлебургаз, Виза и пр., руснаците вече не са заинтересовани в продължаването на военните действия. Натискът от страна на Великите сили за прекратяването на конфликта в крайна сметка се оказва решаващ и на 14 септември 1829 г. е подписано Одринското примирие между Високата порта и Русия. Новината идва като шамар за българските революционни водачи, защото в мирното споразумение не се обсъжда по никакъв начин съдбата на българското население в Османската империя.
Предателство
На въстаналите българи се дава обидната привилегия да изоставят домовете си и да последват отстъпващата руска войска. Българите в Тракия ги очакват кланета от завръщащите се турски войски. Докато български делегации от Враца, Созопол, Сливен и други освободени градове изпращат свои представители в щаба на руското командване, умолявайки за преразглеждане на Одринския мир, един българин отказва да повярва в попарената мечта за свобода. Това е капитан Георги Мамарчев, героят от войната.
Мамарчев
Капитан от руската войска, българинът Георги Мамарчев започва подготовка на ново въстание, което да провокира европейската общественост към преосмисляне на Одринския мирен договор. Той става представител на онези българи, които не желаят да напускат родните си места и да приемат, че всички български жертви са били напразни. Планът на Мамарчев предвижда подготвянето на въстанието чрез доверени хора в редица населени места, докато самият ръководител, начело на опитен и добре въоръжен отряд, да се отправи за Търново, откъдето тържествено да се обяви възкръсването на България върху политическата карта на Европа.
За център на въстанието е определен град Котел. В първите дни на април 1830 г., Георги Мамарчев, начело на отряд от 500 души пристига в града, където последва нов отрезвяващ шамар, нанесен му от руския майор Кирилов. 200 казаци очакват Мамарчев със заповед да го арестуват. Руското правителство не желае да бъде въвлечено в нова конфронтация с Високата порта и т.нар. Велики сили.
Мамарчев е задържан и отведен в щаба на генерал Дибич, където по думите на Раковски руският командир заплашва българския предводител и неговите съмишленици с думите: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна аз топове да ви избият!“ Провалът на замисленото въстание и заплахата за руска интервенция слага край на революционния устрем на българите от 1828–1830. Над 16 000 семейства от цяла България разпродават на безценица цялото си имущество и се отправят към Айтоското поле с надежда за избавление, а още хиляди предстояло да последват техния пример. Капитан Георги Мамарчев е предаден от рунаците на турците, които го заточват на остров Самос. Там умира.
Преселение
След Тракийското въстание от 1828-1830г. и руско-турската война над 100 000 българи напускат своята родина. Десетките хиляди семейства се преселват в Бесарабия, където в областта Буджак създават своя малка България. Основавайки нови селища, те им дават имената на родните си селища от България, от които идват, запазвайки поне тази крехка връзка с изгубената си родина.
Румен Жерев
