Е дно красиво усмихнато момиче се превърна в емблема на 60-те години от миналия век. Ликът й красеше картички и календарчета, които ухаеха на рози. Гушнала кошница с розов цвят, тя продължава да се усмихва по същия начин и днес, вече на 81.
Билборд с миловидната българка с розите украсявал дълго време централен площад в либийската столица Триполи отново през 60-те.
По същото време в България върви слух, че фотографът на прочутия кадър на момичето с розите взел за модел студентка от театралната академия, на която броили 6-цифрен хонорар, после тя се омъжила за дипломат и двамата изчезнали на Запад. Но това е опашата лъжа. Истинският фотомодел е Вълкана Колева, щастливо омъжена в павелбанското село Габарево и очакваща първото си дете. Роднини на съпруга й Христо я накарали да отиде на снимките. И фотографът я избрал пред дузини други, защото обективът я харесал най-много.ю
Днес прегърбената вече белокоса жена се радва все така на обичта на мъжа си. 62 години от сватбата не е чула дума от него накриво. Имат две дъщери, радват се и на внуци.
Корица
Снимките, с които се прославила, направил фоторепортерът на тогавашното списание „Славяни“ Владимир Димчев. След това ликът й обиколил целия соцлагер, появила се и на календари и картички.
„Бях в петия месец, ама въобще не ми личеше. Толкоз бях слаба, че ме мислеха за ученичка“, връща лентата 81-годишната баба Вълкана. И разказва как точно е станало. Снимачният екип дошъл в Габарево през май 1961 г. Спрели на центъра, при читалището. Питали, разпитвали. В крайна сметка отишли заедно с розоберачките, между които и Вълкана, на блока с гюла. Часове наред снимали, все нещо не било както трябва. Накрая избрали дребничкото девойче с блестящи очи и черна като въглен коса. Направили й безброй снимки. Когато всичко приключило, тя се наредила заедно с останалите момичета да си получат надниците. „По 2 лева. Толкова плащаха на розоберачките“, усмихва се баба Вълкана.
Гюл
„Аз на розите си им казвам „гюл“. От дете така съм свикнала, когато сме ходили да берем с майка и сестрите ми. Той не само е ароматен, но и разцветката, формата, е толкова красива, че просто ти взема акъла“, унася се баба Вълкана. Спомня си и как била толкова развълнувана след снимките, че… написала стихотворение. „Сън сред гюла“ се казва, помни го наизуст и досега. Записала го на лист от тетрадка с дърводелския молив на мъжа й: И роса ми миглите затваря,/ Че ме вечер либе люби,/ А свекърва сутрин мен ме рано буди,/ Гюл да бера по росата/ Във коса си да го кича/ В кошници да го събирам…
Семейство
В ония години млада булка да ходи да се снима… Свекървата, свекърът, не са ли били против?
„Не, те бяха много разбрани хора. Както и съпругът ми. Аз съм живяла много спокойно и с уважение. С уважение са ме приели както в семейството, така и в цяло Габарево. А и от моето село още не са ме забравили - описва баба Вълкана и добавя: - Чудно е да знаеш, че някой някъде те помни, някъде те знае и уважава.“
Христо цял живот работил като дърводелец в местната фабрика на казанлъшката оръжейница „Арсенал“. Вълкана минала през какви ли не перипетии, за да се пенсионира по болест с 37,40 лева.
Сега тя се грижи за мъжа си, който се е залежал болен от зимата. Чака го да се оправи и да се разходят до центъра, да пийнат кафе, да поприказват с хората.
Била на 19 години, когато се разделила с родното Каравелово и дошла при мъж, свекър и свекърва в Габарево. Шегува се, че не бил само „дядо“ Христо, имало мнооого мераклии, но се задомила с него и нито за миг не е съжалявала. „Важното е сърчицето да трепне“, казва Вълкана. Днес Христо я нарича умилително „бабче“, а тя него – „дядо“.
Запознали се в болница. Той се лекувал от псориазис, тя имала екзема на ръцете от връзване на тютюн и набождане. „Запознаха ни момичетата, дето бяхме в една стая - издава баба Вълкана - Здрависвам се аз поред с момчетата – нормално. Обаче като стигнах Христо – още като си подадох ръката, съвсем различно беше.“ Тръпката помежду им не е преминала до ден днешен.
Оженили се няколко месеца по-късно. „Харесаха го, как да не го харесат моите близки – реди засмяна баба Вълкана. – Няма друг такъв човек! 62 години не ми е направил забележка, камо ли лоша дума да чуя от него. Понякога съм виновна. А той никога не е казал: „За това ти си виновна. Да не ме обиди…“
Оферти
Естествено, че са я канили и за други фотосесии: „Искаха, как да не искаха. Да им бъда фотомодел, да отидем на Шипка, на Бузлуджа, на морето – да правим снимки. Не ми вярват хората, но свекър ми и свекърва казаха така: „Булката си решава. И Христо. Щом той е съгласен, няма лошо – да отиде…“ Но аз как да се реша. Времето беше такова – приказки, знаете. Помислих така: „Имам две момиченца…“ И като че ли нямах стремежа да бъда показно лице или да изкарвам пари. Исках просто да имам семейство. Защото усещах колко съм уважавана, обичана. Исках да отвърна със същото. Отказах“.
Отделение
Когато разговаряш с нея, не би заподозрял, че тази интелигентна и сладкодумна жена е завършила само четвърто отделение. „Бяхме по-големи момиченцата, по-височки, по-развити. Отличнички. Прехвърлиха ни в Земеделското училище в Каравелово, за да не го закрият. И започнахме – вечерта сме в Земеделското, през деня сме пети, шести и седми клас. Трябваше да взема диплома за осми клас. Обаче не знам какво се обърка и си останах без нея.“
После, като пораснали дъщерите Диана и Петя, записала курсове да кара. „Без те да знаят. Това вече става късно, дърта бабичка съм“, подсмихва се Вълкана. Така на 41-годишна възраст й дали тапия за завършен осми клас, помощник-готвач. През 1985 г. получила още една - за готвач. Работила, без да спре, където я повикат, за колкото й платят.
Пенсия
„Беше ме срам за 32 години работа, ама здрава работа, да отида да си взема пенсията от 37 лева. Сега е 490. Толкоз. Дядо Христо стигна до 619 лева“, разправя жената.
„Не, не се оплаквам. Защо? – зачудва се на въпроса трудно ли й е с толкова пари да живее. – Имам да си купя лекарствата, мляко, хляб. Имам да купя бонбони да почерпя, ако някой дойде. Нито на екскурзия ходя, нито на почивка. Децата си идват. Какво да искам повече.“
На младите казва: „Всеки да се стреми да учи, да работи. Да уважава, да вярва в нещо – всеки според разбиранията си. Но нека всеки да има у себе си нещо от божественото, от духовното. Ако живееш без вяра, как ще живееш?!“
Елена Дюлгерова
