Н а 11 март Българската православна църква почита паметта на свети Софроний Врачански - духовник, народен будител и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски. С името му се свързва и първата печатна книга на новобългарски език – сборникът „Неделник“. „Житие и страдания грешнаго Софрония“ пък се смята за първата автобиография на българин. В това съчинение по един автентичен начин са отразени както личността и животът му, така и положението на целия български народ през XVIIІ и началото на XIX в.
Той е роден на 11 март 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък със светското име Стойко Владиславов. В житието си пише, че когато бил на 3 години, майка му починала. Баща му бил принуден да се ожени втори път. Мащехата му била "люта и завистлива" жена; тя обичала повече своето дете, а него мразела. На девета година Софроний постъпва в килийно училище в родния си град, където учи по старобългарски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания.
Ръкоположение
През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в родния си град. Другите свещеници завиждали на поп Стойко, защото знаел да чете и да пише, а те били неграмотни - "прости орачи". Мъдрецът сам описва извора на този конфликт по следния начин: "Понеже то е вещ природна; учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиан – пианаго".
По време на поредната Руско-турска война (1768-1774) „грешнаго Софрония“ доста препатил покрай войските, минаващи през родния му град. Като грамотен човек той се грижел за настаняването на пашите по квартири и помагал с писането на бумагите. За благодарност е заплашван с оръжие многократно и унижаван.
Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 г. в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770 – 1775 година.
Преследвания
През 1780-те години синът му Цонко, който се занимава с мащабна търговия с добитък, задлъжнява към местния епископ. Това предизвиква конфликт между владиката и поп Стойко. Позовавайки се на контактите му със знахарки, владиката го наказва. Според описаната история архиереят го назначил за епитроп и му възложил да събира църковните данъци и да глобява хората. Той вършил това известно време, но заради греха да взима парите на сиромасите отключил нервно разстройство. Тогава се скитал като луд по реките и постоянно плачел. Понеже в града нямало компетентни доктори той се обърнал за помощ към селските лечители. Това веднага било използвано срещу него. Позовавайки се на контактите на поп Стойко със знахарки, владиката на два пъти му налага тригодишни забрани за служене.
След това е обвинен от местните власти в незаконна продажба на добитък, който е държавна собственост, арестуван е и е измъчван, но е освободен, след като плаща 1500 гроша.
През 1792 г. напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало (Поморие), Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир. Във Враца развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия.
Епископ
През 1794 г. след десетки прошения и протести 55-годишният Стойко Владиславов е ръкоположен в епископски сан начело на Врачанската епархия. С мисъл за възкресяване на миналото величие и слава на българската държава, той възторжено е приет от насъбралото се множество в храм „Свето Възнесение”, а идеите му намират благодатна почва сред будната врачанска общественост. Неговият сан му открива възможност за потвърждаване на стари и създаване на нови социални контакти и партньорства. С румънските болярски фамилии Бранковяну, Мурузи, Въкъреску, Караджа, с които се познава по време на престоя си в Арбанаси. След избухналите през 1797 година размирици във Враца напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Осман Пазвантоглу.
Букурещ
През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ. Освободен е от епископската длъжност по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. Оттатък Дунава Софроний среща подкрепата на местния духовен и политически елит и лично на влашкия владетел Константин Ипсиланти. Той, заедно с живеещите там българи, сред които и врачанинът Гавраил Петров Бистричанин, игумен на манастира „Св. Иван” и съмишленик на Димитраки Хаджитошев в църковните борби, сформират т.нар. Тайно общество. Това е първата българска политическа организация, поставила си за цел да търси пътища за освобождението на поробена България.
От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване по време на водещата се през тези години поредна Руско-турската война. На 10 януари 1808 година той изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург Иван Замбин (заминал на дипломатическа мисия там заедно с Атанас Николаев още през 1804 г.) от страна на българската емиграция във Влашко. Това е първият опит да се привлече вниманието на руското правителство към българския политически въпрос. Софроний Врачански се среща с генералите Багратион, Каменски, Михаил Кутузов, спечелвайки ги за българската кауза. Така се стига до юни 1811 г., когато е учредена Българската земска войска – първата българска самостойна бойна единица след падането на народа ни под османска власт. Софроний освещава бойното знаме и благославя воините доброволци. През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.
Точната дата на смъртта на Софроний е неизвестна. Датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 година. Канонизиран е за светец от Българската православна църква на 31 декември 1964 г.
Житие и страдание
Софроний Врачански оставя голямо литературно наследство. Във Видин той написва два сборника. Първият е „Поучение и словосказание за празниците господни“ – Има характер на дамаскин. Съдържа 79 слова с християнско-поучителен характер, сред които „Слово за раждането на нашия Господ Иисус Христос“, „Слово за Сретение Господне“, „Слово за краткостта на човешкия живот“ и други. Към тях са прибавени „Посвещение“ и „Послесловие“.
Вторият се нарича „Разкази и разсъждения“ и е компилация от басни и нравоучителни разкази. Този сборник е основното съчинение на Софроний с предимно светско съдържание.
„Гражданское позорище“ е превод от гръцки на книгата Theatrum politicum от Амброзий Марлиан, излязла през 1802 г. Тук са включени анекдоти за персийски, гръцки, египетски владетели. Софроний използва анекдотите, за да внуши на читателя свои мисли: необходимостта от образование, съвет към народа да не дава излишна милостиня на манастирите, упреци към ниския морал и невежеството на духовенството.
Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в Букурещ. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански.„Кириакодромион, сиреч неделник (Софронийе)“ е първото печатно произведение на новобългарски език и единственото произведение на Софроний отпечатано приживе. За да събере необходимите средства за отпечатването му, Софроний изпраща „Позив“ до заможни българи в Румъния. В него той изтъква необходимостта от печатни книги на съвременен български език. Книгата съдържа „Оглавие“, 94 слова и поучения, послеслов и две наставления за свещениците относно обредите на кръщенето и венчавката. Отпечатана е в 1000 броя през 1806 г. в град Ръмнику Вълча. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Но безспорно най-популярното днес негово съчинение е „Житие и страдания грешнаго Софрония“, което е първата автобиография на българин.
Пишейки на говоримия тогава български език, Софроний окончателно скъсва със средновековната книжнина и поставя началото на съвременната българска литература, което го прави първия български възрожденски писател. За пръв път „Житието“ е отпечатано от Георги Раковски в седем поредни броя на вестник „Дунавски лебед“ през 1861 г.
Става пионер в автопортрета
Наред с книжовните си способности, превърнали го в един от създателите на съвременния български език и литература, Софроний притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи. Известното му изображение в епископски одежди се смята за автопортрет, който също е първи в този художествен жанр в България.
Осветеното от него знаме се развява в Париж
Благословената от свети Софроний Врачански Българска земска войска
наброява 4000 души и се състои от 6 батальона със свое знаме и печат. На 10 юни 1811 г. за неин командир е назначен щабс-ротмистър (капитан) Дмитрий Павлович Ватикиоти от болградското българско село Табака. За командири на подразделения са назначени Сава Бинбаши, Хаджи Христо, Георги Мамарчев и други хайдушки воеводи и офицери българи от руската армия.
През 1811 г. българското опълчение спасява цялото артилерийско въоръжение на армията. Храбростта и заслугите на българските доброволци при превземането на Силистра силно впечатляват командващия генерал Кутузов, който им поверява охраната на града.
След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. опълчението е разпуснато. Но само след месец започва нашествието на Наполеон в Русия. Българската земска войска отново е свикана в състава на Лейбгвардейския Литовски полк, но с ограничена численост - малко над 400 души.
Доброволците се отличават в знаменитата битка при Бородино на 7 септември 1812 г., участват в бойните действия в Германия и Франция. А на 19 март 1814 г. в редовете на Литовският полк влизат победоносно в Париж.
