А з бях момчето Живанилдо. Роден съм в Кампина Гранде, Парайба, но на терена бях известен като Хълк.
Лепнаха ми този прякор още когато бях на четири години. Тогава бях обсебен от идеята да вдигам разни тежки неща. Не можех да мина покрай газовата бутилка, кухненската маса или гардероба, без да се пробвам да ги вдигна. „Аз съм невероятният Хълк, хаааа“, крещях, докато баща ми Жилван се скъсваше от смях. Само баба ми не се радваше на новия ми прякор и се чудеше да сравняват малко хубаво дете с огромно зелено чудовище. За нея си останах Живанилдо.
Детство
Тогава живеехме в предградието на Кампина Гранде, Зе Пинейро. Често се местихме, но оставахме в същия регион. Ние сме голямо семейство. Имам три по-малки и три по-големи сестри. Малко по малко разбирах, че сме бедняци. Водихме тежък живот. В една от квартирите дори нямаше тоалетна, а само дупка в земята. Всички седем деца спяхме наредени на една спалня, а родителите ни трябваше да спят на пода или където бе останало някакво място. Не сме оставали гладни, но понякога трябваше да вечеряме брашно със захар. Като дете трябваше често да ходя до пазара, където работеха родителите ми. Това беше половин час ходене плюс изкачване на хълм в едната посока. Така по няколко пъти на ден. С това краката ми станаха много силни. След училище и през уикендите помагах на родителите ми, които продаваха говеждо месо. Те вършеха всичко, разтоварваха месото, транжираха го, измиваха го, продаваха и почистваха боклука. На мен се падаше да разнасям каркасите и да хвърлям костите на боклука. Най-тежко бе на майка ми, г-жа Сокоро, която работеше от пет сутринта до обяд, а следобед вземаше друга сергия, за да продължи да работи. Понякога се връщаше в къщи с четвъртинка говеждо, която не бе успяла да продаде. Ние се радвахме, защото в онзи ден щяхме да ядем месо, но никога няма да забравя мъката на майка ми, която бе прогизнала от кръв и карантии. Тя сядаше отстрани и очите ѝ се пълнеха със сълзи. Месото вкъщи означаваше за нея, че не е успяла да продаде стоката и няма пари да плати наема на сергията. Тогава и аз се натъжавах, криех се зад кашоните и плачех, защото нямаше с какво да помогна. На пазара се научих на дисциплина и здрава работа.
Топка
Освен всичко друго на пазара имаше и една топка и във всяка свободна минута ритахме с приятеля ми Денилсон от сергията за плодове. Подавахме си, жонглирахме, дриблирахме, спринтирахме и мечтаехме един ден да станем велики футболисти. Един ден всичко се промени, когато баща ми ме заведе да гледаме мач на градския стадион. До този момент почти никога не бях гледал спорт на живо, въпреки че обичах да ритам. В редките случаи, когато успявах да гледам мач на черно-бялото ни телевизорче, мислех, че това е някаква игра с кукли. Но онзи следобед на стадиона всичко ми се изясни. Никога не бях изпитвал такова удоволствие. Мачът беше вълнуващ, играчите се вълнуваха. И всичко беше цветно. Малко по-нататък се запознах със Зе до Егито, който беше приятел на приятел на баща ми от пазара. Той се занимаваше с футбол. Един ден ме видя как играя и каза, че трябва да попътуваме, за да ме пробват в професионални отбори. Вкъщи стана голям скандал. Майка ми крещеше, че съм само на 12 г. и не трябва да ме пускат да пътувам сам. Баща ми трябваше да я убеждава, че Зе до Егито е почтен човек и може да му се има доверие.
Начало
Зе стана първият ми агент. Пътувах за проби в Жоао Песоа, Витория, Сао Паоло и през 2001 г., когато бях на 15, за първи път пристигнах в Португалия. Останах една година в школата на Виляновензе. Един мост ни разделяше с Порто. Един ден ми се обади Мотока, шофьорът на клубния автобус, и ме заведе на „Ещадио де Анташ“, където Порто щеше да играе мач за УЕФА. Не можех да откъсна поглед, все едно беше вчера. Усетих цветовете, пеперудите в корема. „Мотока, един ден ще играя тук”. Когато се върнах от Португалия, Зе до Егидо ме заведе в Сао Пауло. Тренирах шест месеца в школата и те бяха готови да ми предложат договор, но Зе каза, че първо трябва да купят къща за 50 хиляди реала на родителите ми в Кампина Гранде. От клуба казаха, че не могат да си го позволят и сделката пропадна. Месец по-късно пристигнах в Баия и започнах проби във Витория. Използваха ме отляво в халфовата линия. В първия мач вкарах три гола, два във втория и още два в третия. Треньорът каза да отида веднага в кабинета на директора. Влетях задъхан, директорът ме погледна и не ми даде шанс да кажа и дума. „Съгласни са да купим къща на родителите ти. Парите са готови в банката и можем веднага да ги преведем. Обади се на агента си и му кажи, че ще подпишеш професионален договор с нас”. Така на 16 г. станах професионален футболист с 500 реала месечна заплата. Хванах телефона.
„Мамо, ставаме милионери! Предлагат ми 500 реала месечно. Ти и татко никога повече няма да плащате наем, а сестрите ми ще ядат брашно и захар само ако са в торта”. При първа възможност се върнах в Кампина Гранде. Родителите ми и сестрите ми вече се бяха нанесли в малката ни семейна къщичка, която пазим и до днес.
Пътешествия
Останах във Витория за година и после започнаха моите пътешествия. Отидох в Япония за 3000 долара заплата, която смятах, че е висока, но се оказа, че не мога да заделям нищо, защото всичко беше много скъпо. Живях в Япония от 2005 до 2008 г. После се върнах в Европа, за да печеля повече от 3000 долара на месец. Имах оферти от Порто и Атлетико Мадрид, които като стойност бяха идентични. Точно седем години след като бях казал на Мотока къде ще играя един ден. Отне ми две секунди да реша. Избрах Порто, разбира се! Стадионът вече не беше „Анташ“, а „Драгао“, но атмосферата беше същата. На първата пресконференция един журналист каза. „Вече взехме Хълк, но кога пристига Спайдърмен и какво става с трансфера на Батман?”. Заболя ме, но стиснах зъби. На първата тренировка направих нещо необичайно. Там бяха Куарешма, Лучо Гонзалес и Кристиан Родригес. Поех топката в центъра, напреднах и дум, треснах я с левачката и влезе в горния ъгъл. Всички ме зяпнаха, възцари се гробна тишина. Другото го знаете. В онзи сезон в Порто вкарах 42 гола и дадох 25 асистенции, само с две по-малко от Меси. Спечелихме Лига Европа, първенството, купата и Суперкупата на Португалия. И ако сега отидете в музея на Порто, там има моя статуя. Порто е моят втори дом.
Когато преминах в руския Зенит, се сблъсках с много завист от по-старите играчи и с много обиди на расова основа от противниковите фенове. Успях да преодолея първоначалните трудности и останах там четири години. Спечелих титли и живях много добре в Русия. Тогава дойде китайският футболен бум и отборът на Шанхай ми направи предложение, което не можех да откажа. Не знаех какво да очаквам от Китай, но се оказа, че страната е страхотна, а хората са изключително дружелюбни. Но аз не исках всичко за мен да свърши там с приключването на петгодишния ми договор.
Празнина
В сърцето ми имаше една празнина, останала с напускането на Витория преди 15 години. Исках да се върна в Бразилия. Там, откъдето започна всичко. Тогава в живота ми влезе Атлетико Минейро. Беше краят на 2020 г. Бях на 34 г., а се вълнувах, все едно, че бях на 18. Първата година – 2021, беше страхотна.
Спечелихме първенството и купата. Но за феновете тук титлите и купите не са най-важното. Тук почувствах истинското щастие, облечен с черно-бялата фланелка, пред препълнените трибуни и пред собствения ми баща. И ако онова момче от пазара е успяло да стигне дотук, значи и вие можете да успеете. Аз вярвам, че има още път да извървя и още неща да постигна. И знам, че когато един ден седна с чаша вино да гледам мач на Атлетико Минейро в компанията на семейството ми, най-много ще ми липсва тръпката на щастие, която ми дава отборът и феновете, които винаги вярват.
The Players' Tribune
