Т очно преди 10 години - на 15 юни 2012 г., в НДК се състоя премиерата на биографичния филм за Симеон II „Момчето, което беше цар“. Едва ли има по-точно и по-кратко описание на необикновената съдба на Симеончо, като обикновените хора ласкаво са наричали Симеон Борисов Сакскобургготски. Или просто Царят.
Името
Превратностите в неговия вече 85-годишен живот наистина са достойни за роман. Самото му име е наложено от народа (желанието на царица Йоанна е било да бъде Борислав). Когато към 9 часа сутринта на 16 юни 1937 г. оръдията гръмват за 22-ри път (което означавало, че тронът има наследник, тъй като за царска дъщеря се дават 21 салюта), само за минути столичани изпълват улиците и се стичат към двореца, скандирайки „Симеон! Симеон!“ и пеейки „Край Босфора шум се вдига...“. Те навярно искрено са се надявали, че времето на неговото бъдещо управление ще бъде нов Златен век. Във всеки случай ражданото му е „златно“ за амнистираните близо 4000 затворници и за учениците - всички оценки са повишени с една единица, което означава, че не само няма двойкаджии повтарачи, а и че за пръв и последен път в българската образователна история се появява оценката 7.
Превратът
Но пътищата на историята много рядко съвпадат с народните въжделения. След две години пламва световният пожар, а на 28 август 1943 г. Негово височество Симеон княз Търновски внезапно става Негово величество Симеон Втори. Да осиротееш на 6 години е трагедия за всяко дете, дори и да си царски син. Вторият удар на съдбата е превратът от 9 септември 1944 г. На 15 септември 1946 г. след един оспорван референдум България е обявена за народна република и малолетният монарх и майка му Царица Йоанна се разминават на косъм със смъртта или интерниране в СССР. От подобна участ ги спасява регентът комунист Тодор Павлов. Не от хуманизъм, а заради политическа целесъобразност. И на 16 септември 1946 г. започва неговото дълго изгнание.
Колеж и казарма
На първо време царското семейство заминава за Египет, където Симеон Сакскобургготски завършва британския колеж „Виктория“ в Александрия, а през 1951 г. се установява в Испания. В Мадрид Симеон завършва френски лицей. Когато навършва пълнолетие, на 16 юни 1955 г. той прочита прокламация към българския народ, в която потвърждава своята воля да бъде цар на всички българи, да бъде верен на Търновската конституция и на принципите на свободна България. През 1958-1960 г. е курсант във военния колеж „Вали Фордж“, САЩ, под името Рилски. Завършва със звание младши лейтенант, а военната му специалност е артилерист минохвъргач.
Доня Маргарита
След завръщането си в Испания Симеон среща и жената на живота си.
На 21 януари 1962 г. в православната църква във Вьове, Швейцария, той се венчава за Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела, дъщеря на испанските благородници дон Мануел Гомес-Асебо и Модет, маркиз де Кортина и доня Мерседес Сехуела и Фернандес. Освен любовта ги събира и сходната семейна съдба - родителите на доня Маргарита са разстреляни от републиканците през 1936 г. Те отглеждат четирима синове и една дъщеря и се радват на 11 внучета - „моят футболен отбор“, както обича да се шегува самият Симеон. Но дори и тук съдбата не му позволи пълно щастие – на 15 август 2008 г. престолонаследникът Кардам, княз Търновски, претърпя тежка автомобилна катастрофа и след почти 7 години в кома почина на 7 април 2015 г.
Монарсите
В Испания Симеон Сакскобургготски работи като консултант за няколко фирми в Европа и Близкия изток, специализирайки в областта на банковото дело, хотелиерството, електрониката и доставката на хранителни продукти. Оттогава е и неговото близко приятелство с покойните крале на Мароко - Хасан II, и на Йордания – Хюсеин. Преломната 1989 г. го заварва президент на испанския филиал на френския концерн за електроника „Томсън“.
С папа Йоан Павел II, 1983 г.,
Изчакване
За разлика от своите балкански събратя по съдба - албанския Лека, румънския Михай и сръбския Александър, след падането на Желязната завеса той не избърза да се завърне в родината и да се хвърли в политиката, въпреки че монархически настроения избуяха и у нас още в началото на промените. Дали дългите години на изгнание го бяха направили предпазлив, или просто не искаше да нажежава допълнително с присъствието си и без това бурните политически страсти след 10 ноември, никой не знае. И се завърна в България чак през май 1996 г., посрещнат с ентусиазъм от обществото, разочаровано от политическата класа и от очертаващата се икономическа криза.
Помирител
Симеон се завърна окончателно през 2001 г. в навечерието на предстоящите парламентарни и президентски избори. Вероятно с намерението да се кандидатира за вторите. Конституционният съд обаче не призна 5-годишната му регистрация в България за достатъчна, за да има това право. И тогава се стигна до създаването на НДСВ, до неговата изборна победа и съставяне на правителство с ДПС и с двама министри, макар и неофициални на БСП. С което сложи край на двуполюсния модел.
За детето цар, прекарало половин век от живота си в изгнание, това бе своеобразен исторически реванш. Но Симеон Сакскобургготски скоро изпита всичките негативи на властта. И разочарованието на монархистите, че де факто се отказал от трона, и безкрайните спекулации с гражданството му, и сагата с имотите, и критиките на десницата, че се съюзил с наследниците на убийците на чичо си Кирил и управлява в разбирателство с президента социалист Георги Първанов. Но както веднъж заяви самият той пред медиите, „като цар, разбира се, аз съм надпартиен, но като убеждения мога да кажа, че съм социалдемократ.“
Единствено времето е съдник за деянията на един политик. Но казусът с момчето, което стана цар, а после министър-председател на републиката, вече присъства в политологическите съчинения и университетските лекции, посветени на демократичните промени в Източна Европа след 1989 г.
Комунистите го преследват с фашистки закон
Симеон Сакскобургготски е бил български гражданин през цялото време на своето изгнание. Не че комунистическата власт не е искала да го лиши от това, но се оказва, че няма правен казус. През 1948 г. чиновник от Външно се опитал да го направи с помощта на Закона за защита на нацията. Според него хората с чужда кръв, изселили се от България, могат да бъда лишавани от българското си гражданство. Той обаче е приет през 1940 г., т.е. след раждането на престолонаследника и отменен като фашистки веднага след 9 септември 1944 г. А и освен това е в противоречие с действащата тогава Търновска конституция, чийто член 54 гласи: “Всички, родени в България, които не са приели друго поданство, също и ония, които са родени другаде от родители български поданици, се броят поданици на Българското царство”. В самия акт за обявяването на България за република също не се казва, че царското семейство трябва да бъде лишено от българско поданство. Казусът стига до Министерския съвет, ръководен тогава от Васил Коларов, но в крайна сметка не се взема никакво решение. Така царското семейство прекарва изгнанието си с т.нар. Нансенови паспорти, без да е вземало някакво друго гражданство.
23-ти потомък на Асеневци
„Какъв българин е Симеон?“ и днес е главният аргумент на неприемащите историческите реалности български ултрапатриоти. Оказва се обаче, че още дядо му Фердинанд е имал - при това без сам до го знае - формални права върху българския престол.
С доня Маргарита са заедно вече 60 години.
Всичко започва към 1218 г., когато Иван Асен II дава своята 14-годишна племенница Велеслава (дъщеря на цар Калоян или цар Борил) за жена на връщащия се от кръстоносен поход Кажимеж I, княз на Ополе. Той е един от претендентите за престола на разпокъсаната тогава Полша. Династичният брак се оказва дълъг и щастлив, а техният внук - Владислав Локетек, успява да заеме престола и да обедини разпокъсаната страна. Чрез неговите потомци по женска линия кръвта на Асеневата династия тече във вените на унгарските крале от рода Анжу, на чешките крале и германските императори от фамилията на Люксембургите, Хабсбургите и накрая и на френските Бурбони, чиито представител по линия на Орлеанския дом Луи Филип става през 1830 г. последният крал на Франция. Той е баща на княгиня Клементина, майка на цар Фердинанд и прабаба на Симеон. Който се явява 23-ти пряк потомък на търновската княгиня Велеслава.
Константин Събчев
