Н а 18 ноември се навършват 80 години от злодейското убийство на класика на българската сатира, автора на няколкостотин карикатури, фейлетони и разкази Райко Алексиев. Творбите си той подписва с 22 псевдонима, но за паметливите читатели на създадения от него вестник „Щурец“ е Фра Дяволо.
Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Пазарджик. Баща му Никола е учител, бежанец от Солун, а майка му Стоянка Белопитова е сестра на участника в Априлското въстание Тодор Белопитов. Семейството е голямо – Райко има трима братя и две сестри. Едва 15-годишен публикува първата си карикатура във в. „Въртокъщник”. Идва в София и завършва литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия.
Никой не вярва, че когато започва курсове в Рисувалното училище в София, Райко спи на гарата във вагони за добитък и се срамува да приближи момиче, защото „ухае“ на говежда тор. Рисува с черна вакса глезените си, за да прикрие скъсаните си чорапи. Под протритото си сако носи нагръдник с бяла яка и често го придърпва, за да не се забележи, че няма риза.
Първия му пейзаж в „Изложба на младите“ през 1913 г. прави впечатление на царица Елеонора.
Възход
Като военен художник в Първата световна война Райко Алексиев рисува цикъл картини от Македония, които после показва в самостоятелна изложба. Фра Дяволо все по-често се появява под карикатури и фейлетони в изданията „Македония“, „Барабан“, „Смях“, „Людокос“, „Маска“. Списва сатиричната страница „Смях и закачки” на в. „Зора”, където през 1931 г. започва да печата и своята „Хумористична история за българите”. Председател е на Съюза на дружествата на художниците в България, организира строежа на Дома на изкуствата, който се е намирал на ъгъла на днешните улици „Г.С. Раковски” и „Граф Игнатиев”.
Любов
Най-щастливият ден в живота на Райко Алексиев е срещата му с красивата и обещаваща актриса от Народния театър Весела Грънчарова. Двамата сключват брак през 1932 г. Кумува им Никола Мушанов - бивш премиер, министър на външните и на вътрешните работи, на железниците и пътищата, на просвещението в различни правителства. Раждат им се трима синове - Радослав, Веселин и Александър, по-известен като Алекс Алексиев.
Вестникът
Младата булка Весела мотивира популярния вече сатирик, карикатурист и любим мъж да създаде свой вестник. Тя вярва в таланта на съпруга си и го окуражава да поиска банков кредит срещу ипотека на апартамента им. Така на 24 декември 1932 г. се ражда знаменитият сатиричен седмичник „Щурец”. Фамилното им жилище на шестия етаж в кооперацията на „Цар Освободител” 33 се превръща в редакция. Тиражът на първия брой е 1900 екземпляра. Изкупува се за ден и се налага да бъдат допечатани още три тиража. През годините достига до 50 000 броя. Весела напуска Народния театър, за да води счетоводството и да върти дома им редакция. Райко рисува почти всички карикатури и пише голяма част от статиите. Той привлича за сътрудници най-силните пера на своето време - Димитър Подвързачов, Тома Измирлиев, Добри Немиров, Ст.Л. Костов, Трифон Кунев, Змей Горянин, Димитър Талев, Елин Пелин, Ангел Каралийчев. От художниците сътрудничат Стоян Венев, Александър Добринов, Илия Бешков, Никола Тузсузов.
Карикатура на Райко Алексиев за претенциите на Сърбия, Румъния и Гърция към Западните покрайнини, Добруджа и Македония.
Фейлетоните и карикатурите на Фра Дяволо свалят министри, дори цяло правителство. Така сатирикът си докарва и доста високопоставени врагове. Той иронизира и Хитлер, Чърчил, Рузвелт, но не прощава и на болшевиките. Герои на карикатурите му са Ленин, Сталин и Георги Димитров.
През 1933 г. в „Щурец” Райко Алексиев пише статията „Пътеводител за България - пътища и безпътие”: „...За България може да се каже, че населението й се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Сегашните министри дават амнистия на бившите, а бъдещите - на сегашните. Държавата се управлява от хора според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора...“! Авторът сякаш разказва за днешна България.
Превратът
На 8 септември 1944 г. излиза последният брой на „Щурец”. Няколко седмици преди това Райко Алексиев е предупреден, че се задават бурни политически промени и е по-добре да напусне България. Кумът Никола Мушанов е издействал дипломатически паспорти за цялото семейство. Но Щуреца е категоричен: „Не съм направил на никого лошо, помагал съм и на комунисти… Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва”.
На 10 септември Райко Алексиев отива в прочутото писателско кафене на бул. „Цар Освободител”, за да се ориентира в събитията. Внезапно нахлува главорезът Лев Главинчев с група въоръжени партизани. С ругатни и ритници му слагат белезници, натикват го в камионетка и го закарват в Училището на слепите, което набързо е превърнато в милиция.
Свидетелства
Приживе в спомените си жена му Весела пише:„Десетина дни след като го бяха отвели през нощта при мен дойде непознат мъж: „Госпожо, вашият мъж е най-жестоко бит. Скачаха с обувки върху черния му дроб. Той повръща непрекъснато кръв. Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да му осигуря легло. Ходих целия ден, отвсякъде ме гонеха като куче. Най-после д-р Ташо Ташев, главен лекар на Червения кръст, го настани в болницата. Отивам да го видя, мръсотията беше неописуема - кървища, повръщано, кофи с урина, ужас. Не можах да го позная - видях старец, оплескан в кърви: „Веси, така ме тормозиха - едва мълви. - Измъчваха ме физически и психически. Ако даде Господ да оздравея, ще взема децата на гръб, ще преплувам Черно море, но ще се махнем оттук...”
Синът Веселин също оставя спомени: „Баща ни покровителстваше и помагаше на левите художници и писатели, както и на евреите художници. Дядо ми веднъж ми сподели: „Ще ти кажа една тайна. Всяка година баща ти идваше при мене с близо половин милион лева, даваше ми ги заедно с един списък от имена на бедни художници и журналисти и казваше: „Бабалък, изпрати на всеки един!“ и обезателно искаше неговото име да не се споменава“.
Веселин си спомня още: „Непосредствено преди смъртта на баща ми се срещнахме с един човек, пуснат оттам, който е бил с него в една килия и ни разказа, че от всички затворени в килията Р. Алексиев е бил най-малтретиран. Когато го питах: „Райко, защо толкова те бият?“ – той отговарял: „Бият ме невзрачни художничета и писатели, казват ми: „Ти, мръсно куче, защо не поместваше нещата, които ти пращахме?“. А аз им отговарям: „И сега да е, като са невзрачни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника“. Един от тези „писатели“ е Крум Кюлявков, същият разграби нашия дом. Администраторът на „Щурец“ Йордан Николов го среща с коженото палто на баща ми и му казва: „Абе, бай Круме, ти носиш палтото на Райко!“. Отговорът бил: „Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!“. В болницата на Червения кръст проф. Ташев полага огромни усилия, за да го спаси. Постепенно състоянието му започнало да се подобрява. След няколко денонощни дежурства при баща ми проф. Ташев си отива вкъщи, като оставя при него лекарка. Отвън дежурел милиционер. След тръгването му обаче идва някаква руска лекарка или партизанка (каква е била точно, не се знае), която заявява, че ще му сложи инжекция и той ще се почувства много по-добре. Веднага след инжекцията баща ми издъхва“.
Смъртният акт е издаден на 18 ноември 1944 г. от Червения кръст и в него пише, че е починал от язва. За да узаконят злодейското убийство, през март 1945 г. Шести състав на Народния съд го осъжда посмъртно на смърт с конфискация на имуществото му.
Румен Жерев
