П реди 150 години, на 16 септември 1875 г., в българските земи избухва Старозагорското въстание. То продължава много кратко, само няколко дни и показва на революционерите от БРЦК, че българският народ все още не е дорасъл и не е готов да се вдигне на всеобщо въстание и да извоюва свободата си. Въпреки това обаче хъшовете на север от Дунава не разчитат уроците от краха на това въстание и само след 8 месеца повтарят фаталната грешка с Априлското въстание. Което също е удавено в потоци кръв, но все пак постига целта на част от организаторите – да даде формален повод на Русия да обяви война на Османската империя. Поредната от войните между тях, която за щастие се оказва освободителна за част от българския народ. Но далеч не решава цялостно и окончателно въпроса за нашето освобождение и национално обединение на всички български етнически територии в една неделима държава. Дори нещо повече, с непоследователната политика, проявена от страна на руския император и руските дипломати, ситуацията около българското освобождение и обединение се затяга още по-силно. И все повече започва да прилича на Гордиев възел, който не може да бъде развързан, а само разсечен.
Подготовка
Още при подготовката на Старозагорското въстание лъсват някои нелицеприятни прояви, които обаче, оказва се, не смущават неговите организатори. Според изготвения план, след като българите в района на Заарата и околностите се вдигнат, от Сърбия по Балкана трябва да навлязат обединени хайдушки и въстанически чети, които да вдигнат останалата част от българския народ. За войводи на тези чети са избрани няколко от най-именитите в онова време хайдушки главатари. Докато нещата все още се подготвят, тези войводи сучат вирнатите нагоре мустаци, лъскат сабите и чистят шишанетата си, като се заканват да строшат главата на змията в Цариград и да прогонят петвековните насилници от българските земи. Когато обаче ножът опира до кокала, тези страшни войводи започват нещо да се дърпат и да се чудят как да се отметнат от дадената мъжка дума.
Един от най-емблематичните от тях, Панайот Хитов, който иначе е много сладкодумен и се заканва да сече зелки с чалми, изведнъж започва да бие отбой. Според плана той трябвало да мине Дунава с 2000 души юнаци, както съобщава Христо Ботев в писмо до Панталей Кисимов.
Когато уреченият ден и час настъпват, обаче дядо Панайот иска първо да се събере една доста голяма сума, която да се даде на съпругата му като пенсия, в случай че той не се върне от тази борба жив. Самият Захарий Стоянов с възмущение и гняв пише: „Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!“.
Така в крайна сметка Панайот Хитов не взема участие в Старозагорското въстание. Впрочем той не участва и в Априлското въстание. А причината за неговото необичайно поведение и отмятането от дадената дума е много проста. В онези години дядо Панайот (той не е и дядо, тъй като няма и 50 години) е вербуван от сръбското правителство и се опитва да обвърже българското освобождение със западната ни съседка. Дори нещо повече, войводата получава пенсия от Сърбия. И той не иска да изгуби тази пенсия в името на някакво си там освобождение.
Разбира се, има и друго обяснение. Като хайдутин с дългогодишен стаж Хитов няма как да не е разбирал, че в българските земи организирането на всенародно въстание не е възможно. А дори и да избухне такова, българите сами не могат да победят огромната османска армия. Затова и когато през 1877 г. Русия обявява война на султана, войводата Хитов взема участие в нея като доброволец. Защото знае, че този път шансът за постигане на освобождението вече е реален. Е, има и друга една причина, за която историците обикновено избягват да говорят. А тя е, че с четата си дядо Панайот обикаля из Балкана, спира и ограбва бягащите турци. Но за това някак си като че ли сериозните учени смятат, че не е добре да се споменава.
Келепир
Впрочем Панайот Хитов не е единственият от „вехтите“ войводи, който се опитва, както би казал един друг национален герой, „да удари келепира“. Дядо Никола също обещава да поведе 700 въоръжени юнаци, който да умрат за свободата на родината. Но и той си остава само с обещанията. Други войводи като Димитър Николов, Спиридон Танев, Стоян Вичюв и Панчо Македонеца искат да им бъдат платени предварително по 1000 наполеона, за да сложат главата в торбата и за оглавят чети, които да вдигнат българския народ на борба.
Сребролюбието на войводите далеч не е главната причина за неуспеха на Старозагорското въстание. Но то е симптоматично в много отношения, като показва, че дори и сред онези, които трябва да оглавят борбата за освобождение, материалното надделява над идеала. А когато водачите са такива, какво можем да очакваме от обикновените хора, които трябва да изпълняват безпрекословно тяхната воля.
За водачите на българската национална революция може да се съди и от поведението на самонареклите се апостоли, които идват в българските земи с мисия да организират и водят до победен край Априлското въстание. Когато трябва да надъхват българите, те стигат дотам да ги карат сами да палят къщите си, за да не проявят малодушие пред врага. Когато обаче виждат дебелия край, апостолите не остават, за да намерят смъртта си сред същите тези селяни, които са им повярвали, а бързат да минат Балкана, за да стигнат до Дунава, а оттам до Влашко. Е, съдбата решава да не ги пощади и повечето от тях са убити.
Жертви
Но да се върнем отново на Старозагорското въстание. Решението за неговото организиране е взето на заседание на БРЦК от 12 август 1875 г. Взето е решение за създаване на 5 въстанически окръга: Русенско-Шуменски, Търновски, Старозагорски, Сливенски и Ловешко-Троянски. За център на въстанието е избрана Стара Загора, а за негов ръководител Стефан Стамболов.
На 16 септември същата година в Стара Загора се събират малък брой четници. В същото това време на Чадър могила също излизат около 50 човека предимно от околните села. Но след като не се появява четата, както е уговорката, те бързо се разпиляват. Общо в Заарата са образувани 6 селски чети с численост около 800 въстаници. Водят се няколко сражения край селата Обручище, Самуилово и Елхово. Въстанието обаче е твърде рехаво и бързо е сразено.
Братята Михаил и Георги Жекови
Някои от апостолите като Захарий Стоянов се скриват, а Стамболов, Икономов, Волов и Апостолов успяват да избягат във Влашко. Особено трагична е съдбата на братята Жекови, които се скриват в една плевня. След като башибозуците запалват плевнята, за да не попаднат живи в ръцете на врага, Михаил застрелва брат си Георги, а след това излиза да се бие и е убит. Загива трагично и председателят на старозагорския таен революционен комитет Кольо Ганчев. Той е заловен, изтезаван и обесен публично в родния си град на 19 май 1876 г.
Паметник на участниците във въстанието в Стара Загора
В един от централните градски паркове на Стара Загора има паметник на участниците във въстанието. А на Старозагорското въстание има наречени улици в два софийски квартала.
Иван Първанов
