„Съдбата е безмилостна, жестока“, пише поетът Никола Вапцаров в едно от своите стихотворения. Понякога тя може да опази живота на някого в екстремни обстоятелства и след това да му го отнеме в най-неочакван момент и по най-абсурден начин. Подобна шега съдбата си прави с българския революционер Иван Пеев-Плюшко.
Подобно и на други герои от българското освободително движение името на Пеев не е сред известните национални герои. „Телеграф“ ще запознае своите читатели с историята на живота и нелепата смърт на този български революционер.
Род
Иван Пеев е роден през 1841 г. в Казанлък. Баща му е терзия, но синът не желае да наследи бащиния занаят и със своите връстници прави бели, заради което често е викан в конака. През 1864 г. в местното училище е намерен убит турчин. За да не бъде задържан, Иван Пеев се прехвърля във Влашко, където, за да изкарва пари за прехраната си, е принуден да се занимава с абаджийство. Там се запознава със Стефан Караджа и е избран за знаменосец на четата му, действаща в Бабадагския и Тулчанския регион. По време на престоя си в Гюргево той прави впечатление със своя почти двуметров ръст и с юнашките си мустаци. По време на едно от посещенията на княз Куза в Гюргево българинът му се представя лично и получава като награда от него няколко австрийски жълтици, които още същата вечер са порядъчно изпити от вечно безпаричните хъшове в една от местните кръчми.
Първият
Когато научава за сформирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Иван Пеев е първият, записал се като доброволец в нея. Заради исполинския си ръст е избран за знаменосец. След най-тежкото сражение на четата, дадено в подножието на връх Бузлуджа, Пеев, ранен на няколко места, с една група от четници се отправя към Сливен. Четниците стигат до Агликина поляна, където решават да останат, за да изчакат и останалите живи четници. След като в продължение на няколко дни никой не идва на сборния пункт, те решават да се отправят към сръбската граница, за да се спасят от турските преследвачи.
Край село Кечидере живите четници решават да си починат край една река и докато си почиват, поставят караул Иван Пеев, който да ги пази. Той успява да уговори един от младите четници Стоян да отиде тайно до селото и да им донесе хляб. Четникът обаче е разкрит и по петите му турската потеря достига и до скривалището на останалите. Пеев и останалите му другари са спипани и са откарани на разпит в Русе. По пътя байрактарят е смлян от бой, след като турците намират у него чалмата и другите дрехи на убития преди това от него османски първенец Солак Пехливан. „Петстотин случая съм гледал, когато бият българи, но такъв бой, какъвто дръпнаха на Пеев, не съм виждал другаде. Бедният, той ревеше като говедо. Като човек най-представителен на неговия гръб падаха и най-много удари. Ако не беше сред тях едно заптие, човек с що годе благородна душа, навярно Пеев и останалите щяхме да бъдем убити“, споделя след завръщането си от заточение един от оцелелите четници.
Другари
Другарите на Иван Пеев споделят за неговия невероятен апетит и за вечния глад, който непрекъснато го гонел. В Полски Тръмбеш заптиите позволяват на пленниците си да си потърсят хляб. Бившият байрактар Плюшко чука на портата на една от къщите. Отвътре излиза млада жена, носеща в ръцете си някакъв вързоп. Убеден, че това е прясно изпечен хляб, Пеев грабва вързопа, притиска го до гърдите си и облизвайки се хищно, хуква напред. Оказва се обаче, че във вързопа няма хляб, а е загънато бебето на жената. „Ти да не си от ония, дето ядат деца, бре“, пита го уплашена до смърт майката, успяла да си върне отново пеленачето.
В Русчук байрактарят на Караджата отърва бесилото, но е осъден на доживотно заточение. Заедно с останалите арестувани е откаран в крепостта „Сен Жан д 'Акр“ в Мала Азия. Там е подложен на най-жестокото възможно за него изпитание и наказание - глада. „В затвора лакомията нещо не правеше, само казваше: „Дайте ми да ям, аз за народа съм излязъл да се бия.“ Беше такава бездънна бъчва, щото никога не казваше стига. Най-после яденето закопа нашия лаком другар“, споделя българин заточеник в „Сен Жан д 'Акр“.
Смърт
Знаменосецът на четата на Стефан Караджа умира на 24 ноември 1869 г. на 28-годишна възраст, като смъртта му наистина може да бъде определена като изключително нелепа и невероятна. Човекът, който успява да се спаси от куршумите на турската потеря и от бесилката, умира заради собствената си лакомия, от преяждане. В Мала Азия местен гръцки свещеник изпраща на българите заточеници 5-6 кг портокали „с тънка кора, с добра миризма и приятен вкус“. „Те попаднали в ръцете на Иван Пеев, който набързо ги преполовил и на другия ден другарите му се простили с него. Той умря в затвора, след като изяде 40 портокала. Това ядене най-накрая закопа нашия любим другар, който беше един истински душманин на храната, бездънна бъчва, която никога не казваше стига “, пише в спомените си след освобождението заточеникът Марин Нейков.
Иван Георгиев
