Б ирата е важно питие. Тя разхлажда и сближава, повод е за философски разговори и обществено-политически прозрения. Може би малцина знаят, че бирата е била любимото питие на столичани след Освобождението, а не ракията или виното. Дори нещо повече - софиянци били силно привързани към бирариите.
Така само няколко години след обявяването на София за столица започнали да никнат пивници. „Куцото куче“, „Деветте магарета“, „Лисичата дупка“ били само част от остроумните имена, които измисляли собствениците им, за да привличат клиенти. Старите софиянци толкова обичали пивото, че дори това не било нужно - оказва се, че пиенето на бира се нареждало на първо място по потребление.
Навици
„По него време се консумираше повече бира, отколкото вино. В София имаше много хубава и отлежала бира - производство на Братя Прошекови, на Павлово, тая на Таки Бираджията, освен това Търновско и Шуменско пиво“, пише Георги Каназирски-Верин, един от големите биографи на София. Също по негови сведения научаваме, че в някои бирарии се изливали невероятните количества от 700 литра на вечер… Но на какво дължала бирата този крупен успех?
Софиянци предпочитали бирата пред виното.
Става ясно, че още в самите зори на свободата си България с бързи темпове започнала да развива бирената индустрия. Тя се радвала на големи сполуки, които пък от своя страна ощастливявали населението с ниските цени на пивото. Любимата напитка била наистина евтина - между 10 и 15 стотинки за голяма чаша - и почти всеки можел да си я позволи.
Братя Прошек
Така първата пивоварна в столицата отворила врати още през 1884 г. Тя била построена от знаменитите братя Прошек и се издигала на една височина край Цариградско шосе, тогава все още извън града. Тяхната бирария, която носела името „Дълбок зимник“, пък се разполагала малко по-близо, южно от фабриката, но по-късно се преместила на ъгъла на „Цар Освободител“ и „Сан Стефано“. Тя била един от фаворитите на столичани и при това Прошекови били доставчици на бира и за двореца. Дори елитът на града не пропускал да се отбие в нея. „Хайлайфът правеше своята обичайна разходка по „Цар Освободител“ (“Цариградското шосе“ - б.а) до Пепиниерата. След няколко тура всички се отбиваха в „Дълбок зимник“ на бира и скара“, пише още Верин.
Обява за нова бирария в центъра на столицата.
Изключително любопитно е, че не всеки можел да подпийва сладко, сладко докогато си иска и където си поиска. Оказва се, че също като населението бирариите били разделени по класи - всяка от тях имала вечерен час, а достъпът до тях се определял спрямо социалната прослойка на човека. Тогава се приемало, че по-бедните трябва да стават по-рано за работа и следователно за тях вратите хлопвали по-рано - около полунощ през лятото и цял час по-рано през зимата. Привилегированите пък можели да се забавляват чак до 2 часа през нощта през горещия месец и до 1 през студения… „На народа не се позволяваше да злоупотребява с времето си. Такава възможност се осигуряваше само за средите, стоящи над него“, пише Димо Казасов.
Червен рак
Една такава първокласна и най-реномирана преди войните например била прочутата пивница „Червен рак“ собственост на виенския ресторантьор Морис Рат. Намираща се първоначално на ъгъла между улиците „Леге“ и „5 ноември“, а по-късно преместена на ул. “Знеполе“, тя представлявала дървена постройка, донесена директно от изложението в Пловдив през 1892 г. Името й идва от големия червен рак, който посрещал многобройните й посетители пред самия вход. Сред тях били Борис Вазов, политик и брат на Иван Вазов, който нерядко демонстрирал пред гражданите завидните си умения да изяжда по 40 кебапчета наведнъж, и проф. Бахметиев (руски физик и биолог), който не изоставал по талант, изпразвайки 40 халби бира. Често на дървения павилион се мяркала и Яворовата фатална любов Лора Каравелова, която омайвала всички клиенти с невероятната си красота.
През 1904 г. обаче „Червеният рак“ се изправя пред нова конкуренция, когато ресторантьорът Йосиф Манчев отваря и знаменитата бирария „Батенберг“, превърнала се в любим локал на столичани и гости на града. Тя носела това име, тъй като по това време мощите на обичания от българите първи наш княз се намирали в разположената близо до нея старинна църква “Свети Георги”. Нейните зали никога не оставали празни. Сред постоянните й клиенти били Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Пенчо Славейков и много други. Приборите били донесени направо от Австрия и Чехия, обслужването било съобразено с тогавашните най-високи европейски стандарти, а на всяка маса се мъдрел стъклен съд с куп пресни солени кифли, напръскани с анасон - мезе за бирата. И въпреки че само шест години по-късно заведението се превърнало в ресторант, то останало в спомените на съвременниците си като бирария. И няма как да е иначе, защото случващото се зад стените му винаги било запомнящо се.
Бирария "Батенберг отворила врати през 1904 г. и станала изключително популярна в онези години.
“Бирария “Батенберг”… нямаше гост на София от провинцията, който да не я посети. В двете големи помещения на заведението, пък и в галерията му - гъмжило от хора. Пъргави келнери разнасяха в широки и високи халби “геройско пиво” - както наричаха шуменската бира, - “мешани скари”, замайващи с аромата си. Два оркестъра на смени заливаха салоните с виенски валсове, народни “китки” и бойни маршове”, пише Христо Бръзицов в спомените си.
Клиенти
И наистина - някога на софийските бирарии било отредено заветно място в социалния живот на града. Бирата всъщност била последното нещо, заради което посетителите идвали тук. Веселието, шумът и нестихващите танци били основната притегателна сила, която карала клиентите да се връщат отново и отново. Задължителна част от програмата, разбира се, винаги били и популярни народни и патриотични песни, а на много места, когато имало възможност през летните месеци, забавленията се изнасяли навън в градините на бирариите.
В очакване на клиентите.
Освен това някогашните софийски бирарии се различавали от настоящите и по още едно нещо - там не се сервирали готови ястия. За сметка на това обаче около тях винаги се носела апетитна миризма на скара и на много модните по онова време чирози. А на най-голяма почит, както отбелязва Димо Казасов, било т.нар. мешано, приготвено от всички видове печено месо - кебапчета, кюфтета, шишчета, котлети, дробчета, филета, бъбреци, далачета и други дреболии. То струвало в зависимост от локала от 0.80 до 1.20 лв. и било достатъчно за едно четиричленно семейство да се нахрани, а цената на кебапчетата навсякъде била по 5 стотинки.
Всъщност по това време изключително популярни били и така наречените подвижни кебапчии, които разнасяли навсякъде уханните месни стоки. Те обхождали най-често вече изчезналия исторически пасаж "Свети Никола" в триъгълника, образуван някога от улиците "Търговска", "Мария Луиза" и "Дондуков", където била разположена и бирарията „Перо, яваш, яваш“. “На един широк кожен колан, който минаваше през лявото им рамо (на кебапчиите - б. а.), беше закачен мангал със скара, който висеше пред самия им пояс на корема. Мангалът е всъщност поставен в кутия във форма на полумесец, който обгражда тялото на кебапчията. Вдясно от мангала има сурови кебапчета, готови за печене, вляво има място за сол и червен зърнест враждебски пипер… Било прав, било седнал на някоя крайна маса на бирарията, вие повиквате кебапчията, който веднага ви подава в хляб две, три, пет кебапчета, прясно опечени пред вас”, разказва Верин.
В махалата
Така през следващите години бирената индустрия продължила своя разцвет с все същите темпове и дори по време на най-тежките години на прочутата световна криза бирариите си оставали непокътнати. „София от двадесетте, тридесетте и четиридесетте години беше извън всичко друго и изтъкнат град на махленски кръчми! Във всяка махала имаше поне по две-три такива „богоугодни" заведения. И те бяха единствените, които никога не изпитваха финансови затруднения или липса на клиентела“ , спомня си и Драган Тенев.
Но тогава времената били други - хората приказвали бавно, бавно поглъщали храната си, бавно пиели и продължително оставали във вечно отворили обятията си прохладни локали. Там при любимата бира, която задълго нямала конкурентна напитка в столицата. Е, поне до 1944 г., когато била изместена от водката. Но това е друга история…
* Автор: Цвета Дилова
