П оредният кървав сблъсък между евреи и арабски терористи в Близкия изток отвори адовите порти на поредната безсмислена религиозна война. Но в Израел и въобще в Светите земи винаги положението е било нестабилно, а конфликтът между цивилизациите датира още от Старозаветните времена на Моисей. Но в наши дни той се управлява умело от Великите сили, които често наливат масло в огъня според интересите си.
Моисей
Евреите заселват земите на древната Палестина по времето на Моисей, който ги довел в обещаната Обетована земя. Еврейската държава преживява моменти на възход при мъдрия цар Соломон, но после следват падения и поробване от египтяни, вавилонци и перси, описани в Стария завет.
Моисей с Десетте Божий заповеди.
През IV век преди идването на Христа земите на днешен Израел са завзети от Александър Велики, а през I век - от римляните. През 135 година те потушили голямото въстание на Бар Кохба - последен опита да се възроди древният Израил. Тогава евреите били разпръснати по цялата Римска империя.
После Палестина е била владяна последователно от Византия, Персия, Арабския халифат, кръстоносците, от египетско-сирийските султани и накрая от Османската империя. Тя е била от най-занемарените и бедни османски провинции и единствено поклонниците християни, идващи от цял свят на хаджилък (от арабската дума „хадж“, означаваща „поклонение“), оживявали древното царство Юдея.
Поклонници чакат ред за Божи гроб. След избухване на поредната войната там поклоненията са спрени.
Вярвало се, че Йерусалим доближава човека до Бога и дори греховете му ще бъдат опростени след посещение на Божи гроб - мястото, където Иисус е бил разпнат, а след това положен в гробница, от която възкръсва. Това място се намира при олтара на църквата „Възкресение Христово“. Чрез хаджилък българските християни целели и изравняване на социалния им статут с този на мохамеданите хаджии, които ходели на поклонение, но в Мека.
Аферата „Драйфус“
През вековете евреите се разпръснали по света, но към края на XIX век тръгва прословутата „афера Драйфус“. Тя ражда идеята на ционизма - завръщането на евреите в тяхната прародина, където да възстановят своята древна държава. Тогава се появяват първите дошли от различни европейски страни преселници, финансирани от лорд Ротшилд и барон Хирш. Това неминуемо води до първите конфликти между тях и местното арабско население.
По време на Първата световна война съюзниците от Антантата - Великобритания, Русия, Франция и Италия, планират поделянето на Османската империя. На Англия се пада и Палестина. Дотогава под името Палестина се разбират земите между град Рафах, югозападно от Газа, и долината на река Литани. Източната линия е между река Йордан и град Аман. Пустинята Негев обаче не е включена.
По статистически данни между 1917-1922 г по тези земи живеят средно 89 000 юдеи, 71 000 християни и 560 000 мюсюлмани.
Декларацията „Балфур“
Началото на съществуването на днешен Израел започва с т.нар. „Декларация на Балфур“. Това е официално писмо от британския министър на външните работи Артър Балфур до еврейския ционистки лидер лорд Ротшилд с дата от 2 ноември 1917 година. В него се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. Декларацията е публикувана в печата на 9 ноември 1917 г. В писмото на Балфур, съдържащо декларацията, за първи път се изразява официална подкрепа на ционизма от страна на британското правителство и се дава обещанието да се създаде "еврейски национален дом по време на британския мандат на Палестина, който преди това е под контрола на турците". Това е първото споменаване на понятието „национален дом“. Декларацията поражда множество дълготрайни последици. Тя води до създаването на Британски мандат в Палестина, който по-късно се превръща в Израел и Палестинските територии. Именно този документ се сочи за първоизточник на израелско-палестинския конфликт и политолози, историци и дори теолози продължават да спорят по неговата интерпретация в множество аспекти.
Фейсал и Лорънс
Съгласно договорът „Сайкс-Пико“ от 1916 г. между Франция и Великобритания за поделяне на османското наследство в Близкия изток, по-голямата част от Палестина е международна зона, върху която не се упражнява директен контрол.
Подялбата на османските земи според договора Сайкс-Пико.
Но през 1918 г. британските сили под командването на генерал Алънби и въстаналите араби мюсюлмани начело с принц Фейсал и легендарния Томас Е. Лорънс разбиват турците и окупират Сирия и Палестина.
Принц Фейсал и Томас Е. Лорънс (вторият от дясно наляво) не успяват да предотвратят обособяването на Палестина.
Първият генерал-губернатор на провинцията обаче става Хърбърт Самуел, бивш министър на вътрешните работи в британското правителство на Хърбърт Асакуит, който е и един от авторите на декларацията. И на мирната конференция в Париж през 1919 г. напразно Лорънс и Фейсал се опитват да не допуснат обособяването на Палестина като отделна територия.
Холокост
Междувременно през 20-те години на XX век еврейската имиграция в Палестина става изключително активна. През този период там се заселват повече от 100 000 евреи. От 1939 година ционистите започват да осъществяват плана за имиграция на хиляди евреи в Палестина, за да се спасят от нацисткия Холокост, познат в историята като Алия Бет.
Картата на Израел съгласно решението на ООН от 1947 г.
През май 1947 година се създава специална комисия за Палестина на ООН, която разглежда два варианта - единият се състои в предложението за създаване на две независими държави - палестинска и еврейска, като град Йерусалим е поставен под международно управление. Вторият предлага създаването на федерална държава с две отделни административни структури. Арабското население и ръководството на палестинската общност отхвърлят становището на световната организация. Евреите обаче го приемат.
Серия от войни
На 14 май 1948 г. Израел обявява своята независимост. Първият министър-председател на новата (древна) държава Давид Бен-Гурион казва в библейски смисъл, че богоизбраният народ се завръща в земята си: „Вярвате или не, нашият народ Израел се връща, за да подготви идването на Месия.” На следващия ден - 5 май 1948 г., египетският министър-председател Нукраши паша издава заповед египетската армия да навлезе в Израел. Заповедта е мотивирана с необходимостта “да се поддържат редът и спокойствието в Палестина”. Армиите на шест арабски държави - Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет, навлизат в новосъздадения Израел. Държавата е на един ден, без армия и държавен апарат и първоначално отстъпва по всички фронтове.
Но накрая еврейските паравоенни формирования, разполагащи едва с четири самолета и без никакви танкове, побеждават редовните арабски армии. За да не претърпят по-големи поражения, арабските държави се съгласяват на примирие. Като последица от войната град Йерусалим е поделен между Израел и Трансйордания (от 1950 - Йордания). Източен Йерусалим, където се намира Старият град, попада под властта на Трансйордания. Вследствие на войната 650 000 араби се оказват бежанци. Те са се поддали на призивите на арабските държави да напуснат земите си, за да се завърнат в тях след “бързата” победа над Израел. Така възниква днешният арабски бежански проблем.
На 5 юни 1967 г. започва Шестдневната война. Израел отново разгромява арабските си съседи. На 8 юни 1967 г. израелската армия завзема стария град Йерусалим. Израел завзема Синайския полуостров, частта от Западния бряг, принадлежаща на Йордания, и сирийските Голански възвишения. Отново се сключва “примирие” без “признаване”. Израел държи на формулата: връщане на териториите в замяна на признаване, по-известно като “земя срещу мир”, което категорично е отхвърлено.
Съвпадение
Точно преди половин век - през октомври 1973 г., арабите отново нападат Израел на еврейския празник Йом Кипур, както това се случи този октомври. И отново се провалят. На юг египетската армия е пленена на Синайския полуостров, а на север сирийската армия е разгромена. Пътищата към Кайро и Дамаск са без отбрана. Ултиматум на СССР отново спасява арабите.
Три пъти „не“
На конференция в Хартум (Судан) през 1967 г. арабските страни декларират известните си три “не”: на признаването на Израел, на мира с Израел и на преговорите с Израел. СССР и арабските страни непрекъснато атакуват Израел в ООН.
Израелският премиер Менахем Бегин (вляво), американският президент Джими Картър и египетският президент Ануар Садат.
Междувременно Израел преговоря с Египет и на 26 март 1979 г. в Кемп Дейвид двете страни с посредничеството на американския президент Джими Картър подписват мирен договор и взаимно се признават. Израел връща Синай на Египет, а последният признава правото му на съществуване.
ООП
През 1964 г. с подкрепата на Москва се създава ООП - Организация за освобождение на Палестина. До 1967 г. базите на ООП са в Египет, на Синайския полуостров, откъдето се предприемат терористичните набези в Израел. След като Израел завзема Синай през юни 1967 и унищожава базите й, ООП се премества в Йордания. Когато през 1970 г. крал Хюсеин изгонва ООП от Йордания, те се местят в Ливан. И предизвикват сблъсък на верска основа. Тогава комунистическите “прогресивни” атеистични сили съвместно с ислямстките фундаменталисти осъществяват първото след Втората световна война религиозно прочистване на територията от християни.
На два пъти - през април и юни 1974 г., председателят на ООП Ясер Арафат е на посещение в Москва. След тези посещения СССР обявява: ООП е “единственият представител на палестинците”. Нещо повече - организацията се „вмъква” в арабско-израелския конфликт със задна дата! Няма никакво значение, че през 1948 г. не съществува не само държава, която да се представлява от ООП - не съществува и самото ООП.
На 15 ноември 1988 г. националният съвет на Палестинска организация за освобождение провъзгласява независимостта на Палестинската държава. Палестинската автономия обаче се създава чак през 1994 година.
Джамия се издига над Соломоновия храм
Храмовият хълм или Благородното светилище (на иврит Хар Ха Баит, на арабски - Ал-Харам ал-Шариф) е религиозен обект, който е най-свещеното място за юдейската религия и третото най-свещено място за исляма. Затова е една от най-невралгичните точки в израелско-арабския конфликт.
На този хълм е бил издигнат Храмът на Соломон - построен около 967 пр. Хр. и разрушен около 586 пр. Хр. от вавилонците. След разрушаването му там се е намирал и Вторият храм. Цар Ирод Велики, за да може да построи огромен храм, значително по-голям от предишния (а и от самия хълм), разширил хълма с огромни наклонени подпорни стени.
След като римляните разрушили Втория храм през 70 г., тези стени са единственият остатък от храма - най-свещеното място за евреите. Едната от тези стени е известна като Стената на плача. За нея дълго време се е смятало, че е била една от стените на самия храм, но сега е известно, че е била само подпорна стена.
На равната част на хълма, точно над Стената на плача, където е бил храмът, е третото най-свещено място за исляма - камъкът, от който Мохамед „отскочил“ с коня си Бурак и се възнесъл на небето. „Куполът на скалата“ и джамията „Ал Акса“, построени там, съответно са място за поклонение на мюсюлманите с почти толкова голяма важност колкото Мека и Медина.
Надеждите за мир не се сбъднаха
На 13 септември 1993 година израелският премиер Ицхак Рабин и палестинският лидер Ясер Арафат си подават ръце в присъствието на американския президент Бил Клинтън. Двете страни - Израел и ООП, се признаха взаимно след дълги преговори в Осло.
По време на церемонията Ицхак Рабин изрази това по следния начин: "Ние воювахме срещу палестинците. Сега им казваме ясно: Стига кръв и сълзи! Стига толкова". Надеждите за мир обаче не се сбъднаха. В момента най-голямото зло в Светите земи се казва Хамас. Създадена през 1987 г. като палестинска политическа и паравоенна организация (издънка на най-старата ислямска организация Мюсюлманско братство), Хамас се изроди в опасна терористична организация.
Израелският премиер Ицхак Рабин и палестинският лидер Ясер Арафат си подават ръце в присъствието на американския президент Бил Клинтън.
