И кона - така го нарича председателката на Българския олимпийски комитет Стефка Костадинова.
Стегнатата му фигура, усмихнатото лице, скрито зад облак дим от дебелата пура, бомбето (нахлупено върху небрежно разпиляни къдрици) и неизменното карирано сако (в гардероба му има над 30 такива) са запечатили един легендарен образ в спорта и колекционерството.
Колекционерът обича да казва, че от него би могло да стане научен работник. Познава всяка творба, която притежава и я обича. Трудно се разделя с рожбите си, само при крайна необходимост.
Трудно е да се повярва, но знаменитият Боян Радев отпразнува 82-ата си годишнина. Преди две години на бял свят се появи документалният филм "Гладиатор" за известния спортист. В него за първи път за публиката се отвориха и шампионското сърце, и пещерата със съкровища от легендарната колекция на Боян. В този филм един човек на ръба на живота потегля към миналото, за да се срещне със себе си - среща на борба и помирение, на творчество и разруха. Заедно с него в това пътешествие бяха неговите приятели - треньорът Слав Славов, скулпторът Павел Койчев, реставраторът Емил Чушев и фотографът Бончук Андонов.
"Един невиждан гладиатор, който е повече от нахален облак от дим на пура, повече от пернишки диалект, говорещ за изкуство и повече от бивш бонвиван с кариран костюм и бомбе" - така го е видял режисьорът Николай Василев. Филмът изследва тази двойственост на душата му - на грубия гладиатор и финия познавач на красотата.
Състезание
Пътят му е изпъстрен с криволици. Започва като каруцар в ТКЗС-то в родното село Мошино, за да стигне до два златни медала. „Цял живот се боря с Боян Радев, но не мога да го победя“ - така шампионът описва състезанието, което води със самия себе си. Стремеж за самоусъвършенстване. Силна воля. И непоколебима решителност да постигне желаната цел – това са част от характеристиките, които изграждат Радев и го превръщат в авторитет, който никога не е бил оспорван.
Първият двукратен олимпийски шампион, записал със златни букви името си в историята като един от най-великите спортисти на България.
Работа и пак работа – успехът не стига до него даром. Днес квартал на Перник, Мошино не дава големи шансове. Борецът се е калявал в битки с адски жеги, докато се борел с кюмюра. А мускули направил не със скъпи уреди, а с мъкнене на 80-килограмови чували, които разтоварвал от каруцата. Веднъж, докато махал чернотията от гърба си с маркуч, непознат човек забелязал: „Брей, много си як“.
И го поканил на стадиона. Съблекли го по гащета и му казали да гледа как става. Треньорът го попитал борил ли се е някога и Боян Радев чистосърдечно признал: „По ливадите, с говедарите“. А когато повалил първия си противник от раз, всички притихнали – това бил четирикратен шампион на окръга. Момчето от Мошино го сгънало на две, без никакви усилия.
В началото не знаел правилата, но ги научил. А в живота твърди, че винаги е играл по правилата. Свикнал е и да не получава признание – за медала в Мексико съотборниците му го гледали лошо. Но успехът за Радев е собствена величина. Доволен ли е от себе си, значи го е постигнал.
В борческата си кариера често е получавал по-голямо признание в чужбина, отколкото в родината си, но той си знае едно: Признателен съм! Държавата ме създаде.
Най-горд се почувствал през 1964-а, когато химнът прозвучал за неговата олимпийска титла в Токио. Никога няма да забрави как сребърният и бронзовият медалист го понесли на раменете си в залата за почетна обиколка.
Днес, години по-късно, Боян Радев си спомня с носталгия за тези моменти. Изпитва удовлетворение, че е слязал от тепиха в момента, в който е бил във върховата си форма и не му се е налагало никога да свежда засрамен глава.
Нежна страна
Абсолютен авторитет в борбата, бащица, както го наричат спортистите, за чиито права винаги е ратувал, той е не по-малко известен и като колекционер. Може да се каже, че е първият меценат от такава величина, защото забелязва красотата на изкуството много преди идването на демокрацията. И никога не е имал комерсиални цели.
Връзката му с редица художници, чиито картини вървят на впечатляващи за родното изкуство цени, е приятелска. Казва, че винаги се е грижил за тях и ги е обичал. А те в замяна му се отблагодаряват, като му продават и подаряват свои картини. Радва се на редки и много ценни картини, които е купил. Познава всяка от тях и ги обича като свои деца. Не пести от изкуство, но в същото време е един от най-големите дарители на НИМ.
Мацка с птичка в ръце – първата жена, както и първата картина, се помнят. Картината е на Стоян Илиев и му била подарена от дума на дума. Така му харесало, че си поискал картина и от бай Дечко Узунов. А след седмица картините вече били дузина. О този, от онзи – цяла колекция.
Постепенно колекционерството се превърнало в негова страст, която го вълнува и до днес по-силно от всичко. Имал е възможности да заживее в която поиска част по света, но никога не му е минавала такава мисъл, защото борецът и колекционерът си тежи на мястото. „Тази държава ме създаде“, казва гордо иконата Боян Радев.
Кристи Петрова
