- Г-жо Баева, вече повече от 5 месеца България няма действащо редовно правителство, но държавата не е спряла да функционира все пак. Имаме ли аналогии в новата история на страната?
- Понятието редовно правителство означава, че то съществува едновременно с парламент, който може да потвърди или да не потвърди действията и решенията му, докато служебните правителства са без парламент, което ограничава законотворчеството им. Но сега сме в особена ситуация, тъй като 48-ото НС се откри на 19 октомври м. г., преди почти 3 месеца. За това време парламентът трябваше да избере редовно правителство или поне да обсъди 20-ината закона, нужни, за да получи България средствата по Плана за възстановяване и устойчивост. За съжаление парламентът не прави нито едното, нито другото и ми се струва, че това е големият проблем. Особено в светлината на конституционното определение на България като парламентарна република.
- Можем ли да търсим примери от миналото за подобни ситуации?
- Разбирам, че сега търсим примери от миналото, които да ни помогнат да излезем от политическата задънена улица. Но не съм сигурна, че това е вярната посока. Защото в модерната история ще открием по-скоро политическа нестабилност и краткотрайни правителства, поне по времето, когато в България е имало някаква демокрация. Данните изглеждат така: в епохата на Третото българско царство, в която има и немалки периоди на ограничаване на конституцията, та дори забрана на партиите (1934-1944 г.), сме имали 63 правителства за 66 г., в социалистическия период – 16 правителства за 45 години, а за изминалите от началото на прехода 32 години – 21 правителства. Общо 100 правителства за 143 години. Тези числа говорят достатъчно ясно за политическата нестабилност, към която можем да добавим и военните преврати.
През последните години се наложи тенденцията да се идеализира периодът на Третото българско царство, включително и на демокрацията по онова време. Но това е далеч от реалността и не само заради забраната на партиите. Всъщност тогава има голяма политическа нестабилност с изключение на няколко периода, които съвсем не са образец на демокрация (управлението на Стефан Стамболов, на Александър Стамболийски, на Александър Цанков, на Георги Кьосеиванов или на Богдан Филов). По стабилност нашето време печели по точки.
- Кои са най-кратко управлявалите правителства в България?
- Ще ви дам няколко примера: 5-те правителства на Александър Малинов продължават 3 години и 10 месеца, 4-те правителства на Петко Каравелов – 3 години и 4 месеца, първото правителство на Васил Друмев просъществува 4 месеца, а второто 3 дена, първото на Каравелов е от 5 месеца, а третото от 4 дена, първото на Константин Стоилов е от месец и 20 дена, първото на Рачо Петров – месец и 10 дни, на Димитър Станчов – 4 дена, четвъртото на Стоян Данев – месец, на Пенчо Златев и Иван Багрянов – по 3 месеца, а на Константин Муравиев – 7 дена.
Тези правителства са редовни, а не служебни, но едва ли са осигурили стабилно управление, да не говорим за законодателна програма. По-общо казано, демокрацията изисква смяна на управлението при промяната на обществените нагласи. И когато политиците не могат да си осигурят стабилна обществена подкрепа, те губят властта и дестабилизират политическата система. Така е било в миналото, повтаря се и сега.
Днес дори имаме по-голяма политическа стабилност, тъй като ако изключим служебните правителства, двете на Луканов и това на Кирил Петков, останалите имат поне година живот.
- Не станаха ли много вече служебните правителства?
- Проблемът, който предполагам е повод за този разговор, е, че след 2013 г. нарасна броят на служебните правителства – те бяха две в 5-годишния мандат на президента Росен Плевнелиев (на Марин Райков и на Георги Близнашки) и четири във вече 6-годишния мандат на президента Румен Радев (на Огнян Герджиков, две на Стефан Янев и на Гълъб Донев). Това наистина е проблем, защото служебно правителство се назначава, когато избухва политическа криза и редовното правителство не може да довърши мандата си. Първото беше на президента Желю Желев (на Ренета Инджова) след като 36-ото НС не можа да излъчи правителство, второто на президента Петър Стоянов (на Стефан Софиянски) - след провала на правителството на Жан Виденов. Но при всички случаи служебните правителства са последица от политическа криза, а не причина за нея.
Но когато една институция губи власт, това означава, че я печели друга. Кой в Третото българско царство се е възползвал от партийно-политическата нестабилност? Отговорът е ясен – княз/цар Фердинанд и цар Борис III. Никак не е случайно, че поправките в Търновската конституция засилват прерогативите на владетеля, както и това, че след като бързо отстранява деветнайсетомайците от власт, на цар Борис III и през ум не му минава да възстанови партиите. А кой управлява, когато няма партии? Естествено онзи, който има такива конституционни правомощия – царят. Тази тенденция може да се приложи и към сегашното конституционно устройство, тъй като политическата нестабилност несъмнено засилва властта на президента. Но ще повторя – това е следствие, а не причина за кризата.
- Бихте ли описали по-подробно най-дългото „безвластие“ в тази история.
- Липса на управление на държавата никога не е имало, дори и когато са извършвани военни преврати. Защото първата работа на превратаджиите е да получат легитимност от царя, който трудно би могъл да откаже на военните. Проблемът не е безвластието, а в силовата, често репресивна власт, установявана след превратите, която изкушава и останалите. А краткотрайното управление на правителствата и честата им смяна дават възможност на владетелите/президентите да упражняват по-голяма власт от онази, която е предвидена за тях в конституцията.
- По принцип доверието в изпълнителната власт, а и в законодателната, никога не е било особено високо. На какво се дължи това?
- Струва ми се, че въпросът не е съвсем точен, защото недоверието всъщност е към партиите и политиците, а не в институциите. За повечето българи идеята за законодателна и изпълнителна власт не е ясна, за разлика от образите на водещите политици. И недоволството е именно към тях. Защото функционирането на институциите зависи от политиците в тях. Така че разочарованието е от политиците, а не от институциите. Институциите стават жертва на политиците.
- След Освобождението в България има безспорни лидери. Бихте ли изброили някои от тях и какъв е техният принос за развитието или за упадъка на страната?
- Да, лидери несъмнено е имало, но те са облагодетелствани от това, че поставят началото на държавността и никой няма прекалено големи очаквания от тях. При това първите политици донасят в България новите европейски идеи – либерализъм, консерватизъм, социализъм...
- Познават ли днешните политици историята на страната? Какво бихте ги посъветвали като историк и изследовател? Май много-много не си вземат поука от миналото?
- Този въпрос май е реторичен. Преди около три десетилетия политиката изглеждаше като занимание на ентусиасти и идеалисти (имаше и такива), но вече се превърна в професия, която се изучава. Но обучението е по-скоро в посока на занаят, а не критично историческо. Историята е необятна, в нея може да се намери всичко, но полезно е само онова, което учи как да се избягват грешките и трагедиите. Само така историята може да изпълни функцията си на учителка на народите. А през последните години българската история се представя само по два начина: възхвала на Третото българско царство и пълно отрицание на социалистическата държава. Това трудно може да роди поука, защото липсва обяснение за станалото. Съвети на политици не бих давала, защото не виждам смисъл.
- Съществуват няколко сценария за политическото развитие на страната през следващите месеци. Бихте ли ги коментирали?
- Историята не е предпоставена, варианти винаги има, а от хората зависи кой от тях ще се реализира. Но с развитието на кризата вариантите намаляват и вече като че ли клонят към един - предсрочните избори. Не вярвам те да донесат нещо ново, но както стана и през 2021 г., в края на краищата политиците бяха принудени да съставят правителство в някаква коалиция. Зная отрицателното отношение към коалициите, но те преобладават в българската политика и в миналото. Лошото е, когато липсва разбирателство по важните за страната въпроси, но и това е функция от непримиримостта, която беше разбираема в началото на прехода, но по-трудно можем да я оправдаем днес, когато е съпроводена с толкова малки разлики в програмите на партиите.
- Изходът в избори ли е или в тупане на топката още време?
- В началото на 48-ото НС мислех, че компромиси са възможни, затова трябва да се даде повече време на политиците. Вече не го вярвам. Позициите на близки в идейно отношение партии стават все по-войнстващи, което показва, че не става дума за принципи, а най-вероятно за интереси.
- Много се изговори за т. нар. преход. Свърши ли вече най-накрая? И ако не, кога ще се случи това?
- Като авторка на първите исторически анализи на прехода още през 90-те години с увереност мога да кажа, че преходът отдавна свърши. Защото заявените му цели – установяване на парламентарна демокрация и на пазарна икономика (другото име на капитализма), бяха постигнати. Още от 90-те години имаме плуралистична парламентарна демокрация – избори, действащ парламент, правителства, контролирани от парламента (както виждаме, дори и служебните), реални парламентарни коалиции и т.н. А оценката, че имаме действаща пазарна икономика, беше дадена отвън с приемането ни в ЕС в началото на 2007 г. Е, вярно, този резултат от прехода не ни харесва, защото не е такъв, на какъвто се надявахме в началото. Но кой ни е виновен, че го направихме такъв?
На повечето българи такъв отговор не им допада, но мисля, че трябва да престанем да се надяваме, че нещата ще се подобрят от само себе си. Вместо това трябва да отворим очи и да видим, че такива са новите реалности. И ако не ни харесват, да се опитаме да ги подобрим, а не да чакаме някой отвън да ни осигури благоденствие.
- Война или мир? Ясно е, че повечето хора, а и политици искат да има мир, но как да стане това и на каква цена?
- Според мен мирът винаги е по-добър от войната. Дори когато е лош мир. Затова усилията трябва да се насочат не към повече оръжия, а към преговори – ако не за мир, поне за примирие. В началото на войната дори имаше преговори, но после се намесиха привържениците на конфронтацията и виждаме докъде стигнахме. Не мога да се отърва от усещането, че войнолюбците имат интерес от войната – както икономически, така и геополитически.
- Оптимист или песимист сте за бъдещето на България?
- По природа съм скептична, а като гледам ставащото в България, не мисля, че имаме основания за оптимизъм. Доскоро се надявахме, че нашите проблеми могат да се решат с външна помощ – на западните демокрации, на по-богатите държави в ЕС и т.н. Сега обаче и те имат проблеми както с демокрацията и с икономиката си, така и с външната си политика. Което означава, че трябва да се оправяме сами. Това може би е единственото оптимистично нещо. Да се надяваме, че неволята ще ни помогне!
Това е тя:
Искра Баева завършва история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ Стипендиантка на ЮНЕСКО в Историческия институт на Варшавския университет в Полша
Специализира в департамент по политически науки на Варшавския университет и по програмата за изследване на студената война в центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ
Научните й интереси са в областта на съвременната световна история, история на Източна Европа, Полша, Чехословакия, Унгария, история на студената война, история на България през ХХ в., история на прехода в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ в. и др.
Автор на множество книги и научни студии
Пламен Енчев
