„Пръстенът на цар Соломон“ на Джанет Еванович, издание на „Сиела“, идва със славата на най-четения приключенски роман и е сравняван с Индиана Джоунс. Забавни герои, луди пътешествия и заплаха от древно зло само поставят началото на новата поредица на американската писателка. Главната героиня Габриела Роуз знае всичко как да открие. Срещу прилична цена, разбира се. Този път обаче клиентът трябва да събере огромна сума пари. Вдъхновена от стара семейна легенда, Габриела се отправя към джунглите на Перу в преследване на пръстена на легендарния библейски цар Соломон и изгубеното съкровище на Лима. Но тази работа е свързана с огромна спънка в лицето на бившия съпруг на Габриела - Рейфър. Именно Рейфър притежава картата, която ще отведе Габриела до съкровището, а условието да й помогне е да я придружи в пътешествието й. Когато не се карат, двамата са страхотен екип. Ще е нужна обаче цялата им изобретателност, за да оцелеят в сблъсъка си с мистична секта и магьосник.
Габриела Роуз беше застанала на малко сечище, което водеше към въжен мост с дъски. Тесният мост се протягаше над трийсетметрова клисура. Бърза река гърмеше над огромни скали на дъното на клисурата, но Габриела не виждаше водните потоци, тъй като се изливаше пороен дъжд и видимостта беше ограничена.
Намираше се дълбоко в дъждовните гори на Еквадор. Дългата й кестенява коса беше скрита под австралийска шапка за сафари, периферията бе засенчила екзотичните й бадемови очи от дъжда. Тя беше експерт по бойни изкуства. Всяка сутрин тичаше по осем километра. Беше точен стрелец и умееше да готви като шеф. Само че тези умения нямаше да я опазят суха. Беше мокра чак до бикините „Ла Перла“. Камуфлажните панталони с джобове и обувките за преходи бяха оплескани с кал. Носеше „Глок 38“ в торбичка с цип зиплок, пъхната в джоб на ханша й. В другите джобове бяха паспортът й, сгъваем нож и овлажняващ гланц за устни. В раницата имаше безполезно водонепромокаемо пончо, протеинови барчета, мобилен телефон в плик с цип и какви ли не други неща, необходими за преход в джунглата.
Придвижваше се с двама местни водачи, Хорхе и Куку. Прецени, че са между четиридесет и шейсет години и бе почти сигурна, че я мислят за кръгла идиотка.
– Мостът безопасен ли е? – попита Габриела.
– Да, понякога е безопасен – отвърна Хорхе.
– Това ли е единственият път?
Хорхе сви рамене. Тя погледна Куку. Куку сви рамене.
– Първо ти – даде тя знак на Хорхе.
Хорхе сви отново рамене и изломоти нещо на испански, което Габриела бе почти сигурна, че може да се преведе като „страхливка“.
Не обръщай внимание, помисли си Габриела. Понякога бе истинско предимство да те подценяват. Ако станеше зле, тя бе почти сигурна, че ще може да ги нарита подобаващо. Ако пък не се получеше, тогава можеше да ги застреля. Не фатално. Може би просто щеше да отнесе по някой пръст на краката.
Валеше и преди два дни, когато кацна в Кито. Валеше и по време на двайсет и пет минутния полет до Како, за да се качи на ферибот през река Напо до Нуево Рокфуерте. Валеше и когато на зазоряване се видя с водачите и се настани в кануто им с мотор за шестчасовото пътуване по тясната виеща се река, която си нямаше име. Точно преди обяд те спряха край неугледен лагер, разположен на изсечено в джунглата място. Тръгнаха веднага и реката остана зад тях, поеха по едва забележима пътека през гъстата растителност. А дъждът така и не спираше.
На визитката на Габриела пишеше „следовател на застрахователни измами“. Носеше ѝ се международна слава за великолепни постижения в тази сфера. Като независим изпълнител на поръчки тя можеше да си позволи да приема работа, която не беше свързана със застрахователни измами, понякога защото плащаха твърде добре, друг път защото й се струваше забавно. Настоящата поръчка попадаше и в двете категории.
Беше наета да открие Хенри Додж и да върне амулет, който той носеше. Не разполагаше с много информация нито за амулета, нито за Додж. Знаеше единствено, че той не може да изостави мястото, на което работеше, и бе настоял някой да дойде за амулета. Звучеше разумно, защото Додж беше археолог, който проучваше цивилизация в досега непозната част на Амазонската дъждовна гора. Заплащането за Габриела беше огромна торба с пари, но не това я убеди да приеме поръчката.
Вероятно бе потомка на небезизвестния пират Черната брада и бе очарована от пиратите през седемнайсети и осемнайсети век и цивилизациите, до които те се бяха докоснали. Възможността да посети изгубен град, бе неустоима. Освен това бе трийсетият й рожден ден. Какъв по-добър начин да отпразнуваш кръгла годишнина от едно приключение?
– Още колко? – попита тя Хорхе.
– Не е далече – отвърна той. – От другата страна на моста.
Двайсет минути по-късно Габриела пристигна при разкопките. Беше ходила и на други подобни места, но това тук не беше каквото очакваше. Имаше някакви частично оголени развалини, които навремето може и да са били стена. Под навес от зебло имаше две маси с пейки. Кухнята също беше под навес от зебло. Бяха натрупани дървени касети. Виждаше се и отъпкано място, което издаваше, че наскоро е имало няколко палатки. Сега обаче тук имаше само една малка палатка.
Нямаше други хора освен един подгизнал и леко подпухнал мъж, легнал на земята до развалините, и 8 уморен човек, отпуснал се на лагерно столче. Очевидно бе, че първият е мъртъв, а вторият ги зяпна, докато приближаваха.
– Тази работа не ми харесва – отбеляза Хорхе. – Единият е мъртъв и нещо е изяло крака му.
– Пантера – уточни седналият. – Нощем ги чуваш как обикалят около палатката. Това място е адска дупка. Вие да не би да сте тръгнали да се разхождате в дъжда?
– Изпратиха ме да взема един амулет от Хенри Додж – обясни Габриела. – Мислех, че ме очаква.
Мъжът кимна към трупа.
– Това е Хенри. Споходи го лош късмет.
– Какво се е случило?
– Тази сутрин проверяваше разкопките, падна от стената и си разби главата в скалите. След това дойде една пантера и му изяде крака, преди да успея да я прогоня. Накрая всички си събраха партакешите и си заминаха. Твърде много лоши неща се случват тук.
– Ти обаче си останал – заяви Габриела.
– Не можаха да изнесат всичко наведнъж. Останах при някои от касетите и тялото. Камерън каза, че ще доведе помощ, преди да мръкне.
– Знаеш ли къде Хенри е държал амулета? – попита Габриела.
– Обикновено на верига на врата си – отвърна човекът. – Беше решил, че това е най-сигурното място. Сега ми се струва, че е в ръката му. Веригата виси и се вижда част от златния обков.
Габриела погледна ръката на мъртвия. Беше гротескно подпухнала и стисната в юмрук. Амулетът едва се виждаше.
– Някой трябва да му отвори ръката – посочи Габриела.
Нямаше желаещи.
Габриела перна гъсеница от ръкава си. Познаваше дъжда, калта, насекомите, потискащата топлина, които бяха част от преживяването в Еквадор. Но не и мъртвеца с подутата ръка. Въпросът бе колко иска да се сдобие с амулета. Мястото на изгубения град се оказа пълна съсипия, но амулетът щеше да й донесе пари. Така че отговорът на въпроса бе, че много иска амулета. Без амулет нямаше да има голяма торба с пари. Тя бе уважавана в професията си, а крупните суми не се лееха всеки ден.
– Дошла съм чак дотук – заяви тя. – Няма да се върна без амулета. – Тя погледна мъжа на стола. – Трябва да отворя ръката на Додж. Трябват ми ръкавици и торбичка. Там, където се правят археологически разкопки, обикновено има.
Човекът сви извинително рамене.
– Всичко е прибрано. Истината е, че пуснахме кепенците още преди да се случи това с Хенри. Той просто ни задържа. Той намери амулета, но реши, че има още. На останалите от нас ни беше все едно.
– Трябва да си тръгваме веднага – обади се Хорхе. – В тази джунгла става истински мор след залез. Трудно се намира пътят, пантерите излизат на лов нощем. Остават ни не повече от пет часа дневна светлина.
– Няма да тръгна без амулета – заяви Габриела.
Куку извади мачетето си от калъфа и прас, отряза ръката на Додж през китката.
– Може и така – заяви Габриела. – Предпочитах да пробвам първо по моя начин. – Мъртъв е – изтъкна Куку. – Ръката не му трябва. Той хвана ръката за ужасно подпухналия палец, грабна раницата на Габриела и пусна крайника вътре.
– Проблемът е решен – заяви Хорхе.
