Т ри босоноги момиченца с тъжно изражение се движат, хванати за ръка. Хората шушнат зад тях: „Ето ги сирачетата”, и ги гледат със съжаление. Те са Шарлот, Емили и Ан. И им е писано да останат в историята завинаги заедно като сестрите Бронте. Три талантливи писателки, чийто живот е далеч по-сив, безличен и скучен от света, който описват в романите си. На нито една от тях не е писано да изживее тези дълбоки чувства, които вълнуват героините им. Обречени са да бъдат нещастни, самотни и тъжни.
Катун
Това клеймо е сложено върху съдбите им още в онази далечна страница от живота им, когато селският пастор мъкне семейството си като катун. В каруцата е натоварил най-ценното – книгите, съпругата и шестте си деца Мария, Елизабет, Шарлот, Брануел, Емили и Ан. Останалото място е заето от малкото покъщнина, която семейството на Патрик Бронте притежава. Като всеки ирландец той е упорит и притежава магарешки инат. Напразно съпругата му Мария Брануел се опитва да се възпротиви на този чергарски живот. Патрик е убеден, че ще осигури на децата си едно ново начало. Или поне на едното от тях. За него същественият наследник е синът му Брануел. Ако има късмет, ще изучи останалите и ще ги омъжи за приемливи партии. А любовта е възвишено чувство, което не им се полага. Строгият свещеник не планира за тях чак такъв лукс.
Всяка от тях ще стане известна с една своя творба: Шарлот с „Джейн Еър”, Емили с „Брулени хълмове”, а Ан с „Уилдфел Хол”. И това не е случайно. Замисълът на „Джейн Еър” е да е биография на Шарлот. Но не на това, което се случва в действителност, а на мечтаната от нея реалност. Имението в „Брулени хълмове” е прототип на Хауарт Мур.
Ексцентрична подробност е, че новият дом, който свещеникът е осигурил за семейството си, е разположен редом до гробище. Това е мястото, където трите малки сестри най-често са играели. Любителите на мистерии биха били заинтересувани да узнаят, че Шарлот, Емили и Ан са имали развинтено въображение и са вярвали в задгробния живот. Те често правели опити да извикат духа на рано починалата си майка. А гувернантката Таби, която по-късно ще влезе в живота им, още повече ги тласка към тези занимания. Представете си ги: облечени в дълги нощници, които се развяват от вятъра, те се движат уверено между редовете от паметни плочи. Нищо чудно, че местните хора са ги възприемали като странни птици и са странели от тях. На по-късен етап не липсват изследователи на живота на сестрите Бронте, които твърдят, че и трите са проявявали признаци на психични отклонения. Особено силно това се отнася за Емили, която, за разлика от останалите, е била странно привързана към мрачния дом и обстановката край него.
Лудост
Мария загива само година след като са се установили на новото място. Дори в месеците на боледуването й пасторът не унивал, а пеел духовни песни и рецитирал съчинени от него строфи. Но всичко се променя, когато Мария умира. Патрик се затваря в себе си, озлобява се и не приема никаква помощ. Нервните му изблици понякога граничат с лудост. Понякога пасторът прекарва часове с безумен поглед, вперен в камината. Друг път крещи като ненормален и троши всичко, което му попадне пред очите. А момичетата, зъзнещи в своите нощнички, търсят спасение и спокойствие в гробищната атмосфера.
През 1824 г. Патрик се отървава от Мария, Елизабет, Шарлот и Емили. Те са изпроводени в Училището за дъщери на духовници в Ковън Бридж, на 80 километра от Хауарт, където трябва да бъдат обучени за гувернантки – бъдещето, което е предвидил пасторът за тях. Дори и на фона на мрачната и неотоплена къща, в която са търсили духа на загиналата си майка, момичетата възприемат училището като истинския ад. Ирландската кръв в жилите на девойките е истинско предизвикателство за преподавателките, решени да пречупят чепатите им характери. Особено силно това се отнася за Мария. Тя се оказва на прицела на една от учителките, която я подлага на непрестанен терор и физическо малтретиране. Единствената, нищожна утеха за момичетата е, че поне са заедно. Училището в Коуън Бридж е точно като онова в Лоу Ед, познато ни от „Джейн Еър”. А Мария е героинята Хелън Бърнс.
Убежище
Към тегобите на сестрите се прибавят и издевателствата от страна на преподавателките в новото им училище, изтощителните църковни служби, студа и мръсотията в спалните, които не се отопляват. През 1825 г. избухва епидемия от туберкулоза и половината от ученичките заболяват, а много от тях и умират. Това най-после привлича общественото внимание към приюта и цялото негово ръководство е сменено. Но за сестрите Бронте е късно – те са изгубили Мария и Елизабет, които са сред жертвите на туберкулозата.
У свещеника Патрик Бронте е останала малко човечност. Той прибира двете си оцелели дъщери у дома и ги оставя под грижите на тяхната леля. Но основните си знания те придобиват от домашната библиотека. Ограничил е и контактите им извън дома. Независимо че въобще не живеят охолно, бащата смята, че дъщерите му не трябва да дружат с простолюдието. Така те живеят в свой измислен свят, където имат въображаеми приятели и всичко е обагрено в краски, а не е сиво и безлично като реалността. Всъщност това са два свята. Веднъж бащата купил няколко войничета на сина си. Детската фантазия моментално им намерила приложение. Емили и Ан създали измислената страна Гондал, а Шарлот и Патрик – загадъчната Ангрия. В двете царства се случвали удивителни събития, вървяла битка за престола, имало заговори. Всяка от сестрите си водела „хроника” в своя малка тетрадка. „Трудно е да се повярва, че въображаемата радост може да достави толкова много щастие”, пише по-късно Шарлот.
Бягство
През 1842 г. Шарлот повлиява на Емили да избягат заедно от скандалите, мизерията и изобщо от цялата атмосфера в дома, който така и никога не е обикнала във вида, в който съществува. Емили приема с голяма неохота. За разлика от сестра си тя обича това място. Но Шарлот я е помолила толкова мило, че не може да й откаже.
Що се отнася до Шарлот, тя се опитва да избяга и от още една друга интрига, която междувременно се е завъртяла – била е на път да поддаде на ухажването на младия свещеник Уилям Уайтмен, у когото пък е влюбена сестра й Ан. Трите сестри са прекалено единни, за да позволят на нещо такова да ги раздели. Затова по-голямата „освобождава терена”. Малката не успява да се възползва, защото свещеникът се оказва влюбчив и скоро след това вече е пренасочил интереса си към друга жена. Шарлот утешава в писмо разочарованата Ан: „Страстната любов е безумие и като правило остава без отговор!”.
Най-хладнокръвна от трите сестри е Емили, която смята любовните чувства и емоции за жива загуба на време. Тя е наследила прагматизма и студенината на своя баща. И също като него понякога изпада в пристъпи на дива ярост. Безумните искри в погледа й се съзират и на един от нейните портрети.
През 1846 г. сестрите издават своята първа книга със стихове, скрити зад псевдонима братя Бел. Лъч светлина в сивото им съществуване е високата оценка на критиката, особено за стиховете на Елис Бел (Емили).
Още на следващата година се появяват два романа на Емили и на Ан. Творбата на Шарлот е отхвърлена и това я амбицира да напише „Джейн Еър”, която има зашеметяващ успех. Няколко издателства си съперничат за правата за преиздаване. Мистерията около братята Бел е вече разбулена и на Шарлот не й се налага да се крие зад името Карър. Странно е колко различни може да бъдат сюжетите на три сестри, които на практика са живели един живот. Шарлот е оптимистката, Емили песимистката, Ан реалистката. Шарлот е влюбчивата, Емили дивата, Ан кротката и мелахноличната. Шарлот бленува за споделени чувства и емоции. Емили си е самодостатъчна. А Ан просто иска да взема самостоятелни решения.
Подредени един до друг на лавицата, романите им дават най-истинската представа за тях. Шарлот е най-женствената, в сравнение с нея Емили изглежда по мъжки волева и разсъдлива. А Ан е тази, която е имала най-трезв и даже документален поглед върху нещата, но в същото време е най-отстъпчивата и изцяло зависима от волята на двете си по-големи сестри. И остава в тяхната сянка. В началото на 1930 г. английският писател Джордж Мур и критикът Едмънд Хосе се обръщат към своите съотечественици с въпроса защо толкова дълго Ан Бронте е останала в положението на Пепеляшка, докато нейните сестри отдавна са получили заслужената си слава. Но така или иначе сестрите Бронте са неделим образ – заедно те се допълват и образуват едно цяло.
Времето е най-добрият критик
Полският изследовател Ян Парандовски отбелязва по повод на загадката, наречена сестрите Бронте: „Откъснати от света, живеейки в пустинния Йоркшир, в неголямата местност Хауарт, те не са имали възможност от личен опит да опознаят това, с което са наситени романите им. Особено силно това се отнася до Емили, авторката на „Брулени хълмове”, която никога не е напускала за по-продължително време това място. Животът на тази стара мома в пуританския дом в средата на 19-и век не предоставя и най-малката възможност за общуване с такива мъже като героя от нейния роман Хийтклиф, тя го извлича от дълбините на своята творческа фантазия”. А може би не е така? Дали истината не е тази, че тя просто е виждала повече от другите и не й се е налагало да излиза от пределите на дома си?
Казват, че времето е най-добрият критик. И в случая със сестрите Бронте това действително е така. Днес трите писателки имат многобройни почитатели по цял свят, някога забутаното място Хауарт се радва на непрекъснат туристически интерес, а „Джейн Еър” и „Брулени хълмове” неизменно присъстват в класациите на най-добрите романи. Това са те: Шарлот, Емили и Ан – уникални и неповторими. И все така интригуващи. Три жени, изпълнили мисията си да са нещастни докрай.
Кристи Петрова
