- Г-н Маринов, правите изключителна роля в „Гунди – легенда за любовта“ на режисьора Димитър Димитров. Това не е първият голям филм, в който участвате, но със сигурност може би един от най-емоционалните. Лесно ли се превъплътихте в образа на бащата на Георги Аспарухов?
- Благодаря за възможността да споделя мисли с вас. За мен това е най-големият филм до момента. Не може по никакъв начин да се сравнява със „Зелената книга“, защото взе „Оскар“. А аз смятам, че в този филм си взех моя „Оскар“. Да не говорим, че аз не бях го гледал и не исках да го гледам до самата премиера, защото за мен това е суеверие.
Димитър Маринов на вечеря с кмета на Бургас, гледаха филма за Гунди заедно (СНИМКИ)
Влиза в ролята на Аспарух Рангелов, бащата на Гунди
Нещата трябва да се видят тогава, когато трябва да се видят. Все едно да отидеш на театър и да гледаш репетицията. Не! Гледа се премиерата. Не че не съм очаквал, но просто не можех дори да побера в съзнанието си до каква степен специално тази продукция, казвам го с респект и уважение към всички български продукции, е над всички стандарти и очаквания за българско кино. Знаете, работя там, отвъд Океана, където всеки ден съм под напрежение и работа, в момента снимам в Sony Pictures голям сериал. С този филм българските кинематографисти могат да кажат „Ние сме част от световното кино!“.
- Ако имахте възможността вие да раздавате Оскари – бихте ли дали награда на филма?
- Аз не мога да дам „Оскар“, но определено това е филм за номинация. Мисля, че основният проблем на българските филми, които се изпращат в Академията, е, че не са особено български. А това, което Академията търси, е точно българското.
Погледнете всеки международен филм, който участва в Академията. Те носят със себе си фолклора, традициите на държавата, проблемите, перипетиите, социалните въжделения, мечтата, любовта на тази държава. А нашите филми отиват с български проблеми, но не с българското представяне. А този филм има и българската любов, и българската традиция, и българския дух, и то в една система, в която беше убит докрай. Този филм представя България и това е, което светът иска да види.
- Какво знаехте вие за Георги Аспарухов, преди да започнете снимки, и как се промени вашата представа за него след това? И какво проучване всъщност си направихте, за да се превъплътите в този образ на неговия баща?
- Знаете ли, мисля, че в живота нещата са предписани. След 60 години живот е доказано вече за мен. Както казваше баща ми навремето: „Ако знаех, че така е писано, щях да се отпиша“ (смее се). Когато Иван и Андрей ми се обадиха с идеята, аз бях шокиран. Навремето в моя детски албум, който моята осиновителка ми правеше, имаше черно-бяла снимка на Гунди, която тя ми подари в първи клас.
Бях си я залепил на цялата страница и отдолу си бях написал „Чичко Гунди Само Левски“. Беше ноември 1970 г., когато Гунди беше още жив. Аз съм израснал в квартала, в който беше главната квартира на „Левски“, на улица „Екзарх Йосиф“. В целия квартал всички бяхме левскари. И да искаме, и да не искаме. И изведнъж години по-късно.
Почти половин век по-късно мен ми се предлага да играя бащата на тази легенда. Това чувство не може да се опише, но предизвикателството беше в това, че никой нищо не знае за този човек. Съгласно внука му Андрей, който беше на премиерата, дядо му след смъртта на Гунди тотално се е изолирал от всички. Живял е много труден живот. Не е можел да понесе удара. Но това го разбирам сега. Като актьор ти искаш да знаеш прототипа, да разбереш кой е човек, за да си направиш усещанията за него. Независимо от прекрасния сценарий на Емил Бонев, аз в един момент се замислих и си казах – откъде мога да взема информация. Е как откъде? От сина му! Защото Гунди е Гунди преди баща си и майка си.
Там се ражда човекът, там се изгражда човекът, там се възпитава човекът. И ако Гунди е това, което ние познаваме, то е благодарение на баща му и майка му. И не беше никак трудно всички тези морални качества и достойнства да ги превъплътя в Аспарух – човека, който страдал, който се е молил, който го е напътствал, който му е давал духа и волята. И оттам дойде всичко.
- Колко снимачни дни имахте и как премина целият процес за вас?
- Аз кандидатствах за тази роля. Прави чест и достойнство на продукцията. Не ми дадоха ролята като на Димитър Маринов, а напротив – явих си се на кастинг заедно с други колеги и съм щастлив, че го спечелих. Отказах няколко проекта в Щатите, за да бъда част от този прекрасен проект. Аз имах опита със „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов. Снимачният период и условия тогава бяха трудни, но се работеше лесно, доколкото може да се работи лесно. В напасването с колегите. Аз с нито един от тях не съм работил никога.
Знаете, че в нашата професия партньорството е ключово. Много съм щастлив, че работих с Параскева, защото ние с нея навремето кандидатствахме заедно в НАТФИЗ. С нея не се работи лесно, с нея се работи като песен. Уникален партньор. Невероятна грижа има. Много е пунктуална, тя, ако не й е ясно, не влиза. Има една аристократичност в нея и ти се чувстваш комфортно в ролята на неин партньор. А Павел – млад и прекрасен човек, не очаквах да е толкова дисциплиниран. Митко ни даде пълна свобода. Което много ми напомня за Питър Ферли. Той така работи – оставя те да си го направиш, той да те усети ти какво усещаш. Неговите корекции в повечето случаи бяха технически, трябва да ви кажа. С такъв респект и уважение работи с актьора. Той не ни режисира. Той ни провокира, предизвиква. Единственото, което беше трудно, беше, че снимахме лятото и беше 40 градуса в Пловдив. Откровено ви казвам, не се чувствах толкова зле в жегата, колкото за момчетата на стадиона.
- След всичко, което разказвате, можем да кажем, че за българското кино все пак има светлина в тунела.
- Разбира се! Винаги е имало светлина. Понякога не е нужно да имаш опита, за да реализираш една идея, а какво се случва след това. Мисля, че в България там ни е проблемът. Проблемът не са творците, а държавата. И това е, което може би има нужда от работа. Бях жури на София Филм Фест, особено в късометражното кино в България, има много качествени продукции.
Талантът, визията, идеята, пласирането – нямам думи. Както и пълнометражното кино, разбира се. Любимият ми филм е „Защото обичам лошото време“, прекрасен филм, който съвсем достойно спечели наградата на публиката. Не само има светлина, а българското кино е светлина! Американците нямат презумпции. Те могат да се абстрахират от вкуса си, да не им хареса, но да си заслужава. Аз винаги се майтапя защо един актьор отива да гледа театър – за да види какво ще е грешно и да го изкритикува, и да каже „Аз го мога по-добре“ (смее се). Ако един актьор може да се абстрахира от професионалното си изкривяване и да бъде просто зрител, мисля, че ще доведе до голям успех. Това до голяма степен затваря нашето кино в една матрица.
- Вие самият критичен ли сте към себе си, като се гледате?
- Не! Аз не се гледам изобщо, откровено казано даже по време на снимките на Гунди имаше няколко момента, в които Митко ми казваше да видя как седя на камера. Не! И в Щатите съм известен като един от малкото актьори, които не се гледат по време на снимки и не се критикуват. Това не е моя работа. Това е работата на режисьора. Аз съм инструмент в неговите ръце. Моята работа е да си свърша работата съгласно неговата концепция. Ако съм Уди Алън и сам си правя филма – това е друго. Тук аз съм на работа.
Ще ви кажа нещо интересно. Когато имах възможността да попитам Стивън Спилбърг по време на снимките на „Зелената книга“ как вие определяте себе си като режисьор. Той се усмихна, той винаги се смее между другото, и ми каза: „Аз съм добър посредствен режисьор. Не съм Копола, не съм Скорсезе. Като режисьор аз съм средно посредствен. Но нито един не може да разкаже история, както мога аз“. Той с това извоюва своето име. Всяка една драматична творба започва със сценарий. Има ли добър сценарий – еми никой режисьор не може да го развали.
- Вие самият бихте ли се пробвали като режисьор?
- Никога! За мен киното е една магия пред екран. Зад камера аз не мисля по този начин. Всяка жаба трябва да си знае гьола. Що се отнася до театъра обаче – да. Аз режисирам театър в Щатите много. Точно преди да излетя получих отново предложение да режисирам мюзикъл през февруари и март. Ще поставям „Мама миа“. Обожавам музиката и затова режисирам предимно мюзикъли.
- Вие сте единственият българин, който досега е развял българското знаме на сцената на Оскарите. Спомняте ли си тази паметна за цяла България нощ?
- Аз гледам на живота като на периоди, които се случват, защото трябва да се случат. Ако живееш в миналото си, няма да имаш настояще – това казвам и на моите студенти. А нямаш ли настояще – не е възможно да имаш бъдеще. Не се връщам назад по този начин никога. Но имам прекрасни спомени. Решил съм и съм направил нещо, което в този момент ми е дошло. Това знаменце не беше дори мислено. Секретарката на нашия консул тогава в Лос Анджелис открадна знаменцето от бюрото на консула, защото аз я помолих да ми даде българско знаменце, което да си сложа в джоба и да си нося с мен. България просто да е с мен! Да усещам тази гордост за родината, че за първи път български актьор стъпва на червения килим. И да го покажа на българската телевизия, като ме интервюираха и толкоз. И си го прибрах във вътрешния джоб.
Когато излязох на сцената, не толкова от вълнение, а от засегнато родолюбие, го извадих. Ако сте обърнали внимание, аз нямам знаменце в ръка в началото. Вътре в залата имаше огромна агитка на мексиканския режисьор, който спечели „Оскар“ за режисура за „Рома“, и извадиха огромен мексикански байрак, докато ние сме на сцената. Аз съм си българин, това ми накърни родолюбието и си казах, че те са там, а аз съм на сцената, цяла България е на сцената, и тогава го извадих и го сложих във външния си джоб. При което Виго Мортенсен го забеляза първи и се наведе към мен и каза: „Ау, всеки българин сигурно ще е доволен в този момент“. И аз казах - „Дано!“ (смее се). След това, като слязохме от сцената, ми каза, че ако на него му бяха дали Оскара, и той е щял да се възгордее. Отвори си сакото и на елека отвътре си беше залепил кръгла лепенка на любимия му датски отбор по футбол, която щял да покаже, защото щели да станат шампиони (смее се). И да ги поздрави от сцената.
Аз не искам България да помни Димитър Маринов с българското знаме. Това, което трябва да помни, е, че България стъпи на тази сцена, а аз я представях. Повлякоха крак и на следващата година Мария Бакалова дори бе номинирана.
- Говорейки за гордост и сцената, на която България е стъпила. Това е правил и Гунди за нашата страна. Неговата съпруга Лита помоли по време на премиерата той да не бъде забравян. Имахте ли възможност вие самият да поговорите с нея?
- За първи път се запознах с нея преди премиерата, долу в гримьорната. Тази жена така ме прегърна и каза, че е имала много страх, защото свекърът й бил особен човек и никой не е знаел нищо за него, и се е притеснявала как той ще бъде представен. Тя даже ме попита откъде и как съм черпил информация, за да изградя образа. И й казах, че съм я черпил от Гунди. От човека Гунди. И тя се просълзи и каза, че вярва, че в момента свекърът й се усмихва. След това разговарях със сина на Гунди, който ми каза: „Така го помня дядо – винаги просълзен, винаги грижовен и винаги треперещ“. Това беше силно вълнение да се срещна с тях. След толкова много години представете си какво им е на тях.
- Вие самият насълзихте ли се?
- Аз не съм спрял да рева! През цялото време! Аз съм емоционален човек. За мен това беше такова разклащане, а и невероятно зареждане. Холивуд, пази се! Идвам зареден (смее се). Това доказва дали екипът наистина си е свършил работата. Когато в салона има всякакви хора и реакциите им бяха еднакви – точно където трябва, както трябва. Еми свършихме си работата!
- Вашите деца знаят ли кой е Гунди?
- Големият ми син Йордан знае. Той дойде за първи път в България по време на снимките. Беше на проби в „Левски“ и в „Славия“. Но беше контузен и въпреки това му дадоха възможност. Има интерес към него от „Левски“ и в момента сме в преговори. Той е в колеж, но това му е мечтата – футболът. Имаше среща с легенди на „Левски“, няма да споменавам имена. Те го попитаха – ти си в Щатите, играеш в младежкия шампион там и си втори капитан на отбора – защо България. Той оттам може да дойде в Европа, оттам американците ще го лансират. И той им каза, едва на 18 г.: „Ако аз дойда в Европа да играя футбол, искам да играя като българин“. Просълзи някои хора. Аз не съм му казвал такива неща. Това между другото ми помагаше и за ролята на Аспарух – отношенията с моя син. Миналата година беше класиран в челната петица по футбол за младежи на Щатите. Момчето работи добре. Не само Гунди, той знае много от българските футболисти. Непрекъснато се интересува. Беше огромен жест, когато продукцията му подари фланелка на „Левски“. Той много се гордее с нея. Пелето даже искаше да го вкара във филма, да участва в отбора, но преместиха снимачните дни по-напред заради лошото време и той се върна за училище и не успя.
- Вие градите живот извън родината. Ако синът ви реши да се върне – ще го подкрепите ли?
- Да следва сърцето си! На родната ми майка затова й побеля косата в тийнейджърските години, защото аз винаги съм правил това, което съм смятал, че трябва да се направи. И с грешките, и с всичко! Но винаги ме е подкрепяла. Когато се увенчах с голямата награда на Оскарите, й се обадих и тя ми каза, че всичките ми идиотщини са си заслужавали! Всеки си има път!
- Какво пожелавате на читателите на „Телеграф“?
- Знам, че трудностите в България до голяма степен ги има и ще продължава да ги има, не са по-лесни и светли. Искам да ви споделя от личния си опит, че проблемите не идват при вас, те идват за вас. В тях се расте, в тях се осъзнава и в тях се израства. Единственото, което искам да пожелая на вашите читатели, е да не забравят, че този свят се води от две неща – любов и надежда! И ако тях загубите – проблемите тогава няма да имат и смисъл. Затова не губете надеждата, пазете любовта и вярвайте, българското племе е издържало години и сме единствените, които все още оцеляваме!
Това е той:
Роден е на 6 октомври 1964 г. в София
Започва да свири на цигулка още като дете
Завършва средното си образование в железопътния техникум в София
Първият му учител по актьорско майсторство е Невена Коканова, с която се запознава на пионерски лагер
Завършва ВИТИЗ в класа на професор Крикор Азарян
Със съпругата му Дженифър, с която сключват брак през 2003 г., имат двама синове - Йордан и Михаил
Екатерина Томова
