Всеки с глава на раменете, която ползва по предназначение, а не като рупор или латерна, има своята истина за 10 ноември. За някои тази знакова дата е символ на свободата и демокрацията. Други си спомнят с носталгия за времето преди нея.
Събитията, довели до детронирането на бившия Първи – Тодор Живков, подлежат на оценка и преоценка. В колекционерската поредица на „Златно време“ не залитаме в една или друга посока, а се опитваме да постигнем баланс. Да покажем някои неща, които ни липсват – като игрите на воля от детските ни години. Да разкажем за събития, които може би не са зависели точно от нас. Да намигнем на читателите с вицове и забавни лозунги от отминало време. И да сложим многоточие, защото темата за Десети ноември и прехода е неизчерпаема.
Така преминава световната слава (Sic transit gloria mundi). Тази латинска сентенция е белязала края на всички диктатори в световната история. И на всички велики империи.
Историческият крах на съветския строй застигна естествено и България като част от този държавно-политически експеримент, разпаднал се в края на ХХ век. Немислимото за няколко поколения български граждани се свързва с датата 10.11.1989 г. И ако трябва да се каже кой е бил най-засегнат и нещастен на този ден у нас, това безспорно е бил Първият в управлението на България Тодор Живков. Народът е казал, че колкото по-отвисоко паднеш, толкова повече боли. Какво ли е да паднеш от върха, на който си седял повече от 35 години?!
Съдбата му е обявена официално на ноемврийския пленум на ЦК на БКП. Тогава е направена и прословутата снимка, на която той седи посърнал, сякаш не е там. И това поражда версии, че може и да е бил упоен. Макар че шокът от случващото се не е за подценяване.
До последно Живков не може да повярва, че е дошъл краят, въпреки че много преди това е имало явни индикации какво ще се случи. Перестройката на Михаил Горбачов и СССР носеше „вятъра на промяната“ и старият тип вождове ставаха персона нон грата за промяната на стария комунизъм с нов тип комунизъм – с човешко лице. Целувките с Брежнев и високопарните лозунги, както и изборите със 100% победа оставаха в миналото. Живков е знаел, че съдбата му зависи от Москва. А руският избор е друг. Всъщност оставката му е договорена няколко дни по-рано след поредица срещи с руския посланик Шарапов. И той знае, че богопомазаните са бившите му подчинени Андрей Луканов и Петър Младенов (още по темата - на стр. 16-17).
Сякаш горчилката в сърцето на Живков не е толкова заради принудителната оставка. Той вече е на години, фамилията му е финансово осигурена. Но трудно може да преживее предателството. Тези, които доскоро са се чудели как да му се подмажат, и на които е раздал постове и облаги, най-неблагодарно са му обърнали гръб. Никой няма смелост да застане до него.
Обкръжение
Живков е направил от тези хора и семействата им партиен и държавен елит, за който не важат законите за останалия народ. Като едно голямо семейство, една българска камора, на която той е Кръстника. Живков ги държи близо до себе си, за да ги наблюдава и да ги гали или шамаросва според случая. Видните комунистически фамилии окупират квартала около жилищата, които обитават Живков и родата му. Така след 1956 г. от бившия квартал, дарен на Софийския университет от дарителите братя Евлоги и Христо Георгиеви, се образува т. нар. Червен квартал. По ул. „Оборище“ и около Докторската градинка получават луксозни жилища любимците на Тодор Живков. Старите собственици – министри, банкери, професори, отстъпват имотите си на партийните деятели. Например в елегантната къща на индустриалеца Иван Балабанов се настаняват Живковият министър на строежите Владимир Виденов и Милко Тарабанов – представител в ООН. В дома на фамилия Странски са синовете на Боян Българанов и Васил Коларов, също Жак Натан, пишещ епоси за Първия. В дома на Иван Станчов – дипломат от Царство България, се е нанесъл Павел Писарев. В сградите в квартала големи апартаменти обитават Лъчезар Аврамов, Лальо Ганев, МВР министърът Георги Цанков, Живко Живков, Григор Стоичков. Известно време Живкови живеят в красивата къща на тютюнотърговеца Крум Чапрашиков, а след това в къщата на богатата търговска фамилия Палавееви и блока отзад настанява семействата на обслужващия персонал – шофьори, готвачи, коафьори, масажисти. Там живее и шефът на УБО ген. Кашев, който по-късно се самоубива.
Строителство
През 70-те години се построяват и по-нови сгради за ЦК на БКП – за Пеко Таков и Вълка Горанова, Начо Папазов, фамозният блок на Любомир Левчев, дипломата Топенчаров и много близкия до Живков министър на културата Георги Йорданов, който след 1989 г. беше съден за безвъзмездни помощи на Третия свят, но прехвърли вината на Живков.
На днешната улица „Велико Търново“ построиха новия блок на ЦК, където имоти получиха Димитър Станишев, също партизанин от отряда „Чавдар“, и руската му другарка Дина. Комунистическият профсъюзен водач Петър Дюлгеров, член на Държавния съвет и активен участник във Възродителния процес, също се уреди. Както и любимката на Живков Дража Вълчева, след 1989 г. притежателка на имоти и във Виена. И още: активните участници в десетоноемврийския пуч Станко Тодоров – министър-председател и председател на Народното събрание, и Петър Младенов, седнал в трона на Тодор Живков. Той между другото е любимецът на Първия, прави го най-младия външен министър и председател на Държавния съвет. Тук живее и Александър Лилов, на когото Живков е искал да сдаде властта на 10 ноември. Наоколо край Докторската градина се нареждат още много партийни сателити. Дори е имало замисъл кварталът да се кръсти „Червена звезда“, но после за това име е харесан друг комплекс.
За да бъдат пазени от народната любов, пред ВИП сградите има постови в будки, а по обед пристигали бусчета, натоварени догоре с отбрани менюта със специално селектирани меса, плодове и зеленчуци. Такава специална храна и вода са получавали червените фамилии и след взрива на атомната централа в Чернобил.
След 10.11.1989 г. Докторската градина стана арена на открит сблъсък между наследници на старите софиянци от квартала и червените наследници. Двата лагера – червени и сини, си разменяха злостни думи, обиди и псувни. Вляво, откъм ул. „Шипка“, беше синята агитка. Откъм „Оборище“ крещеше червената.
Жени Викторова
