Л юбимият на поколения студенти от Софийския университет техен преподавател професор Александър Балабанов се връща посинен след среща със свой конкурент за любовта на млада поетеса.
През 1930 г. уважаваният основател на катедрата по класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“ губи разсъдъка си по красивата Яна Язова. Той е вече на 51 години, а тя на 18. По това време ученият вече има жена, австрийката Лия, и две дъщери. Яна Язова прави първи стъпки в литературата. Тогава тя се казва Люба Ганчева, дъщеря на известния философ Тодор Ганчев. Току-що завършила гимназия, тя е изключително красива – висока, с големи бадемови черни очи, с дълги крака и коси.
Младата поетеса получава своя псевдоним Яна Язова именно от Балабанов.
Изпепеляващата им любов години наред е тема за дискусии в софийския хайлайф. Двамата се разделят и събират многократно, но професорът така и не намира сили да се разведе със съпругата си Лия. Наричат Яна Язова „правописната грешка на професор Балабанов...“ Tой измисля псевдонима й Яна Язова. Професорът е непрекъснато до нея и закриля литературната й кариера.
Бягство
През 1937 г. Яна тайно заминава с художника маринист Марио Жеков в Созопол. С него тя има дълга и страстна любов. Балабанов е потресен. Пише до Созопол писмо след писмо, но никой не му отговаря. Яна не желае да говори с Александър. Отчаян, той тръгва за Бургас. Там моли поета Петко Росен да му намери гемия, с която да отплава за Созопол. Петко го увещава да изчака сутринта, но Балабанов не чака.
Професорът и младата му любима често са виждани на публични места.
Преди разсъмване на кея наема лодка от рибари, с която сам гребе към любимата. На другия ден се връща в Бургас с насинено лице и много тъжен. Остава при Петко два дни и нито яде, нито пие от мъка. След месеци обаче в София отново забелязват Яна и Александър заедно. Тя умира в самота през лятото на 1974 г.
Биография
Професорът е роден на 18 януари 1879 г. в град Щип, тогава в Османската империя, днес в Република Северна Македония, в семейството на баща арменец и майка българка. Гимназиалното си образование младият Балабанов получава в София, а след това следва класическа филология в Лайпциг и Ерланген, Германия, където се дипломира в 1904 година.
Проф. Александър Балабанов оставя огромна диря в българската литература и публицистика и е голям деец на националната кауза в Македония.
Александър Балабанов е преподавател и основател на Катедрата по класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Превежда класически съчинения от старогръцки и латински, в това число и на части от „Илиада“ и „Одисея“. Той е и един от най-известните преводачи на Гьотевия „Фауст“, преводът му е първият в стихове в България.
Език
Значителна част от неговата професионална дейност е посветена на списването на периодични издания. Сред тях се открояват имената на вестник „Време“ (1908) и списание „Художник“ (1905 – 1909), на които той е редактор. Основател и редактор е и на седмичника „Развигор“ (1921 – 1927), който е първият литературен вестник в България. Сред литературните му произведения се откроява поемата „Бурени“. В спомените си „И аз на тоя свят...“ разкрива широко платно на положението на българите от двете страни на западната ни граница. Професорът е и един от най-дейните радетели за запазване на правилния български език и посвещава редица статии по темата, най-известната сред които е „Слепите граматици“.
Македония
Дейността на Александър Балабанов е обвързана и със съдбата на българските земи, останали извън пределите на страната след решенията на Берлинския конгрес от 1878 година. Той често изпълнява мисии, възложени му от ВМРО, чиято цел е привличането на европейското внимание към проблемите на българите в Македония и Тракия. Член-учредител е на Македонския научен институт. Близкото му приятелство с цар Борис III го улеснява в мисията му темата за българите в Македония да не бъде пренебрегвана. Професор Александър Балабанов умира на 30 ноември 1955 г. в София.
Зевзек
Професорът е не само уникален литературовед, писател, общественик и бохем, но и неподражаем в своята разсеяност зевзек. И в наши дни продължават да се разказват легенди от всекидневието на човека, наречен „най-големия историк на българската литература“.
Веднъж професорът отива на лекции, обут с бял и черен чорап. Студентите веднага забелязват: „Г-н професоре, отидете да си смените чорапите“. Той повдигнал крачолите си и спокойно отвърнал: „Няма смисъл, вкъщи също имам един бял и един черен“. Имал навика всяка сутрин, преди да тръгне към университета, да целува съпругата си и да даде пет лева на слугинята, докато един ден… целува слугинята и дава пет лева на жена си. Известен е случаят, в който професорът е на гости и навън се изсипва проливен дъжд. Домакините канят професора да остане да спи у тях и той се съгласява. Казал на домакините „един момент“ и изчезнал някъде. След един час се върнал мокър до кости: „Нямах пижама, та отскочих до вкъщи да си я взема!“ – обяснил професорът.
Очилата
Известно е, че ходи с три чифта очила, а на въпроса за какво му трябват, той отговаря: „Първите употребявам за четене, вторите са резерв, а с третите търся другите два чифта“. Често пъти се случва да върви по улицата, да види дама пред себе си и да я сметне за своята съпруга. Тогава професор Балабанов я настига, хваща я подръка и започва да й говори, а изумената жена се отскубва от него и продължава пътя си с бърза крачка. Братът на професора разказва, че докато за кратко живеят заедно, Александър се залавя да пържи яйца, но като счупи яйцата, жълтъците и белтъците се озовават в кофата, а черупките – в тигана. Когато децата му са малки и палави, през лятото той ги води във Варна, а варненци често го виждат из Морската градина – децата са вързани през кръста с въженце, за да не ги загуби баща им.
Госпожата
Един ден канят професора и съпругата му на вечеря, а когато отива, домакините го питат защо идва без госпожа Балабанова. „Знаех си, че нещо съм забравил! През целия път дотук се чудех какво е то“, отговаря професорът. Често се случва професорът да забрави за къде или за какво е тръгнал. Почти анекдотична е случката, когато се озовава в Плевен, но забравя защо е отишъл там. Отива до пощата и пуска телеграма до жена си: „В Плевен съм. Съобщи ми веднага защо дойдох тук.“
Елин Пелин му надписва шапката срещу губене
Често в заведенията други хора взимат шапката му, стига се дотам, че приятелят му Елин Пелин прикрепя от вътрешната страна на шапката му следното съобщение: „Тая шапка е на професор Александър Балабанов, който я намери или размени, да я занесе в дома му, улица „Цибра“ 7, София“.
Румен Жерев
