Ж итейската трагедия на безсмъртния български поет Пею Яворов ни връща постоянно към неговите последни дни на октомври 1914 г.
Любимата му Лора се самоубива на 30 ноември 1913 година, защото тя не може да го отнеме от другата му голяма любов – Македония. На нея той се отдава изцяло и три пъти броди като комита от Юндола, през Ковачевица до Солун, Драма, Серес, Битоля и Охрид. Ослепял, отчаян и отхвърлен от цяла София след смъртта на Лора и несполучливият му опит да я последва, Пею Яворов търси настойчиво начин да прекъсне сам мъките и терзанията си. Яворов се моли на близките си другари от ВМОРО да му дадат за самозащита револвер.
Версии
И все пак кой му даде револвера, за да сложи край на живота си в късния следобед на 29 октомври 1914 година? Само по едно изказано предположение на Данаил Крапчев, верен другар на Яворов, десетилетия се смяташе, че зловещото оръжие е дадено от най-близкия му приятел Тодор Александров. В своите бележки след кончината на поета Крапчев пише: „Кой му даде револвера – не знам. Може би Тодор Александров?!“ Съмненията на големия български вестникар, собственик на „Зора“ - българския „Таймс“, започват да се предават през десетилетията като твърда убеденост, че човекът, който беше най-близо до слепия Яворов, е спомогнал за неговото самоубийство!
Мнение
Тази убеденост на общественото мнение тогава, която трови водачът на ВМРО до края на дните му, не можа да промени и друга недостоверна версия. Дъщерята на Тодор Влайков – Радка, разказва на Михаил Кремен, че Яворов измолва от мъжа й Лило Илев да му купи револвер. Даже посочва и магазина на ъгъла на „Търговска“ и площад „Бански“. По-късно Михаил Кремен публикува тези спомени в „Романът на Яворов“. Тази версия е несъстоятелна и поради факта, че в последните си месеци Яворов живее в пълна мизерия, с повдигнато обвинение за убийството на Лора и е абсолютно невъзможно да има пари за револвер. Тодор Александров и другарите му от Македония са неотлъчно до него.
Истината
Доста години след трагедията излиза истината, когато университетското издателство на СУ „Св. св. Кирил и Методий“ публикува спомените на Милан Матов - „За премълчаното в историята на ВМРО“. Братята Милан и Христо Матови са съоснователи на ВМОРО през 1893 година и близки съратници на Гоце, Даме, д-р Татарчев, Яворов, Тодор Александров и другите.
Яворов (ослепял след опита си за самоубийство) с Тодор Александров.
В спомените си Милан Матов свидетелства, че 13-годишният тогава Никола Гулев, син на героя от Илинденското въстание Питу Гули, е придуман от поета и му дава смъртоносното оръжие. През 1962 година Милан Матов пише в спомените си: “Изправен съм пред гроба, наближава да навърша 87 години. Истината кой даде на Яворов револвера е следната: При една среща след Пейовото самоубийство четникът, охрана на Тодор Александров - Никола Гулев, ми довери: Аз, бай Милане, съм много виновен и не мога да си простя как направих тази грешка. Тежи ми и искам да ти се изповядам, за да ми олекне. Една надвечер бай Тодор ме изпрати да занеса пакет с цигари на Яворов. Намерих го сам. Покани ме да седна. Заговорихме за организацията. После той ме помоли, ако имам някой излишен револвер, да му услужа за късо време, след което ще ми го върне. Млад човек, излъгах се и веднага му дадох малкия си пистолет. Той много се зарадва и ми благодари. Доволен бях и аз, че можах да услужа на големия поет, най-близкия приятел на бай Тодор. Можех ли аз да помисля, че съм извършил тогава фатална грешка! Като се върнах при бай Тодор, похвалих му се, че съм дал на Яворов пистолета си. Той настръхна и така ме изруга, че аз замръзнах на мястото си. Така ядосан не бях го виждал никога. Разбрах, грешката ми е голяма.
Какво си правил бе, Кольо? Знаеш ли защо Пейо ти е взел пистолета? Той отдавна моли този или онзи другар да му услужи, защото се страхувал не знам от кого си. А всъщност той търси оръжие за самоубийство... Как се не сети бе, Кольо“?
Бегом
По-нататък Милан Матов разказва как юношата Никола Гулев на бегом отива до квартирата на Яворов да си иска обратно револвера, но заварва само хазайката, която му казва, че брат му го е извел на разходка. На другия ден към 10 часа сутринта Тодор Александров отива в жилището на Яворов и се връща на обяд много замислен и угрижен: „Аз стоях на двора, той мина край мен, но не ми каза нито дума. Явно, не беше успял да го вземе. Предишната вечер Яворов се самоубил”, завършва спомена си Милан Матов.
Предсмъртно
В едно от предсмъртните писма, оставени на масичката до леглото на мъртвия поет, има редове и за най-близкия му другар Тодор Александров:
„Брате Тодоре, прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук... Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през тези дни на големи изпитания... Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!“. Последното желание на Пею е: „Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите и ако не се намери каскетът, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея”.
Никола
Средният син на легендарния войвода от Крушево Питу Гули - Никола Питу Гулев, е един от най-значимите български революционери, деец на ВМОРО. През Илинденската епопея в Крушево е двегодишен. Съратници на легендарния му баща го довеждат в София, където завършва гимназия. След възстановяването на ВМОРО от Тодор Александров става негов личен телохранител. После е четник, а по-късно войвода на ВМРО във Велешко и родното му Крушевско. По думите на Иван Михайлов: „Никола Гули е неукротимо смел и предприемчив“! Често пътува рисковано из Югославия - отива до Загреб, където се среща с хърватския водач Степан Радич. При едно от пътуванията е предаден и е заловен от сръбската полиция в Ниш на 15 септември 1923 г. През лятото на 1924 г. след нечовешки изтезания умира в белградския затвор на 23-годишна възраст.
По-големият му брат Ташко Гулев загива в Междусъюзническата война през 1913 г. в редовете на Македоно-одринското опълчение. По-малкият му брат Стерю Гулев работи за българската полиция в Крушево през 1941-1944 г. Самоубива се след влизането на сърбо-комунистическите партизани в града на 6 октомври 1944 г. Последните му думи са: „Нима пак ще ни мачка сръбски ботуш?“.
Румен Жерев
