Н а 20 април 1876 г. в Копривщица гръмва първата пушка, която поставя началото на Средногорското въстание. А само два часа по-късно то е обявено и в съседна Клисура. Подобно на останалите населени места от региона и тук подготовката на въстанието преминава при небивал ентусиазъм и в него участва почти цялото население: мъже и жени, моми и момци, деца и старци. След краткотрайната еуфория от свободата обаче бързо настъпва отрезвяването. Клисура последва съдбата на останалите въстанали селища.
Нейчо Калъча бил агите от 200 м в челото
Битката
Клисура е нападната от над двехилядна османска войска и башибозук, предвождани от Тосун бей. Решителната битка се води на 26 април в местността Зли дол. Силите са неравностойни. Срещу въоръжените със стари пушки кремъклийки въстаници се изправят оборудваните с най-модерно европейско оръжие османски аскери. А срещу черешовите топчета, стрелящи с джепане, съставено от пирони и кантар топузи, насочват гърлата си мощните крупови топове. До вечерта въстаниците са разбити и османските нашественици минават през окопите и нахлуват по улиците. 800 къщи са опожарени, а над 400 българи загиват. Малка част от населението успява да избяга и намира спасение в съседните населени места. Днес не можем да изброим имената на всички загинали за свободата на България в Клисура. Ще се спрем само на един. Неговото име обаче може да бъде прието като обобщение и пример за саможертвата и подвига и на останалите.
Черешово топче от батареята на клисурските въстаници
Стрелец
Нейко Калъчев е роден през 1835 г. и още от малък е цанен за овчар. През лятото пасе овцете в родното си място, а през есента откарва стадото на юг, където го продава. Един ден в Одрин турчин се опитва да открадне овца от стадото му и младият овчар, без изобщо да се замисли, го убива. След което приключва завинаги със своя пастирлък. Назначен е за пандурин в конака и му е зачислено лично оръжие, пушка мартинка, която е една от най-модерните за времето си. Въоръжен с тази пушка, по цели дни той обикаля по горите и усъвършенства стрелбата си. Нещо, което по-късно ще му бъде изключително полезно. Скоро Калъча се прочува из цялата околия като най-точния стрелец.
Един ден той е извикан от карловския каймакамин, който му нарежда да се справи с бандата на известния разбойник и кръвник, помака Поряз Имам от Рахманларе. За главатаря се носела славата, че куршум не го лови и сабя не го сече. Той и бандата му извършвали нападения, грабежи и убийства както над българи, така и над турци, без да се интересуват особено от тяхната народностна и религиозна принадлежност. Каймакаминът възлага на Калъча да убие разбойника и бандата му, като в замяна му обещава парична награда. Придружен от още двама помаци също като него пандури, Калъча устройва засада на Поряз Имам и хората му. Като виждат страховития и накичен с оръжия разбойник, помощниците му си плюят на петите. Българинът обаче хич не се впечатлява, сваля пушката от рамото си, прицелва се и още с първия изстрел пронизва смъртоносно Имама. Виждайки главатаря си изведнъж да се срива на земята, облян в кръв, останалите бандити веднага потъват в гората. Калъчът, без да бърза, се приближава, отрязва главата на убития, пъха я в една торба и все така, без да бърза, се оттегля.
Макар че е на държавна служба в конака, Нейчо Калъча взема участие в освободителното движение на българския народ. Той е един от първите записали се в клисурския комитет и е определен за инструктор, който трябва да обучава останалите на точна стрелба. Наред с това Калъча лее и куршуми в една от стаите на местното училище и в църквата. Освен за инструктор, тъй като имал правото официално да носи оръжие, той е избран и за куриер на комитета и като такъв придружава апостола Панайот Волов по време на пътуванията му между Клисура, Коривщица и Панагюрище. Той е и един от избраните представители на Клисура на събранието в местността Оборище, където е назначен за охрана.
Паметникът на Нейчо Калъчев в родния му град
Стотник
След избухването на Средногорското въстание Нейчо Калъчев е назначен за стотник и за помощник на местния въстанически водач Никола Караджов. Всъщност той е и човекът, чиято пушка дава първия изстрел в Клисура, с който убива първата жертва и окървавява въстанието. В най-напрегнатите и решителните моменти, Калъча е в първите редове на позициите в Зли дол. За да повдигне бойния дух на своите сънародници, той прострелва смъртоносно един турски ага и двама от знаменосците на Тосун бей. Но, уви, неговата снайперистка точност се оказва недостатъчна. Силите на въстаниците и враговете са неравностойни и жителите на Клисура са обречени. Въпреки това Калъча остава до последно на окопите. С изстрелите си той смущава нападателите, като дава ценни минути за въстаниците да науснат позициите и да се изтеглят. За разлика от повечето, които загиват, Калъча оцелява и успява да напусне Клисура. През следващите седмици и месеци се крие в различни населени места под Балкана. След обявяването на Руско-османската война през 1877-1878 г. се завръща обратно в Клисура, където посреща руските освободители.
Охранител
След Освобождението заживява в Княжество България и е назначен за охранител на самия княз Александър Батенберг. По време на преврата срещу княза той лично убива няколко от офицерите русофили, като ги обявява за предатели и изменници на княза и родината. След абдикацията на княз Батенберг, идването на Фердинанд и назначаването на Стефан Стамболов за министър председател Нейчо напуска столицата и се връща обратно в Клисура, където е назначен на длъжността стражар. Там той живее до края на дните си. Снайперистът на Априлското въстание умира на 18 март 1905 г. на 70-годишна възраст. Днес в родния му град Клисура се извисява паметник на Калъча. Той се намира близо до църквата „Света Богородица“ и на него е изписано: „Най-точният стрелец и четоводец на Априлското въстание 1876 г.“
Осанка
Съвременниците описват младия Калъч като висок и строен, със строг и проницателен ястребов поглед, на който никой не можел дълго да устои и при среща се принуждавал да свежда очите си. А в старите му години дядо Нейчо бил описван като як и широкоплещест, с широко лице, гъсти и дебели рунтави гайтан вежди и дебели черни мустаци, които му придавали страховит вид на горски харамия от хайдушките времена. До края на живота си старецът ходел по улиците с бавна тежка походка и винаги със запасано в силяха или в колана му оръжие: пищов или кама. Бил мълчалив и често онези, които не го познавали, смятали, че е темерут. Дори и с най-близките си дядо Нейчо се държал строго и сурово. За него свободата и любовта към народа и Отечеството били най-святото нещо, заради което по собствените му думи бил готов винаги да отдаде живота си.
Иван Георгиев
