Н овият брой на вестник „Телеграф“ поставя акцент на децата, които се нуждаят от трансплантация. Колко българчета очакват орган и къде се извършват животоспасяващите операции, ще научите от темата на броя, а ето и коментарът на здравния ни журналист Поли Пантева.
Липсата на държавна политика по отношение на детските трансплантации може да се определи по много начини, но най-мекият е престъпно безхаберие. Защото бездействието може да струва живот. В случая детски живот. Ясно е, че донорството у нас не е на почит. За това говори и статистиката. Само усилията на лекарите не са достатъчни. Нужно е много повече. Инициативата „Да! За живот!“ беше добро начало. Но то трябваше да бъде обединяващата цел на всеки следващ здравен министър. А уви – не беше. За да се обърне мисленето на българина трябват време и разговори. Много време и много разговори. Нужни са и авторитети. А такива също не достигат. И ето ни тук. С един списък на деца, чакащи шанс за нов живот. Списък, в който са заложени техните съдби.
Приоритети
Повече от ясно е, че най-трудното нещо за властимащите е подредбата на приоритетите. Но ако децата не са основен приоритет на всеки от тях, то в какво общество живеем изобщо? Въпросите тук са много. И всички са без отговор. А виновни, както винаги няма. Но все пак ще използвам високата трибуна, която „Телеграф“ ми предоставя и ще попитам, защото такава ми е работата. Защо България няма сключен договор с определен трансплантационен център, който да поема грижите за българските деца? Защо България няма ясна стратегия за обучение на специалисти и формиране на медицински екипи за детска трансплантология? Защо в България няма проследяване на трансплантираните деца? Нима е нужно поредният малък пациент да изгуби живота си, за да се случи нещо и системата да заработи? На последния въпрос мога да си отговоря и сама. Нужно е. Защото сме свикнали да чакаме, докато стане твърде късно. На това учим и децата. Да чакат.
Чудо
В момента единственото, на което се надяват тези 19 семейства е чудо. По чудо да има подходящ жив донор за детето. По чудо НЗОК и ИАМН да уредят бързо лечението в чужбина. По чудо трансплантацията да бъде извършена навреме и органът да бъде приет. По чудо следващото правителство, което и да е то и когато и да се формира, да се погрижи за малките пациенти, чакащи орган. Искрено се надявам тези чудеса да се случат за всички тези семейства. Искрено се надявам да не ми се налага да пиша за починало дете, чакащо ред за трансплантация. Защото не е честно, не е редно, не е отговорно и не е човешко. И защото това ще тежи на съвестта на всички онези, които не са успели да подредят приоритети си, поставяйки на първо място българските деца. А ние всички сме техни длъжници. Здравеопазването, образованието, обществото, цялата държава. Крайно време да започнем да си плащаме дълговете. Не да трупаме нови на гърба на децата ни.
