Р ежисьорът Джеки Стоев е едно от емблематичните имена на българското кино. Кръстен е Георги, но баба му го нарекла Джеки на актьора Джеки Кугън, който изпълнява ролята на Хлапето в едноименния филм на Чарли Чаплин.
От 19 януари по кината у нас тръгва най-новият му филм, посветен на брат му, големия художник Любен Стоев. В навечерието на Рождество филмът „Моят чичо Любен“ беше отличен в категорията документално кино със „Златен ритон“ за режисура за виталната и остроумна работа на Никола Бошнаков и Георги Стоев-Джеки. Филмът е копродукция на България и Германия, продуценти са Кирил Кирилов, Галина Тонева от продуцентска компания „Гала филм“. Копродуценти са Four Elements (България) и Рей ван Цешау (Германия). Оператор на лентата е малкият син на Джеки Стоев - Антони, сценарист - Ивайло Манев, музиката е на по-големия син на Джеки - Рей ван Цешау. Той е и сред основните лица във филма заедно с Джеки Стоев, Джони Пенков и други.
- Джеки, на 19 януари е премиерата на най-новия ви филм „Моят чичо Любен“, посветен на вашия брат и голям художник Любен Стоев. Каква е неговата история?
- Колю (реж. Никола Бошнаков) измисли филмът да бъде разказан от моя син Реймунд, който идва в България, за да продаде апартамента, получен като наследство. И затова заглавието е „Моят чичо Любен“. И Рей започва да се рови в наследството на чичо си -- картини, инсталации, истории и видеоматериали. Където ходеше Любен, винаги носеше камера, снимаше и документираше. Имаше към 100 часа видеозаписи. И Рей - парченце по парченце, като в пъзел или в криминален филм подрежда образа на българския си чичо като художник и личност.
Синът ми е на 59 г., германски гражданин, там е роден, майка му е германка. Продължава да прави концерти с неговата група, това му е занаят, той си е природен талант. Имам две внучета в Германия, на 14 и 17 години. И двама са хубави, и внучето, и внучката. Съвсем наскоро една комшийка вика за мойта котка черната, котарака Шварценегер: „Ах колко красива котка!“. И викам: „Не знам, това е традиция в нашето семейство да сме хубави“.
По-малкият ми син, Тони, който е оператор на “Моят чичо Любен” - и той е красив и талантлив. Ние имаме 3 филма заедно.
- Как протече снимачният процес – документално кино по-дълго ли се снима?
- Филмът за брат ми го снимахме дълго заради Ковид. Идеята е на сценариста Ивайло Манев, който е истинският сценарист на филма. Брат ми беше жив още, той почина през 2016 г., отиде си от рак.
Първо, докато задвижим филма и след това избухна първата епидемия. Бяхме насрочили изложба в Германия, която искахме да влезе във филма. Два пъти трябваше да я отлагаме и всичко това се забави, което пък не беше във вреда на филма. Поканих Колю за режисьор, за да има един неутрален страничен поглед, още повече аз него го познавам от брат ми. За първи път се запознахме на купон у Любо. А и жена му на Колю е писала най-много за художника Любен Стоев и за неговите изложби. Ивана Мурджева се казва, адвокат и изкуствовед. След това гледах няколко филма на Колю и после той направи този филм за нас „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета“. И с него много пъти сме работили заедно, имаме общ усет към нещата. Както и сега продължаваме с още два филма – един игрален “Аве Мария“ и един документален, посветен на телепатията. В природата няма нито едно качество, нито за човека, нито за животните, което да е сътворено и да е луксозно. Телепатията например е нещо, което е естествено и нормално, но просто е чудно, че другите научни работници не са се сетили да направят такъв филм.
- Завършили сте биология. Как започнахте да се занимавате с кино?
- Първият ми филм много исках да го направя тъжен, като го гледат, да плачат хората. И като го пуснах после, то всички се смеят и тогава разбрах, че не съм по тъжните работи.
Докато учех в Германия, имаше едно Студио 16. Живял съм 5 години в Германия, въпреки че започнах тука да уча биология в Софийския университет, но се преместих там, понеже майка ми отиде да работи като зъболекарка в ГДР. И аз отидох с нея, а брат ми вече следваше в Дрезден. Ние имаме 2 години разлика, но аз ходих и в казарма преди това, защото точно завърших и въведоха казармата преди университета. И 5 години в това Студио 16 правихме любителски филми на 16 мм, даже имам награда на немския комсомол, най-високият орден за социалистическото възпитание на младежта. Ние там направихме няколко филмчета. Учех в Института по биология, но винаги съм искал да правя кино. Брат ми беше доста по-напред от мен, защото започнах да уча след 2 г. казарма. Върнах се в България и бях обещал на моите професори в университета, че никога няма да работя като биолог. Бяха много притеснени, че ако се върна тук и започна да работя като биолог - какво ще си помислят за тяхното учебно заведение. Почнах като асистент-оператор в студио за научнопопулярни филми. И там направих едно-две филмчета, трябваше само един изпит да мина. Един от режисьорите ме покани да стана асистент-режисьор, той правеше биологични филми, което за него беше важно, колкото и слаб студент да съм бил.
- Какво се случи след това?
- Те още в началото приемаха сценарии, аз написах един сценарий „Децата на животните“. И поисках да ми разрешат да си го направя, въпреки че съм асистент-оператор и асистент-режисьор. Но тогава се считаше, че в научнопопулярното кино трябва да влязат сили от науката, не само от киното. Имаха формално право да ми разрешат да го направя, само че ми казаха: „Намери си оператор и в свободното време си прави филма сам и си го снимай“. Дадоха ми камера и аз почнах да си го правя. И в рамките на една година, носейки всичко на гръб, направих филмчето. То стана 8 минути. Наистина много хубаво интересно филмче за децата на животните. То се яви тук на български фестивал, не му обърнаха внимание. След това имаше на всеки две години световен фестивал и конгрес на научнопопулярното кино. На този фестивал участват 50 държави, като всяка държава има право да участва с 60 минути, може да са няколко филма, но да са в тези рамки, не повече от 1 ч.
И тогава отидох при главния редактор, а моят филм 8 мин и викам: „Може ли и моят филм, той е толкова кратичък да участва“. И той се прекръсти, въпреки че не беше религиозен вика: „Джеки, ти луд ли си, нали знаеш, че ще ни потурчат и тебе, и мене тука старите вълци! Как ще допуснат такова нещо. Ще стане скандал не ами не знам какво!“. И аз си викам добре – нищо“.
- Но в крайна сметка филмчето ви участва.
- Да. Този фестивал беше след месец, но винаги в различен град, понякога и на различен континент. И този път беше в Киев. И те си пращат филми, избрали са си няколко филма, които влизат в рамките на 1 ч. Обаче от украинските студиа са побратимени с българското студио за научнопопулярно изкуство и изпращат молба да изпратим ние 7-8 други филма, които не са за фестивала и да бъдат показани в града за настроение. И те го включили моя филм в тази група. След това какво е станало, как е станало това объркване и моят филм е влязъл в селекцията на фестивала, никога не разбрах, а и не съм се интересувал. Фактически на този фестивал награди нямаше - първа, втора и трета, а има голямо интернационално жури, което избира 10-те научнопопулярни филми в света за последните 2 г. И сега дали са объркали двете пратки или нещо друго е станало не мога да ти кажа. Моят филм попада във фестивалната програма и от българските филми единствен влиза сред тези отличени 10 филма.
И по този начин получих легитимация и лека по лека, ама и аз не съм бързал много, се развих. След това направихме с Ивайло Манев първия игрален филм “Нашият Шошканини”.
- Като че ли имате по-голям афинитет към документалното кино?
- Аз имам афинитет към киното. Веднъж ме бяха поканили по някакъв повод пред студенти да говоря и ги попитах: „Кажете сега кое нещо е най-важно за един филм?“ И те започнаха да познават - сценарият, музиката. И все верни неща само че най-важното за един филм е едно единствено – филмът трябва да е хубав.
- А как се прави хубав филм?
- Как се прави хубав филм – трябва да е интересен на хората. Както и филмът „Моят чичо Любен“, той колкото е документален, толкова и игрален, защото използваме много документални елементи. Има и игрални, но той филмът се гледа като игрален и затова спокойно можем да го обявим за игрален филм с документални елементи. И няма никакво значение кое преобладава, въпросът е филмът да е интересен и да има някакъв смисъл, макар че и той не е задължителен.
Екатерина Томова
