- Иван, на 16 и 17 ноември в „Топлоцентрала“ е премиерата на вашия моноспектакъл „Свирка“. Каква история разказвате?
- Точно така, 16 и 17 ноември са премиерните дати. „Свирка“ е театрален моноспектакъл, който е вдъхновен от родната действителност на българските футболни съдии. Спектакълът изследва и представя изборите, които един футболен съдия прави в кариерата си, като и изгражда паралели с личния живот на човека и отговорността всеки да бъде съдия в собствения си живот. Обръща внимание на привидно несъществените избори, които правим, и резултата от тях впоследствие, как всеки избор в съзнателния ни живот предопределя бъдещето ни, моралния ни път и присъствието ни в социума.
- Защо решихте да навлезете в света на футбола, и то в най-чувствителната му част – футболните съдии?
- От малък имам интерес към футбола. В детските си години тренирах, а след това в продължение на пет години бях и съдия. Точно опитът ми в съдийството и ситуациите, в които съм попадал както аз, така и мои колеги, ме вдъхновиха да напиша „Свирка“.
- Пет години сте бил футболен съдия. Защо решихте да се занимавате с това и защо се отказахте?
- Харесваше ми идеята да бъда отново близо до играта. Бях ученик в десети клас и приятел ми каза, че е станал съдия, че и пари печелил, и аз не се колебах. Причините да се откажа са няколко, но най-много ми тежеше тази народна „любов“, която получавах. Също така това, че трябваше да започна да се съобразявам с много външни фактори, което и нарушаваше увереността ми да взимам решения както на терена, така и в живота.
- Разкажете ни някоя интересна история.
- Веднъж се случи две поредни седмици да ни изпращат един и същ екип да сме съдии на селски мачове. Аз бях асистент-съдия и първият мач зад мен имаше две момичета, които тактично или пък не чак толкова ме сваляха през целия мач. Когато приключихме, главният съдия се пошегува с мен – „Ванка, ако искаш, да те оставяме тука“. Другата седмица отново съм страничен съдия, а зад мен един мъж през цялото време общуваше с мен и ме канеше да остана след мача да си пием, а на другия ден той щял да ме върне в Пловдив обратно. Тогава след мача главният съдия ми каза: „Е, Ванка, не можахме да те оженим миналата седмица, ама тая ще те правим булка“.
- Как така зрителите ще участват в спектакъла?
- През последните седем години се занимавам с импровизационен театър и възможността публиката да участва в действието за мен прави театъра още по-живо изкуство. В „Свирка“ ще имам нужда хората да ми помагат на моменти в изграждането на атмосферата и в създаването на самите сцени.
- Да не съдим, а да разбираме - това гласи подзаглавието на моноспектакъла. В контекста на футбола вие самият съдите ли често съдиите или се опитвате да ги разбирате?
- В момента футболът е по-различен от годините, когато аз бях съдия, правилата също. Сега има система за видеонаблюдение, което ме кара да изисквам повече от съдиите, и мисля, че съм доста по-нетолерантен към грешките. Разбира се, все още го има субективният фактор, бързината, с която трябва да вземеш решение, но да си призная, недоволствам си често.
- На кой футболен отбор симпатизирате и защо? И ходите ли по мачове?
- Симпатизирам повече от двайсет години на един английски отбор – Арсенал, и съм част от фен клуба на отбора в България. Имам си и любим отбор в България, няма да му казвам името, Локомотив Пловдив се казва, но ако трябва да съм честен, през последните десет години не следя родния футбол. Това усещане за застой, циклене на едно място и ужасното управление изобщо ме вбесява. Това се вижда и в представянето на националния ни отбор, който пък е отражение на нещо по-голямо.
- Спектакълът изгражда паралели с личния живот на човек и отговорността всеки да бъде съдия в собствения си живот. Вие как се чувствате в ролята на съдник?
- Не мога да си дам висока оценка като съдия в собствения ми живот, но се стремя да се подобрявам. Все още се колебая при взимане на важни решения или изпитвам съмнения, когато съм отсъдил нещо и това ми пречи да продължа категорично. Паралелите ги има както в съдийството, така и във всяка сфера. Нашите несигурности, градивните частици на самосъзнанието ни, страховете, всички те определят решенията ни на работното място или във взаимоотношенията с другите.
- Съдите ли често? И за какво?
- Съдя, да. Опитвам се да намеря границата кога това е градивно и кога по-скоро ми пречи да продължа напред. Съдя немарливостта, съдя липсата на отговорност, съдя апатията и липсата на гражданско общество, съдя хората, които не си събират акитата след кучето, и хората, които не си събират собствените акита. Съдя подмазвачеството, липсата на характер, съдя себе си.
- Режисьор на спектакъла е Веселин Петров. Вие ли го поканихте и как се сработихте заедно?
- Аз поканих Веселин, защото сме работили повече от седем години заедно и имах нуждата от неговото нестандартно мислене, за да бъда изваден от зоната си на комфорт. Разбира ме се добре, той е толерантен и показва търпение към отказите ми да се пречупя на моменти.
- Вие сте възпитаник на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ. Какво е най-важното, което научихте от нея?
- Професор Танковска имаше непоносимост към компромисите и липсата на хигиена в работата. За нея актьорът трябва да е водеща функция, а не резултат. Носеше една борбеност и непримиримост, съчетана с много остър характер. Тези нейни качества със сигурност са ми повлияли и вярвам, че съм взел доброто от тях. Въпреки че - кое е добро кой може да каже?
- Защо решихте да се посветите на актьорската професия?
- Когато бях на 21, изпитвах страшна скука и дистанцираност към живота. Помислих си какъв искам да стана най-много. Първо си казах: „Футболист“, но беше късно за това, след това помислих за актьорство. Нямах никаква представа точно какво представлява професията, бях гледал сериали. На театър бях ходил три пъти. Пътят в професията и срещата с хора, които са за мен личности, могат да бъдат страхотна мотивация и смисъл да се посветиш на тази работа и да я живееш.
- Извън сцената – кой е Иван Станчев и с какво е заето ежедневието му?
- Извън сцената обичам да се занимавам със спорт, през последните шест години с бокс. Стремя се да балансирам нещата в личния си живот, което не се получава винаги, но съм далеч от мисълта за саможертва в името на нещо. Не го намирам за правилно. Има една много вдъхновяваща реч на Матю Макконъхи за търсенето на този баланс, която е общовалидна за всички сфери на професионалното развитие. От скоро заедно с приятелката ми имаме куче и все още се уча как да бъда отговорен към друга нервна система.
- За какво мечтаете?
- Наскоро четох една книга колко е важно да фиксираш мечтите си в срокове до шест месеца и до една година. Та една от мечтите ми е да успея да организирам пътуване, което да включва пет държави и да продължи минимум петнайсет дни. Това трябва да го направя до септември 2024 година.
Другото е да изиграя „Свирка“ в десет различни български града.
Екатерина Томова
