Н а 3 октомври 1918 г. вечерта, от гарата в София потегля влак, в който пътува един ВИП пътник, българският цар Фердинанд. Десет години по-рано с този влак той пътува до Търново, откъдето провъзгласява Независимостта на България. Тогава е посрещнат като национален герой. Стотици българи скандират името му и хвърлят шапките си до небето.
Фердинанд по време на обявяването на Независимостта в Търново
На 22 септември 1908 г. Фердинанд е героят на всички българи. А 10 години по-късно е най-мразената личност. През целия престой в България се проявява като противоречива личност, а отношението на народа към него e от „Осанна“ до „Разпни го“.
Фердинанд идва в България, когато е на 27 години. След принудителната абдикация на Александър Батенберг, българските политици започват да търсят кандидатура на нов княз, който да бъде приемлив както за Русия, така и за останалите Велики сили. Като се имат предвид сложните международни отношения, това е мисия невъзможна. За избора на младия Фердинанд за монарх най-голяма е ролята на бившия хъш Стефан Стамболов.
История
На 25 юни 1887 г. българското Трето велико народно събрание избира за княз Фердинанд Сакск Кобург Гота. Който на 2 август същата година полага клетва. Част от Великите сили обявяват избора му за незаконен и отказват да го признаят.
Цар Фердиданд в носия от Дебърско, поход в Рила, 1908 година
Дори онези от европейските владетели, които затварят очи, са единодушни, че българският владетел е княз, но не и цар. Поставянето на по-долно стъпало на йерархическата стълбичка е нещо, което не дава мира на Фердинанд. Който иска не просто да бъде цар, а и тайно в мечтите си се вижда като възстановител на старата Византийска империя и неин нов владетел.
И тази негова химера става причина за двете български национални катастрофи, а накрая изяжда главата и на самия Фердинанд и му струва трона.
Коронацията на Фердинанд в Търново
Събитието, което превръща Фердинанд в български национален герой, а и го поставя под светлината на прожекторите на монархическа Европа, е обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. След Съединението през 1885 г. действията за бъдещо обединение на българските земи и извоюване на пълна независимост продължават.
Търси се само удобен повод да бъде нарушен Берлинският договор. И той е намерен, когато през 1908 г. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Българското правителство решава, че е дошъл дълго чакания час. С царския влак Фердинанд с министрите си се отправя към Търново.
Премиерът Александър Малинов съставя „Манифест към българския народ“, който Фердинанд прочита в Търново. С него той обявява официално Независимостта на Царство България. Тъй като международните отношения по това време са напрегнати, а владетелите на Великите сили имат по-сериозни проблеми за решаване, този акт макар да не е приет, скоро е отминат с мълчание. И ако с Независимостта царят спечелва любовта на българите, само няколко години по-късно с поведението си по времето на войните за национално обединение сам изкопава бездната, в която накрая и пропада.
Войните
По време на Първата балканска война, окрилени от идеята, че се бият за обединението на своята родина, българските войници като лавина помитат всичко по пътя си и стигат на 30 км от Цариград. Изплашен султанът предлага на България прекратяване на военните действия, в замяна на големи териториални отстъпки.
Воден от болната амбиция да влезе като триумфатор в някогашната византийска столица и да се изживее като неин освободител, Фердинанд високомерно отхвърля мирното предложение и заповядва на българската войска да продължи настъплението.
Българският щурм към Чаталджа обаче е отблъснат от османските войски. Въпреки това България излиза от Първата балканска война като победителка. Това обаче не се нрави на Сърбия и Гърция и те се подготвят за общ отпор срещу страната ни, като се търси повод за възобновяване на бойните действия.
И такъв не закъснява. По заповед отново на Кобурга в нощта на 16 юни 1913 г. български войски извършват нападение над сръбски и гръцки части в Македония. Нападението е извършено без знанието и без одобрението на нашето правителство и остава в историята ни като „деня на престъпното безумие“.
След като разбира за атаката, премиерът Стоян Данев нарежда на българското военно командване да я прекрати. Обаче е твърде късно. Останалите балкански съседи са получили чакания повод да се нахвърлят върху България.
Последиците от глупостта на Кобурга са страшни. Страната губи Вардарска Македония, Южна Добруджа, а Одрин, Лозенград, Бунархисар са върнати на Османската империя. България дава в двете войни общо 200 хил. жертви и изживява своята първа национална катастрофа. Но трагичната й съдба не свършва дотук.
Мир
През 1914 г. избухва Първата световна война, в която България застава на страната на Централните сили: Германия, Австро-Унгария и Османската империя. Човекът, който присъединява страната ни към тази коалиция, е Фердинанд.
Централните сили са по-щедри в обещанията си за задоволяване териториалните претенции на страната ни. В хода на войната обаче Антантата взема превес и става ясно, че България пък е заложила на губеща карта. На 28 септември делегация в състав Андрей Ляпчев, ген. Иван Луков и Симеон Радев пристига в Солун да преговаря за мир.
Командващият съюзническите войски Франше д Еспре им заявява, че съюзниците ще се разберат по-добре с българския престолонаследник Борис, отколкото с неотстъпчивия му баща. Който въпреки краха на България, не се е отказал от налудничавите си планове.
Докато в Солун делегацията ни преговаря за мир, Фердинад предлага на ген. Протогеров да извърши военен преврат и да изпрати армията към Стара планина, където да чака германски войски, с които да се съедини и да продължи бойните действия. Протогеров отказва да изпълни това безумие.
Верният на царя ген. Михаил Савов също. Тогава царят се заключва в покоите си, където прекарва в уединение два дни. На третия се появява и обявява, че е решил да абдикира в полза на сина си Борис. Вероятно е очаквал, че министрите ще се хвърлят в краката му и ще го молят да остане. Но този път изиграният е той. Лидерите на партиите го приканват „да поднесе последната жертва пред олтара на отечеството“.
След отпътуването от България Фердинанд решава да живее в наследствения дворец Ебентал край Виена. На границата обаче царският влак две денонощия е оставен да чака. На третия ден посред нощ бившият цар е събуден и помолен да напусне. Фердинанд пристига в родовото си имение в градчето Кобург и живее там в следващите 30 години.
Пенсионерът Фердинанд, десет години след напускането му на България
До края на живота си Фердинанд не забравя България и иска да я посети. И на смъртния си одър продължава да пита адютанта си кога ще заминат за София. А предсмъртното му желание е да бъде погребан в „любимата България“.
Фердинанд умира на 10 септември 1948 г. Ковчегът му е положен в криптата на местната католическа църква пред саркофазите на родителите му временно, докато бъде получено разрешение за превозването му до България. Тъй като такова разрешение не е получено, тленните останки на бившия цар и днес продължават да си стоят в църквата в Кобург.
Ковчегът на бившия български цар в криптата на църквата Св. Августин в Кобург
Иван Георгиев
