- Г-н Алексиев, колко пъти от началото на войната пътувахте до Украйна?
- До момента 6 или 7 пъти.
- Как решихте да се ангажирате лично не само със събирането на помощи, а и с доставянето им?
- Имах нужда да се обвържа физически с цялата кауза в помощ на бежанците и търсех начин как да го осъществя. Стартирах първо с идеята да отида до някоя от границите и да помогна на бежанците да стигнат до България. Всичко останало се разви по естествен път. Още на първото пътуване бях с Георги Божилов и от фондация „Адра“ бяха напълнили целия ни бус с олекотени завивки, юргани и т.н., които да закараме до една от границите. И така се започна. След това при общуването с много бежанци и различни фондации анализирахме къде са най-големите нужди и какви са те – дали храна, памперси или друго. Свързахме се с много хора в Украйна, след това постепенно самите бежанци започнаха да се свързват с нас – роднини или приятели на хора, които сме докарали. По този начин успяхме да развием една много добра комуникация. Много активно си партнираме с фондация „За Доброто“, както и с писателката Теа Денолюбова. Събрали сме се много готин отбор от хора, които имат една и съща цел или мисия, която са си избрали и са приели за своя. Защото при такава безсмислена военна агресия единственото, което можем да направим, е да бъдем полезни и да помагаме.
- Не са ли опасни пътуванията ви, не се ли страхувате, когато тръгвате към Украйна?
- Не. Ние знаем, че влизаме в държава, където има военни действия и бомбите са навсякъде, но с Гого (Георги Божилов - бел. а.) сме си говорили, че не изпитваме страх. По-скоро първото влизане в Украйна е било с някаква висока доза адреналин. Няколко пъти в началото ходихме до Чернивци, а последното пътуване беше вече до Виница, което е на около 250 км под Киев и се намира на 450-500 км навътре в държавата.
- Всички ние гледаме кадри, снимки от Украйна, но много хора не вярват на видяното. Определят го като пропаганда, подхождат със съмнение. Разкажете ни вие какво видяхте там от първо лице...
- Хората правят избор да не вярват. Някои са с промити мозъци от години. Комунистическо управление, руска пропаганда. Дори и аз да им разкажа какво съм видял, на тях пак ще им е трудно да приемат истината. На влизане в Украйна виждаш една държава, която е изпълнена с противотанкови осмокраки метални структури, с подготвени ръчни бомби, тези бутилки „Молотов“. Навсякъде има КПП-та и пунктове. Последния път, докато бяхме във Виница, имаше сирена и когато се огледахме наоколо, видяхме, че никой не се крие. После обикаляхме къщи, за да вземем багаж, който да донесем на роднините им в България, и попитах всички „Защо не се криете, защо не бягате“. А те отговориха, че вече са свикнали с това. Те са свикнали с потенциалната възможност да умрат. Други дори с чувство за хумор отговаряха „Те не винаги уцелват“. Това са едни хора, които са избрали да живеят. Така че, пътувайки в страната, виждайки всичко това, говорейки с тези хора, ти вече знаеш и емоцията в тези моменти е много, много силна.
- Разказват ли ви своите истории украинците, които превозвате до България?
- Да. През всички тези часове, които пътуваме заедно с украинските майки и техните деца, ние ставаме свидетели на случващото се от първо лице. Това са хора, които допреди няколко часа са били в някое бомбоубежище и са успели да се измъкнат до някой по-безопасен град. Разказите са това, което те смазва. Видеата, които ни показват, заснети от техните телефони. Някои се обаждат пред нас на жива видеовръзка с техни роднини в Харков например. Едно момиче например ни разказа как в двора на къщата им са били нейните баща и чичо. Наблизо е паднала бомба, разпръснала се е и е убила чичото на място. Пред очите на нейния баща. Тя ни разказа всичко това почти лишена от емоция в този момент. Просто имайки нуждата да го сподели.
- На колко хора успяхте да помогнете да стигнат до нашата страна?
- До момента сме докарали около 50-60 човека и сме помогнали за придвижването на десетки, като сме координирали транспорта или сме изпращали приятели да ги вземат. Така че с общи усилия с Мариела от „За Доброто“ или с Теа Денолюбова сме помогнали вероятно на стотици.
- А продължавате ли да поддържате връзка с тях?
- С повечето да и мисля за тях постоянно. Задавам си въпроса как е Анна в момента, с Елия и със сина й. Звъня им, чувам ги, питам. Поддържам контакт и с близките на някои от тях. Днес си писах с бащата на едно от момичетата, които докарах, за да разбера как е. Той е в Харков.
- Какво ви каза?
- Отговори ми, че руската пехотна армия напуска територията, но продължават да ги бомбардират с ракети. И аз виждам горящите блокове, цялото това опустошение, което е по снимките, но аз го гледам на живо на екрана. Говоря с хора, които се занимават с териториална отбрана, с военни, които на видеовръзка ми показват какво се случва в града им.
- Какви емоции виждате у бежанците – облекчение, страх, тъга?
- Различно е. Някои седят в колата и докато разказват, плачат, други са шокирани, трети се радват на светлините, докато наближаваме Букурещ. Гледат ги и казват, че заради комендантския час градовете им са тъмни и от седмици или от месец не са виждали нощните светлини. И гледайки през прозореца на колата, те излъчват вълнение. Сякаш светлината им носи някакво усещане за сигурност. Но, повярвайте ми, тези хора не искат да бъдат в България. Единственото, което те искат, е да бъдат заедно с мъжете, бащите и приятелите си. Да се върнат в своята свободна и мирна европейска държава. Защото всички те се възприемат като европейци и в момента те са една истински обединена нация. Преди войната са имали съвсем други проблеми, дори по-големи от нашите. Те също се борят с много голяма корупция, с вътрешни държавни проблеми. Но сега са обединени в името на живота.
- А как приемат всичко това децата, на които помагате, вероятно част от тях не разбират, но други са наясно какво се случва?
- По-малките, докъм 4-5 години, не осъзнават съвсем добре, но все пак вероятно имат представа, че нещо се случва. По-големите обаче разбират много добре и дори разказват истории. Показват различни канали в Телеграм, снимки, споделят мнението си за президента. Да, вероятно са уплашени, но са много будни, много силни.
- Вашата по-голяма дъщеря – Ая, вече е на 8 години, говорите ли с нея за войната и какво й казвате?
Да, говорим. В началото беше много притеснена, защото аз съм половин руснак. Баба й е рускиня. Всъщност майка ми е от Коми, но това е настояща Русия и тя е с руски паспорт. И когато войната започна, Ая попита съвсем чисто и по детски: „Нали не всички руснаци са лоши, нали само президентът им е лош“. За мен е много важно тя да знае и да не генерализира за това дали една нация е лоша, а друга – добра. Всичко е до човека и не зависи от неговия цвят или религия, а от изборите, които прави. Така че с Ая си говорим за войната, тя се вълнува, когато пътувам, всеки път ме пита на колко хора сме помогнали. Миналата година снимаше в един сериал и още тогава реши да заделя част от хонорарите си за различни каузи и фондации. Все още го прави. И сега иска да помага. Тя има много голямо и добро сърце.
- Споделихте, че не изпитвате страх при пътуванията ви, но притеснява ли се жената до вас – Яна?
- Притеснява се, да. Аз на няколко пъти не й казвах докъде точно ще пътувам. Разбирам притеснението й, защото тя не е там, не вижда, че там, където най-често ходим – Чернивци, е най-безопасното място в Украйна в момента. Да, последния път във Виница може би са съществували рискове, защото малко преди това там е имало бомбена атака и беше ударена вишката на телевизионната им кула, но нека не забравяме, че украинците имат много сериозно противоракетно оборудване, има сирени. Просто когато не си там, всичко това изглежда по-страшно.
- Именно след това последно пътуване ви се е наложило да триете снимки заедно с военните...
- Направих грешка, защото преди всяко КПП е пълно с камуфлажни пространства, където се укриват войниците, за да могат да защитават територията, и аз направих няколко снимки на една такава база. Явно те следят много внимателно, видели са отнякъде, че снимаме, и ни се скараха, казаха ни, че това е абсолютно незаконно и ни накараха да изтрием снимките пред тях. Което е абсолютно логично, защото в момента там първо има такъв закон и второ – това е информация, която по някакъв начин може да стигне до руските части и да се използва.
- Всъщност вие влязохте ли в болницата във Виница, към която сте носили помощ?
- Не, имахме пункт, в който оставихме пратката и оттам нещата се разпределиха за Виница и Днипро. След това получихме обратна връзка със снимки на лекарите, които вече държаха в ръцете си хирургичните инструменти, които ние занесохме. Благодариха ни, изпратиха ни три официални писма с подписи, печати, с имената на всички дарители. Работихме с подкрепата на една много голяма украинска организация, в която след това ме помолиха да ме включат като доброволец към тях.
- Продължава ли събирането на средства?
- Тази кампания приключи и сега имаме нови списъци с необходими неща и ще стартираме нова кампания.
- След всичко, което виждате при пътуванията си, и историите, които чувате от украинците, как успявате да се отърсите?
Не се отърсвам, но и нямам право да бъда по-емоционален от тях. Защото това, което трябва да направим, е да си зададем въпроса как преминават дните на тези хора в България. Какво се случва с една майка, която е пристигнала тук с двете си деца и чиито мъж и баща воюват в момента? Да си представим какво се случва със сърцето й, с корема, с мозъка й, с грижите за децата. Как успява да ги накара да се усмихват тези деца. Просто трябва да се замислим, за да провокираме това чувство на емпатия в самите себе си.
- В същото време обаче войната отново раздели българите. Как се чувствате, когато наши сънародници откровено се обявяват против подкрепата към украинците?
- Много съм огорчен и съм тъжен. Факт е, че за пореден път сме разделени и част от българите застанаха на страната на агресора. В момента те казват „унищожете жертвата“. Провокациите, които правят, също са ужасни. Когато се събрахме пред руското посолство, от другата страна зад кордона от полицаи имаше няколко видни патриоти с български знамена, които бяха увеличили силно руска музика. И цялото това е много елементарно. Защото ние гледаме как един човек влиза в стаята на друг човек и започва да го удря, да го бие и изнасилва. И ние сме окей с това. Дотам ли го докарахме? А всъщност това е нещо, което ние позволяваме и в собствената си страна. Защото има толкова много примери за мъже, които пребиват жените си и хората стоят безучастно, защото „това си е техен проблем“. Ако съседът с бормашината прекалява, се качваме по 20 пъти, за да му правим забележка, но когато пребива жена си и децата си, ние няма да се месим, не е наша работа. Но това не важи за всички българи. Все пак ние видяхме колко огромни са шествията в подкрепа на Украйна. И това е така, защото тази страна се превърна в символ на обединението и свободата.
- Сблъсквали ли сте се пряко с тази необяснима омраза като човек, който е пряко ангажиран с бежанците?
- Да, постоянно получавам неприятни съобщения и лоши пожелания за живота ми, но аз не отговарям на такива хора в социалните мрежи, нито влизам във фейсбук спорове, защото това е загуба на време за мен.
- Как се чувстват в България украинците, с които разговаряте?
- Повечето споделят добрината, която срещат. Но притеснението на онези, които са настанени по хотелите, е огромно. Те знаят, че на 31 това свършва и се тревожат. Всеки ден ми пишат, за да попитат дали мога да им помогна да бъдат релокирани. Някои от тях вече са започнали работа, завързали са контакти и се притесняват, ако се наложи да се местят в друг град например. Но никой не ми споделя за негативни емоции. Те са признателни и благодарни и дори и да са срещнали лошо отношение на улицата или в магазина, няма да акцентират върху това.
- Приемат ли това, че може да им се наложи да останат дълго у нас?
- Много от тях не. Още по време на пътуването ми казват „след две седмици ще сме се върнали“ и аз ги питам „как след две“, но те вярват и се надяват, че всичко това ще свърши. Дори и дати си слагат. Първо беше за 9 май, сега е до 31 май и живеят с тази мечта седмица за седмица. А моята мечта е да закарам обратно всички в техните домове.
-Мисля си, че много хора целенасочено избягват историите на украинските бежанци, за да не товарят мислите си, а пък вие го правите доброволно...
- Да. Това ми се струва напълно нормално. Защото за нас това са просто истории, а за тях това е реалността. И когато видиш как един баща се разделя с дъщеря си, как я прегръща и ти си на метър и половина от тях, ти виждаш колко много има в тази прегръдка. Може би е „сбогом завинаги“, може би е „надявам се да те видя отново“, но е и „сега аз отивам на битка, за да защитавам нашата страна и ти да се върнеш тук, да завършиш своето образование и да живееш свободно“. Това е тази прегръдка.
Това е той:
Роден е през 1988 г. в София
На 16-годишна възраст заминава за САЩ, където завършва средното си образование, а след това изучава актьорско майсторство в Ню Йорк
Има две дъщери – Ая и Хана, от актрисата и режисьор Яна Титова
На родния екран звездата му изгрява в сериала на Нова телевизия „Откраднат живот“, но Алексиев е снимал и в редица чуждестранни, както и български продукции
Създател е на онлайн платформата за легално гледане на български филми – Gledam.bg
Поли Пантева
