- Господин Кючуков, как ще определите случващото се в Близкия изток след последната ескалация и иранската ракетна атака?
- Независимо от формулировките, които се използват в публичното пространство, рискът от прерастването на конфликта в регионална война неимоверно нарасна. И докато до неотдавна Израел и Хизбула внимаваха да спазват определена пропорционалност на ответните удари, които да не доведат до пълномащабен конфликт, то след пейджър-операцията и убийството на Насрала спиралата на ескалацията е с отворен край. Хизбула е отслабена, но не е унищожена. И трудно ще бъде унищожена, защото освен военна групировка Хизбула е и идеология, дълбоко вкоренена в широки слоеве на местното население, което вижда в нея единствената гаранция срещу Израел. А борбата срещу една идеология с оръжие изглежда обречена.
- В рамките на половин година Иран атакува Израел за втори път по един и същи начин и в двата случая няма почти никакви щети. Как да обясним тези събития и от двете страни? Какво цели Техеран с тези актове? Просто авторитет ли?
- Става дума именно за този подход, когато всяка страна калкулираше в своя отговор и отговора на отговора, т.е. възможните поражения, които противникът може да й нанесе като отмъщение. Иран не може да си позволи да покаже слабост и да изостави своите проксита, защото ще бъде обвинен, че ги е предал, но, от друга страна, не желае да бъде въвлечен в директен военен сблъсък с Израел, който той не може да очаква да спечели – при еднозначната ангажираност на САЩ в подкрепа на Израел. Друг е въпросът, че САЩ също по никакъв начин не желаят да бъдат въвлечени в една регионална война.
- И в двата случая забелязахме, че Израел не реагира веднага. Нещо повече, той дори продължи сухопътната атака в Ливан все едно нищо не се е случило. Изключвайки вербалните престрелки.
- През април както иранската атака, така и израелският отговор очевидно бяха негласно съгласувани с Вашингтон – за което впоследствие излезе и публична информация. Тоест ситуацията беше под контрол. Но в подобна спирала на отговорите за отмъщение винаги идва момент, когато процесите започват да се самодинамизират и да излязат от контрол – дори и на тези, които държат ръка върху спусъка. Опасението сега е, че подходът „ескалация без задръжки” може да се прехвърли и върху отношенията между Израел и Иран. А това вече не просто регионализира конфликта, но има опасност да въвлече и САЩ като основен съюзник и гарант за сигурността на Израел в него.
- В каква ситуация се намира премиерът Нетаняху? Той води война на няколко фронта, като има и проблеми вътре, които са чисто политически. Въпреки това отчита повишаване на популярността. Той се закани, че иранците скоро ще видят свободата. Как да го тълкуваме?
Нетаняху води битка за своето политическо оцеляване. Една година след терористичната атака на Хамас той е обвиняван, че не е изпълнил своите обещания: нито Хамас е ликвидиран, нито всички заложници са върнати по домовете им. Нещо повече – политическите му опоненти твърдят, че той няма стратегия какво да прави оттук нататък с Газа: досегашната практика е показала, че както израелското военно присъствие там, така и дезангажирането от събитията в областта са еднакво контрапродуктивни за Израел.
Същото впрочем се отнася и до Ливан. Не трябва да се забравя, че Хизбула е създадена през 1982 г. именно като реакция на тогавашната окупация на Южен Ливан от Израел. Военните операции като правило водят до допълнителна радикализация. На Нетаняху му е необходимо да демонстрира сила, контрол и увереност в победата, за да може да консолидира достатъчно сериозна политическа и обществена подкрепа в страната. Израел печели на военното поле, но губи политически, като Нетаняху проигра цялата еднозначна международна симпатия и подкрепа след терористичната атака преди година.
- Как ще свърши всичко това? Колко варианта за изход виждате вие? Ще има ли прекрояване на силите и до каква степен може да се разрасне или потуши сегашната ситуация? Какви биха били следващите ходове на страните?
- Дори и конфликтът да приключи неочаквано бързо и да не прерасне в регионална война – като и двете изглеждат малко вероятни от днешна гледна точка – то подобни конфликти ще продължат да се възпроизвеждат периодично, докато не се реши ключовият въпрос за Близкия изток – палестинският. Като това решение, за да бъде трайно, може да бъде единствено политическо, т.е. постигнато със съгласието и на двете страни, а не наложено. Става дума за създаването на палестинска държава, от една страна, и гарантиране сигурността на Израел – от друга. Нещо, което не се случва в продължение на повече от седемдесет години – въпреки че вече над 140 държави са признали независимата държава Палестина, като през май т.г. в отговор на военните действия в Газа това направиха още три европейски държави към досегашните осем: Испания, Ирландия и Словения. По-нататъшното развитие на конфликта ще зависи от това доколко основните глобални играчи, на първо място САЩ, ще успеят да респектират Иран военно (което засега те правят по-успешно) и да сдържат Израел политически (нещо, в което се провалят).
- Не мога да не ви попитам за войната в Украйна. Там, от една страна, Киев нахлу в района на Курск, но, от друга, има известни загуби като Угледар например на източния фронт. Какво виждате на този театър? Накъде вървят нещата?
- Две години и половина след руското нахлуване в Украйна могат да се очертаят няколко тенденции. Наблюдава се определена еволюция в целите и подходите на Украйна и нашите, на ЕС и НАТО. Докато първоначално лозунгът беше „война до победа”, след неуспешната украинска контраофанзива през 2023 г. той се промени в „да не позволим Украйна да претърпи поражение”. От няколко месеца насам целта вече, формулирана от президента Зеленски, е „да принудим Русия да седна на масата за преговори”. Динамиката на войната не е в полза на Украйна. Русия залага върху териториалните завоевания – към границите на четирите анексирани области, докато Украйна се съсредоточава върху унищожението – на противниковата жива сила, техника, комуникации, складове и бази – включително и на руска територия.
Всичко това като че ли се побира във формулата „към преговори от позиция на силата”. Това от самото начало изглеждаше като водеща линия в руския подход. Новият „план за победа” на Зеленски на практика предполага същото: бързо допълнително въоръжаване на Украйна с възможност за удари дълбоко в руска територия, което да накара Русия да преговаря. Проблемът е, че това предполага продължаване на ескалацията, преди да се стигне до евентуално прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле. Като следва да се има предвид, че става дума за постигане на примирие, т.е. спиране на военните действия и жертвите. Едва ли е реалистично обаче да се говори за мирен договор в близко бъдеще, защото практически изглежда невъзможно постигането на съгласие по териториалните въпроси.
- НАТО вече има нов шеф, нидерландецът Марк Рюте, който заяви подкрепа за Киев. От друга страна, след малко повече от месец в САЩ има избори и все още неясно кой ще ги спечели. Как би променило това картината и в посока на двата конфликта?
- Позициите в подкрепа на Украйна няма да се променят. Но вече текат процеси, които неминуемо ще намерят отражение в политиката на САЩ, независимо от това кой ще бъде избран, а оттам – и в подходите на НАТО. На преден план все повече излиза въпросът за цената на войната, при това не през призмата на човешките жертви и разрушенията, а в доста по-циничен вариант – финансовия. Неслучайно на Конгреса на САЩ беше необходима половин година, за да съгласува поредната финансова помощ за Украйна. И в Европа, и в САЩ умората от войната започва да рефлектира все по-силно върху обществените настроения: не срещу войната, а срещу последиците от нея: несигурност, инфлация, падане на качеството на живота. Което пък води до това, което определяме като крайно-дясна популистка и националистическа вълна. Тези партии също не са антивоенни, повечето от тях не са и проруски, но именно защото са националистически, те отхвърлят отделянето на огромен национален финансов и икономически ресурс за продължаване на войната вместо за национално развитие. Тоест все по-остро стои въпросът как свършва тази война. И световните лидери ще бъдат принудени да дадат скорошен отговор.
- Има ли някаква връзка между двата конфликта, макар и косвена?
- Има. Повечето анализатори я търсят в причините, но аз бих акцентирал върху последствията. Независимо кога и как приключат тези войни (разбира се, при оптимистичната презумпция, че няма да се стигне до глобален конфликт), след тях ние ще живеем в един дълбоко конфронтиран и милитаризиран свят, разделени на нови блокове и доминиран от борба за сфери на влияние, при пълна липса на взаимно доверие, респективно – на възможности за диалог и постигане на договорени решения. При това тази тенденция изглежда достатъчно дългосрочна. За съжаление надделява усещането, че нашите усилия са насочени към това да се подготвим за война, а не към това да я предотвратим.
- Накрая нека ви попитам ние как се ситуираме в тази сложна обстановка? Има ли опасност за нас предвид близостта ни и до двата конфликта. До каква степен сме заплашени и как?
- Никой не може да чувства в безопасност при ескалацията на два такива тежки военни конфликти. И въпреки че на този етап няма пряк риск България да бъде директно въвлечена в тях, рисковете са многобройни. Обикновено като най-конкретни се споменават опасностите от възможни терористични операции и нова бежанска криза. Но в по-широк план ние виждаме, че войните дестабилизират европейските държави като цяло, препятства нормалното икономическо развитие, водят до значително падане на качеството на живот, създават чувство за несигурност, вътрешно конфронтират и разделят обществата, генерират радикални тенденции. И тук си струва да си припомним, че светът се чувстваше най-сигурен не когато се въоръжаваше, по време на Студената война, а когато се разоръжаваше, в периода на разведряването.
Това е той:
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София
Дипломат от кариерата
Заместник-министър на външните работи от 2005 до 2009 г.
Посланик в Лондон 2009-2012 г.
От 2012 г. е директор на Института за икономика и международни отношения
Владее английски, руски, румънски, френски, италиански
Иван Петрински
