- Димитър, как сте?
- Записвам нови песни в студиото, ходя по ресторанти на участия - в Хисаря, после съм във варненското село Партизани. Там в събота се събира една голяма компания от 60 човека, мои познати, ще празнуват 30 години брачен живот.
- За хората сте легенда, а вие как се чувствате?
- Аз не мога да се почувствам още като легенда. Не искам да се лаская, защото аз съм си аз.
- А самото име Хисарския поп как се появи?
- Беше още 1985 г., когато направих един запис с повече ехо, имаше едно повтаряне. Бях направил 12 албума в моето студио с акордеона. И приятели почнаха да ги продават в Димитровград на пазара, някои хора си купиха коли с тях. А пък аз бях културномасовик в санаториумите, а Държавна сигурност ме преследваха постоянно, имах много неприятности с тях и с окръжна дирекция „Музика“. Имаше изпити за музиканти. Явявах се в Пловдив и ме късаха. Но отидох в София и ми дадоха сертификат за акордеонист. Бях им дал 50 песни, а знаех 500-600, ама реших да не им давам всичките. Те цялата комисия накуп всички не знаеха толкова. Доценти, професори, композитори - аз никого не познавах. Като се появих на вратата, започнаха да се бутат един друг и викат: Хисарския поп, Хисарския поп, като че ли съм някакво чудовище. Та бях дал на един приятел касета, той е от Северна България. Слушат там мои песни. Отивам да се видим, а той среща хора и им разправя: „Знаете ли кой е той?“. Те му викат – Хисарския поп. Викам: „Ама какъв поп?!“. А те разправят: „Той е служил в Бачковския манастир. Свирил е с акордеона и е пял в една църква няколко часа, записвали го с магнетофони. Владиката го изгонил по друмища, имал жена и тя го напуснала“. Едни такива простотии говореха. Но от там ми остана като прозвище и до гроб ще ми остане. А ДС много ме следяха и имах много ядове и разправии.
- Викали ли са ви на разпит от ДС?
- Идват от Пловдив от ДС двама милиционери. Единият бе по-як, бабанка такъв. Вика ми с презрение: „Ти ли си Хисарския поп, бе? Ти не си никакъв поп, бе!“. Аз му викам: „Така, като ме гледаш, мязам ли ти на Хисарския поп“. Направо ме побърка и започна на бой да налита. А аз му викам: „Внимавай, бил съм шампион по борба! И само с един саблен удар ще те парализирам!“. Но не стигна до бой. И от там ми почнаха разправиите. Гонят ме от работа, защото се водя артист оркестрант, а нямам държавна категория. Явявам се на комисия в Пловдив, скъсаха ме. Отивам в София, в зала „България“. Викат ми: „Може ли някакви неравноделни тактове да изсвириш?“. Отвръщам: „Как да не може!“. А ние сме страната с най-много неравноделни тактове. Почнах с хоро на Петко Радев, една ръченица им изпрасках, един бучемиш и направо ги обърках. Дадоха ми категория за акордеонист. Сега не ми трябва тази категория, но тогава беше много важна. И не ме уволниха от работа.
- А имате ли музикално образование?
- Нямам, аз съм самоук - самороден музикант. Какъвто и инструмент да ми дадеш, ще почна да ти свиря след десет минути на него. Като малък имах много голямо желание за акордеон. Няма пари, беден, сиромах. От 8-годишна възраст до 13-годишна ходех да паса на хората кравите през лятото. Сутрин ми слагаха едно топло мляко, едно парче хляб и едно парче сланина. Тя дебела 4 пръста, солена, какво да я ядеш?! Цял ден пасеш кравите – сутрин от 7 часа, вечер до 8. И всеки ден така. Мечтата ми беше да съм както другите деца, свободен, отиват да се къпят на реката, на басейна. А аз всеки ден паса крави. Баща ми гледаше коне в ТКЗС, аз и до ден днешен много обичам конете. Отивам да му помагам. И падна един баланс хубави пари – 1500 лв., много пари бяха през тия години. Откраднах ги от него тогава. Аз съм от Брестник и отивам в Куклен да си купя акордеон. Човекът с магазина затваря, но го спрях на улицата, той се върна. И му викам да ми даде един акордеон, но да е червен. А той малък, 40 баса, нищо не е. Изминах пеша три километра до село и започвам да свиря. От майка ми, Бог да я прости, знам повече от 300 песни, тя беше най-голямата певица на селото, от нея всичко съм наследил. Вървя към Брезник и свиря.
- Вярно ли е, че вашите песни в санаториумите са ги слушали и са се лекували и с тях, използвали са ги за лекарство?
- Вярно, с тях лекуват душата. Казвали са ми, че са си пускали моите касети и са се лекували, оздравявали са. Те имат съдържание богато. Има и весели, и тъжни. Имам на компактдиск 350 песни – всякакви са там. Имам още 50 песни да слагам във флашка, ама много е това – 400 песни трябва да ги слушаш цял месец. Сега с един голям композитор и текстописец, Димчо Делев, от две-три години работим. Голям и приятел! Онзи ден ми дойде на рождения ден. Снимахме, направихме клипове. Естествено, хапване и пийване в моята механа на корем. Камината гори, кефихме се. В моя профил пише Димитър Андонов Хисарският поп – с пълен член, че много имитатори имам.
- Тази песен, „Елена, Елена“, каква е истината, вие ли сте първият й изпълнител?
- Тя е моя песен, но много я пеят. Всеки я пее различно, то песен господар няма.
- А тя народна песен ли е, стара градска ли е?
- Тя е от вида на не стара градска, а нова градска. Важното е, че една песен трябва да се пее, а кой както иска да си я пее. Ние сме такива българите, че винаги на една песен нещо ново от себе си ще сложим. Музиката е велико нещо!
- Наистина ли сте намерили навремето една голяма сума пари?
- Да. Бях културномасовик тогава. Водех групи и разказвах истории. Ето за Бачковския манастир мога до сутринта да разказвам и ще остане още. Водих една група преди 55-56 години в Карлово и Калофер. И тогава имаше един по-лош път, виеше се много, рядко минаваха коли. Виждам до шосето една чанта. Викам на шофьора да спре. Тогава бях на 23-24 години, бях спортист, бях много яко момче, бях шампион по борба. Много яко момче бях, плочки по корема, мускули! Много се впечатляваха мацките от мене. Та стигам до нея, погледнах и виждам пълна чанта с пачки пари. Показвам ги в рейса, те ми викат що не ги скри. Викам не – за мен не са такива работи, многото пари развалят човека! Отивам в Калофер в милицията и викам, че съм намерил чанта с пари. Те ми викат да я оставя и казаха, че който я изгубил, ще дойде да си я потърси. Оставих я и отидох да си водя групата. И забравих за тая чанта. Бяха минали около 30-35 години, свиря в едно заведение. Един майор от Хисаря бе там, а аз тогава се сетих за тая чанта и разказах. А той вика, че точно тогава бил в школата в Симеоново за милиционери. И получили съобщение, че в Калофер са намерили чанта с 487 000 лв. А по сегашните пари са към 5-6 милиона. Тогава навремето на връщане срещнах един човек с моторче и си викам, че може да е негова. Викам си тоя човек сигурно има жена, има деца, които чакат да бъдат нахранени, и я върнах чантата. Не съжалявам. Аз сам си изкарвам парите, не ми трябват чужди.
- Казахте, че на ваш гръб са правени пари, вие малко сте взели?
- Знам, че двама човека са си купили лади. Един диджей ми каза, че с моите песни си купил 4 чисто нови гуми за колата. Един ми каза, че на ден продавал 200 касети по 15 лева, това са много пари. А аз нищо не можех да взема, защото ме преследваха, имах неприятности. Имаше един професор, искаше да ме вкарва в затвора да ме изядат прасетата.
- Тава пък защо?
- Забраниха ми да пея, защото съм замърсявал интонационната среда. Имаше едно момче, Тодор, беше в комисията и им казва: „Тоя човек знае много! Защо се заяждате с него, не го тормозете!“ Това е – тормоз. Гледат да те унищожат. По Свободна Европа и Би Би Си тогава всяка вечер говореха за щангиста Наум Шаламанов – Наим Сюлейманоглу и за мене. Едно време много ме защитиха от тогавашния вестник „Труд“. Партията едно време искаше да ме уволни, но не го направиха, а след няколко месеца ме съкратиха, което си е пак като уволнение. Срещам го сега директора на санаториума и го питам помни ли как ме махнаха. Некадърници на тоя свят колкото искаш, моето момче! Но нека да живеят както могат, не е за разправяне. Аз сега имам къща на пет етажа. Децата всички са при мене. Сега станах прадядо, преди десетина дена ми се роди втората правнучка. И се радвам, и живея за тях.
- Доволен ли сте от живота си досега?
- Да! Доброто винаги побеждава лошото. Лошото го оставям назад, като че ли никога не е било. То не се забравя. А хубавото е, че и до ден днешен веселя хората, и те ми се кефят. Имам към 150 песни авторски, само мои. На колко дечица им правя песни! На приятели! Хората ми се радват. Правил съм толкова песни на мига на всякакви хора, на бензинджии, ей така, веднага. И аз с акордеона почвам на всеки поотделно да правя песен. На 6 човека 6 песни за един час правя на мига. И хората плачат, отрупват ме с пари.
- Това е дарба! Няма как да се научи!
- Отгоре идва, от Бог! Ей тоя Димчо е същият, на мига. Той има 1000 песни. Има един много добър пак, Васил Сотиров, костенец, културномасовик като мене. С него ходехме на курсове в София по 45 дена три години поред. Бяхме отличници, но бяхме и палавници! Млади бяхме. Един мъж, който не обича жените, не обича живота. И себе си не обича даже.
- Виждал съм как на ваши песни мъже плачат. Докосвате душата.
- Преди месец бях на един събор да пея. И идва един човек със сина си, от 100 километра идва. Той е със сина си, момчето пострадало, с изкуствени крака е. Бащата, като ме видя и започна да плаче. За пръв път ми се случи на живо. Викам му: „Моля ти се, недей, и мене ще разплачеш“. Той: „Не! Ти си бог за мене! Най-великият“. Викам му: „Недей така! Има много певци“. Той казва: „За нас си най-великият!“ Взеха си две флашки с моите песни. Специално за това бяха дошли.
Това е той:
- Димитър Андонов е роден на 12 ноември 1941 г. в Брестник, в община Родопи, Пловдивско
- Придобива неимоверна популярност по времето на социализма, когато касети с негови изпълнения се разпространяват нелегално, а песни като „Елена, Елена“, „Една цигара“, „Дай си сърцето“, „Обичам те“, „Звезди ли искаш да ти свалям“, „Аз от тебе спомен нямам“ днес се смятат за класика в жанра
- Работил е като екскурзовод и специалист по културномасова работа, след началото на демокрацията се отдава изцяло на музиката
- Никога не е бил поп или свещеник, но твърдят, че неговите песни имат сили на проповеди
Георги П. Димитров
