П рез 1878 г. в резултат на Руско-османската война след пет века под чужда власт част от българския народ постига своето национално освобождение. Радостта от свободата обаче се оказва твърде кратка. Защото само няколко години по-късно над Княжество България надвисва нова голяма опасност. При това не от турци османци, а от братя по кръв славяни. Съседна Сърбия следи с враждебност освобождението на България, тъй като осъзнава, че тя се явява основният конкурент за нейната хегемония на Балканите. Осъществяването на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и негласното му признаване от Великите сили през септември 1885 г. изострят отношенията на двете съседни балкански държави.
Мобилизация
Още в 1881 г. сръбският крал Милош Обренович категорично заявява на силите в Европа, че при съединение на двете български територии ще предприеме военни действия срещу нашата страна. И когато в Белград достига новината за Съединението, в Сърбия е обявена мобилизация. Макар официално Великите сили да обявяват неутралитет, всички без Великобритания подкрепят тайно финансово и материално сръбската държава. А на България гледат като на нарушителка на международните договори и конвенции.
Само три седмици след еуфорията около осъществяването на Съединението на младата българска държава и войска се налага да се бият за неговото запазване. На 27 септември 1885 г. започва Сръбско-българската война, останала известна в историята като „войната на капитаните срещу генералите“. Срещу сръбските висши офицери и техните познания по стратегия и тактика на водене на война се изправят младите български капитани, за повечето от които предстоящата война се явява първото истинско бойно кръщене и в нея те трябва да проверят на практика наученото от лекциите във Военното училище. За сръбския генералитет, премиера Пашич и крал Милан остава да преглътнат горчивия хап от загубата във войната, която те сами доста неблагоразумно са започнали.
Тук няма да проследяваме бойните действия през цялата Сръбско-българска война. Ще се спрем само на един от най-важните моменти от нея - отбраната на Видинската крепост, от изхода на която би зависело цялото бъдещо развитие на бойните действия.
Планове
Според плановете на сръбското военно командване, използвайки елемента на изненадата, техните войски трябвало да се придвижат по най-бързия начин, да превземат Видин и да стигнат и да превземат столицата София. И там в българската столица крал Милан да наложи на България условията си за мир. А тези условия наистина са имперски: цялата западна територия на България до река Искър да стане сръбска, българското княжество да мине под сръбска окупация, столицата да бъде преместена в Търново. И накрая победената и унизена България да заплати и огромна парична компенсация на победителите.
Сръбските войски успяват доста бързо да напреднат по линията Пирот - Цариброд и на 12 ноември Тимошката армия се озовава пред Видинската крепост. За отбраната й зад крепостните стени се намират 6170 войници и 31 оръдия. Отбраната се командва от 28-годишния капитан Атанас Узунов, бивш хъш, комита и революционер, кален в битки и сражения, но без военен опит. Неговият съперник ген. Милойко Лешанин го превъзхожда не само със своите 55 години, но и от опита, който има. Още от 60-те години на XIX век той участва в редица войни и сражения, а към момента на обявяването на войната срещу българите е преподавател в Артилерийската школа в Белград. От позициите на своя опит той е категоричен, че ще прегази българите, ще превземе Видин за ден-два и ще се насочи към българската столица. Преди да предприеме нападението, самоувереният генерал прави предложение на българите да предадат доброволно Видинската крепост. Командващият отбраната кап. Атанас Узунов обаче отказва и отговаря дръзко: „В Русия аз съм се учил да защитавам, а не да предавам крепости. А с вас ще преговарям тогава, когато напуснете пределите на моята родина. В противен случай ще мина в настъпление и ще ви разгромя.“
Сблъсък
В продължение на четири дни сръбските войски напразно се опитват да превземат с щурм Видинската крепост, но всеки път са отблъснати от биещите се самоотвержено българи. В същото време на 14 и 15 ноември отделни български войскови части излизат навън, като водят битки, често ръкопашни, с противника. На 15 ноември, изнервен от невъзможността на генерал Лешанин да пречупи българската съпротива, крал Милан нарежда обсадата на Видинската крепост да бъде прекратена. Така плановете на сръбското военно командване за бърз преход към столицата София са осуетени.
Решителното сражение в Сръбско-българската война е Сливнишката епопея, където българският войник доказва, че за народа и родината си умира, но не се предава. Преди началото на битката край Сливница съотношението на силите е повече от неравностойно: 12 хил. български войници срещу 25 хил. сръбски. Битката продължава три дни, между 5 и 7 ноември, и след вихреното начало и победи за сърбите, в последния ден тя завършва с масово българско контранастъпление по цялата бойна линия. Това всъщност се оказва и преломният момент във войната. След загубата край Сливница сърбите започват масово да отстъпват на запад, преследвани от българите. На 14 ноември българите минават границата и навлизат на сръбска територия. И тук, както ще стане и четвърт век по-късно, по време на първата Балканска война, българският устрем е спрян от Великите сили, които пращат нота до българското правителство с искане бойните действия и настъплението в Сърбия да бъдат незабавно прекратени. Нотата обаче е отхвърлена от българския владетел княз Александър I Батенберг, който заповядва на войските си да продължат настъплението. На 15 ноември е превзет и Пирот. Българските войски са готови да атакуват Ниш, а оттам и самата столица Белград. И в този решителен момент в главната квартира на българското военно командване в Пирот идва австро-унгарският пълномощен министър граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч. С нетърпящ възражение тон той заявява на българските офицери, че ако българите продължат настъплението си, те ще срещнат срещу себе си вече не сръбски, а австро-унгарски войници. При това положение княз Батенберг е принуден да нареди на българските войски да спрат устрема.
Победители
В името на признаване на провъзгласеното преди войната Съединение преговарящите от българска страна не оказват сериозен натиск като победители и не се възползват, за да отвоюват териториални отстъпки. Впрочем за тази тяхна пасивност допринася и фактът, че по време на преговорите Сърбия е подкрепяна от Австро-Унгария, която парира всеки опит на българите да предявят правата си като победители. Така този мирен договор е може би един от малкото, ако не и единственият, който не налага никакво наказание на страната агресор, започнала и загубила войната. Сърбия не понася никакви териториални и финансови санкции, а България като потърпевша не поучава никакви компенсации.
Иван Георгиев
