С лед като през 2021 г. на български излезе ново илюстровано издание на неговите събрани „Приказки“, на пазара през декември 2022 г. се появява и колекционерско издание на единствения роман на Оскар Уайлд – „Портретът на Дориан Грей“, в превод от Марин Загорчев и с майсторските илюстрации на художника Дамян Дамянов (ИК „Сиела“). Определян от The Guardian като една от стоте най-велики книги на всички времена, „Портретът на Дориан Грей“ се нарежда сред най-значимите постижения на модерната британска литература. Мрачен и въздействащ, романът на Уайлд рисува опустошителен портрет на викторианското общество от края на ХIX в. и става обект на множество екранизации и адаптации през годините.
Младият Дориан Грей пристига в Лондон с целия си арсенал от красота, елегантност и остроумие, нужен му да съблазни и най-висшите представители на лондонското общество. В лицето на известния хедонист и ценител на изкуството лорд Хенри Уотън Дориан намира ментор и ключ към най-изкусителните авантюри, които светските среди могат да му предоставят.
Но Дориан знае, че красотата, превърнала го в любимец на богатите и влиятелните, е само временна и твърде крехка. Затова, когато прочутият художник Базил Холуърд превръща Дориан в свое вдъхновение и рисува портрет толкова пленяващ и възхитителен, Дориан решава да сключи фаустовската сделка да продаде душата си в замяна на вечна красота и младост. Въвлечен в покварен двойствен живот, в който нито предателството, нито дори убийството са му чужди, младият мъж намира начин да задоволява греховните си желания и същевременно да остане джентълмен в очите на лондонското общество.
Ателието бе изпълнено с наситен аромат на рози, а ако ветрецът раздвижеше дърветата в градината, през отворената врата нахлуваше ту натрапчивото ухание на люляка, ту деликатният парфюм на цъфналия розов глог.
От края на дивана, постлан с персийски везани дисаги, където се бе излегнал и пушеше една след друга, както беше неговият маниер, безброй цигари, лорд Хенри Уотън успяваше да зърне единствено отблясъка на златистите и ароматни като пчелен мед цветчета на жълтата акация, чиито трепетливи вейки като че ли с мъка удържаха бремето на собственото си огнено великолепие, и от време на време чудати силуети на прелитащи птици, чиито сенки се плъзваха по дългите копринени завеси, опънати пред огромния прозорец, като създаваха мимолетни сцени от японската живопис и го караха да се замисли за онези бледни, жълтолики художници от Токио, опитващи се да изобразят движение и порив със средствата на изкуство, което е по своята природа неподвижно. Сърдитото жужене на пчели, пробиращи си път през високата неокосена трева или с монотонна упоритост кръжащи сред поръсените със златист прашец рогца на рошавите орлови нокти, като че ли правеше тишината още по-потискаща. Глухият шум на Лондон им акомпанираше като бурдонен тон на далечен орган.
По средата на стаята, монтиран на статив, бе изправен портрет в цял ръст на младеж с невероятна красота, а пред него, на известно разстояние, седеше самият художник, Базил Холуърд, чието внезапно изчезване преди години бе предизвикало, по онова време, порядъчно вълнение в обществото и породило цял куп странни догадки.
Творецът съзерцаваше великолепния модел, който така умело бе изобразил в произведението си, и блажената усмивка, обхванала лицето му, изглеждаше, че ще се запечата задълго там, но ненадейно той се сепна, затвори очи и притисна с пръсти клепачите си, сякаш се опитваше да задържи в ума си някакъв странен сън, от който се боеше да се събуди.
– Това е най-добрата ти картина, Базил, най-хубавото, което си рисувал – лениво промълви лорд Хенри. – Непременно трябва да я изпратиш на изложбата в „Гросвенър“ догодина. Академията е твърде голяма и твърде общодостъпна. Винаги, когато отида там, има или толкова много хора, че не мога да видя картините, което е ужасно, или толкова много картини, че не мога да видя хората, което е още по-лошо. „Гросвенър“ наистина е единственото достойно място.
– Не смятам да я изпращам никъде – отвърна Базил, като изви главата си назад по онзи чудат начин, за който другарите му в Оксфорд се присмиваха.
– Не, никъде няма да я пращам. Лорд Хенри вдигна вежди и го погледна удивено през издигащия се в причудливи спираловидни струйки прозрачносинкав дим от дебелата му, пропита с опиум цигара.
– Не искаш да го пращаш никъде? Скъпи приятелю, защо? По каква причина? Какви чудаци сте художниците! Готови сте на всичко, за да добиете известност, ала постигнете ли я, като че ли искате начаса да я изхвърлите. Това е глупаво! Защото само едно е по-лошо на света от това всички да говорят за теб – а именно никой да не говори за теб. Този портрет ще те извиси неимоверно над всички млади художници в Англия, а старите ще накара да се пукат от завист, ако изобщо старците са способни на някаква емоция.
– Знам, че ще ми се смееш, но наистина не мога да го изложа на показ. Твърде много от себе си съм вложил в него.
Лорд Хенри се изтегна на дивана и се изсмя.
– Така си и знаех – добави художникът, – но това е истината.
– Твърде много от себе си! Кълна се, Базил, не подозирах, че си толкова тщеславен. И освен това не виждам никаква прилика между теб, с твоето грубо, сурово лице и черната като катран коса, и този млад Адонис, който изглежда изваян от слонова кост и розови цветчета. Е, скъпи Базил, той е Нарцис, а ти си... е, да, разбира се, че имаш интелигентно изражение и тъй нататък... но красотата, истинската красота, приятелю, изчезва там, където се проявява интелигентността. Високият интелект сам по себе си е вид крайност и разрушава хармонията на чертите. В момента, в който човек се замисли, лицето му става само нос и чело, една гротеска. Погледни само корифеите в която избереш професия. Какви грозници! Освен, разбира се, духовниците... но пък и в църквата не се напрягат с мислене. Епископът и на осемдесет говори същото, което е научил на осемнайсет, и естественият резултат от това е, че винаги изглежда възхитително. Твоят тайнствен млад приятел, чието име все още не си ми казал, но чийто лик ме очарова, не се замисля и за миг. Напълно убеден съм. Той е красиво безмозъчно създание, което винаги трябва да е пред погледа ни зиме, когато нямаме цветя да ни радват, а лете да освежава прегрелия ни ум. Не се ласкай, Базил: ти по нищо не му приличаш.
– Не ме разбираш, Хари. Разбира се, че не си приличам с него. Отлично знам това. Дори бих съжалявал, ако изглеждах като него. Свиваш рамене? Това е светата истина. Във всяко съвършенство, физическо или интелектуално, има нещо съдбоносно, нещо фатално, което сякаш направлява през историята несигурните стъпки на кралете. Далеч по-безопасно е да не изпъкваме в тълпата. На този свят най-много благоденстват глупците и грозниците. Спокойно седят и гледат боевете на арената. Може да не познават вкуса на победата, но също са пощадени от болката на поражението. Живеят така, както всички ние трябва да живеем – безгрижно, безразлично, безметежно. Не носят гибел никому и не гинат от вражеска ръка. Ти имаш сан и богатство, Хари; аз – моя ум и моето изкуство, каквото и да струва то; а Дориан Грей има тази красота. И рано или късно всички ние ще страдаме за тези дарове от боговете – ще страдаме жестоко.
– Дориан Грей ли? Така ли се казва? – попита лорд Хенри, като стана и направи няколко крачки през ателието към Базил Холуърд.
– Да, това е името му. Не мислех да ти казвам.
– Защо не?
– Не мога да ти обясня. Когато много обичам някого, не казвам името му никому. Това е все едно да дадеш частица от него другиму. Обичам да имам тайни. Това е може би единственото нещо, способно да направи съвременния ни живот загадъчен и увлекателен. Дори и най-обикновените неща са възхитителни, когато са скрити.
