С едемте смъртни гряха оживяват в романа „Уендиго“ от Стефан Стефанов, издание на „Сиела“. Това е мрачен уестърн на ръба на класическия хорър. За капитан Хокинс тази мисия е билетът, който ще откупи свободата му и ще му осигури цивилен живот. Единственото, което трябва да направи, е да отведе своите спътници до Уилямсбърг. Годината е 1857-а, а студът е сковал земите на племето оджибуе. Седмина мъже, всеки от които носи своята мрачна тайна, трябва да се изправят не само пред снежния ад, но и пред собствените си демони, а в мълчанието на пустошта се носи шепота на древно зло.
Колкото повече пътниците навлизат в дивото, толкова повече някакво невидимо присъствие затяга мъртвата си хватка, дебне ги и се храни с нарастващото им отчаяние. А когато членовете на отряда започват да изчезват безследно един по един, става ясно, че нито силата, нито амбицията, нито вярата могат да се справят с глада. Защото може би злото, което леденият вятър довява в лагера им, е отдавна посято в душите им.
Изграждайки пълнокръвни и убедителни портрети на своите герои, Стефан Стефанов преплита реални събития със свръхестествени елементи и смело разкрива и най-тъмните кътчета от човешката психика.
По обед отрядът спря за почивка край един поток, който се показваше изпод снега само за няколко крачки, преди отново да се скрие под преспите. Снегът наоколо беше отъпкан от животни, които бяха идвали на водопой, а от другата страна по продължението на потока се простираше могъща борова гора. Дърветата там бяха израснали нагъсто и техните плътни и черни сенки скриваха целия бряг – заплашителна и мрачна граница, която повече предупреждаваше, отколкото приветстваше посетителите. Това беше гора, която покойният отец Феликс с умиление би нарекъл „саксонска, като у дома“. Отец Шнайдер би въздъхнал със своя ментор по навик, нищо че само бе чувал за онзи славен лес отвъд океана.
– Бога ми, най-сетне почивка! – извика с облекчение Макферсън Рийд и избърса потта от челото си. – Заслужената почивка е най-сладка!
– Прав сте, господине! – обади се Чарлтън. – Точно така си е – най-сладката! От Бога подарък!
Пътниците натрупаха багажа си край потока и капитан Хокинс нареди на братята Гибсън да застанат на пост, докато самият той се отдалечи между най-близките дървета, разкопчавайки панталоните си в движение. В негово отсъствие редниците започнаха да си шепнат, а Макферсън Рийд се разположи на ковчежето си и изпрати Чарлтън за вода. Абрахам последва слугата под благосклонния поглед на отеца, който извади красива броеница от джоба на палтото си. Дългите, загрубели пръсти на свещеника започнаха да отмятат дървените топчета едно по едно, докато очите му обхождаха околните гори.
Хората бяха обкръжени от безмълвна и заскрежена стена, в която нямаше врата. Откакто пътниците бяха тръгнали, всяко дърво или камък приличаха на предишните и на следващите, така еднакво затрупани до неузнаваемост, че Шнайдер вече нямаше представа къде точно се намират. Белотата беше толкова натрапчива, че в началото мъжете забравиха другите цветове и очите им пареха дълго време. След това снеговалежът заличи пътеките, големите езера и реки останаха твърде далеч назад, за да послужат като ориентир, а в близост нямаше никакви планини, чиито върхове да бъдат отправна точка. Единствено слънцето можеше да ги ориентира за посоката, но през повечето време то бе скрито от облаци. Съвкупността от тези невъзможности означаваше бавна, но сигурна смърт и Шнайдер безмълвно благодари, че Абрахам беше с тях. „Сам Бог го избра и го доведе в моята мисия. Това не беше случайно. Това беше провидението Господне“, помисли си свещеникът и потръпна, когато студеният полъх на вятъра погали лицето му.
– Така и не казахте каква точно е тази работа, за която отивате в Уилямсбърг, отче – подхвърли Рийд и побърза да добави: – Споменахте нещо за някакъв тип, който ще бъде обесен.
Отец Шнайдер разтърси рамене, сякаш да се отърси от мъртвешка прегръдка. Без да се обръща към наследника на прочутата търговска фамилия от Геритвил, той пъхна мазолестите си ръце в джобовете на палтото и рече:
– Правилно сте разбрали, господин Рийд. Въпросният индианец е убил и изял собственото си семейство.
– Господи Боже! – възкликна Рийд.
– Намерили са го да броди около Уилямсбърг почти гол и целият в кръв. По-късно е направил пълни самопризнания за престъплението си и сега е затворен в местния участък, докато дойде съдия да го съди – продължи отецът. – Аз се надявам снегът да забави съдията, за да успея да покръстя клетника, преди да увисне на бесилото.
– Ами че той трябва да увисне, отче! – извика възмутено господинът. – Та това е звяр! Звяр и нищо повече – аз знам това, отче!
– Ако очите му бяха отворени за Бог, звярът щеше отдавна да е избягал от него – отговори свещеникът. – Но душата му може да бъде спасена, преди тялото да бъде предадено на смъртта.
– Твърде късно е за душата му, отче. Аз видях проклетника с очите си пред Уилямсбърг.
В спомените на Макферсън Рийд онзи едър мъж със смолисточерна коса и гърбав нос се поклащаше, вързан на седлото. Чертите на лицето му бяха като издялани с нож, по-дълбоки, отколкото всяко лице може да понесе. Макферсън помнеше добре зъбите на мъжа, защото тогава те му се сториха много бели, като малки перли в устата. Господинът дни наред не забрави очите на вързания звяр или по-скоро липсата им – онези две дупки, в които нямаше съжаление, нито болка, нито гняв, нито предизвикателство или признаци на живот. Те просто бяха там, за да може убиецът да гледа, докато още е възможно.
– Тъкмо се сбогувах с партньорите си и потеглях за вкъщи, когато видях да го водят към Уилямсбърг – продължи Рийд с пресъхнало гърло. – Онзи беше... не беше човек, отче! Шерифът рече, че не заслужава даже да го обесят. Рече, че най-добре да го върнат гол в гората.
– Надявам се да не са го направили досега.
– Проклети зверове! Простете, но това са проклети зверове, отче! Това цивилизован човек няма да направи, ако не за друго, поне от страх пред Бога!
– Който знае, трябва да научи другите, господин Рийд – отвърна тихо Шнайдер. – Те не могат да поемат отговорност за себе си, но ние можем да поемем отговорност за тях. Затова сме тук.
– Както кажете, отче, както кажете! Вие ги разбирате Божиите работи! – избъбри Рийд. – Аз само казвам, че не проумявам как ще спасите душата на онзи, който е изял семейството си. Как Бог ще приеме такава душа при себе си?
– Бог е решил, че ще се срещне с този грешник в последните му дни и ще му даде шанс да се разкае, като с това грешникът ще получи възможност за прошка – рече Шнайдер. – Не знам дали ще я получи, и не е моя грижа да отсъдя това. Аз мога само да му помогна да я потърси.
Блуждаещият поглед на свещеника отново попадна на Абрахам, който остави пълните манерки до багажа и се приближи до братята Гибсън. Едната ръка на послушника придържаше невидима хармоника до устните му, а другата сочеше към джоба на Юстъс. Това разсмя малкия Гибсън и докара снизходителна усмивка по устните на неговия брат, който отпрати Абрахам с жест.
– Сам Бог решава кой какво заслужава, господине – завърши Шнайдер. – Аз съм просто един инструмент в ръцете му.
– Прав сте, отче, прав сте. Вие сте истински ученик на премъдрия Феликс, без съмнение – кимна Рийд. – Виждам, че на свой ред сте свършили прекрасна работа с вашия послушник и той е истински християнин.
В това време Юстъс беше извадил хармониката си и показваше на Абрахам как да я надува. Тадеус му се подиграваше, че си губи времето, казваше, че послушникът не може да говори, какво остава да свири. Въпреки това брат му демонстрира на Абрахам как да заключи езика в правилната позиция, и дори изсвири няколко акорда.
– Вярно е, господин Рийд, Абрахам е отдаден на Христа. Всъщност той сам поиска да се покръсти, за да се освободи от проклятието на своето езическо минало – кимна свещеникът. – Той сам реши устата му да остане безмълвна, докато не стигнем до Уилямсбърг, за да не обижда Бог. Горкото момче толкова дълго е било принудено да живее, без да знае за милостта на Всевишния!
– Горкото момче наистина! – Рийд се изправи и пое манерката, поднесена му от неговия слуга. – Е, всичко е добре, когато завършва добре, отче! Вашият послушник е намерил облекчение на своите болки и всички останали диваци трябва да направят същото – да разтворят обятията си за Бог! Точно като нас!
Господинът отпи една голяма глътка, но в следващия миг скочи на крака и запрати манерката по Чарлтън. Тя удари слугата в челото и той изпищя повече от уплаха, отколкото от болка.
– Тази вода е ледена, Чарлтън! – извика Рийд и хвърли шепа сняг по слугата. – Искаш да ме разболееш ли, проклетнико? Това ли е, което искаш? Да легна и да умра! Проклет пес!
– Не, господин Рийд! Съвсем не! – изскимтя онзи, докато вдигаше манерката от пряспата. – Вие поискахте да пиете и аз ви дадох... аз не исках да...
– Разбира се, че не искаш това! – сряза го Рийд и му обърна гръб. – Какво ще правиш, ако умра наистина? С теб е свършено!
– Прав сте, господине! Прав сте, както винаги!
– Прав съм, ами! Но това няма да ме спаси някой ден, когато ще ме затриеш от глупост! – сопна се господарят му.
