„Кръг“ представи ново издание на един от най-значимите романи за Холокоста – „Списъкът на Шиндлер“ от австралийския писател Томас Кинийли. Основана на действителни събития, още с появата си през 1982-ра тази трогателна история печели награда „Букър“, а десетилетие по-късно става и основа за създаването на едноименния филм на Стивън Спилбърг. Преводът е на Росица Терзиева, а корицата, заимствала легендарен кадър от филма, е дело на дизайнерката Наталия Чайкина.
Когато немската армия нахлува в Полша през 1939 г., заедно с нея пристигат германски търговци, които преследват лесната плячка – сключват изгодни сделки за новозаграбено имущество и експлоатират евтиния еврейски труд. Един от тях е Оскар Шиндлер, който се сдобива с фабрика за посуда в Краков. Шиндлер харесва разгулния живот и с удоволствие пилее богатството си сред жени и скъп алкохол, докато жестокостта на войната около него става все по-осезаема. Също толкова отдаден хедонист е и комендантът на еврейското гето Краков-Плашов Амон Гьот. Но докато Оскар наблюдава ужасите, които се случват със свито сърце, то Гьот е самият ужас – покварен, изгубил всякакво усещане за морал, убиец, който с наслада отнема живот. С напредването на военните действия положението на евреите в Плашов се влошава все повече, за да се стигне до нареждането на Гьот да бъдат натъпкани в тесни вагони за добитък и изпратени към Аушвиц. Съдбата преплита пътя на двамата мъже, за да се окаже, че без да осъзнава, Гьот ще се превърне в инструмент за каузата, която все по-ясно се очертава в съзнанието на Шиндлер – да спаси колкото може повече евреи. Неговата фабрика се превръща в малък оазис на живота насред касапницата на Холокоста. Затова и първоначалният замисъл за заглавието на романа е „Шиндлеровият ковчег“ по аналогия на Ноевия.
Томас Кинийли научава историята лично от Полдек Пфеферберг – един от спасените евреи, разказал подробно случилото се по време на войната. Той е и човекът, убедил Стивън Спилбърг да заснеме филма по книгата (1993), който впоследствие печели седем награди „Оскар“.
Държаха ги на плаца цяла нощ, защото нямаше свободни бараки. Едва на другата сутрин им осигуриха покрив над главата. Когато обаче разказват за тези седемнайсет часа, прекарани чисто голи в нечовешкия студ, стигащ сякаш до сърцата им, те не споменават за нито един смъртен случай. Може би тормозът на есесовците вече беше възпитал в тях подобна издръжливост, а може би пребиваването им до този момент в „Емалия“ им даваше сили да преживеят и това. Въпреки че нощта беше по-мека в сравнение с предишните по пътя и вятърът не духаше толкова силно, все пак беше убийствено студено. Но те бяха толкова изпълнени с надежда да стигнат до Бринлиц, че най-вероятно тази безумна вяра им помогна да издържат в този мраз.
След години Оскар щеше да се запознае със затворници, стояли още по-дълго на студ. Със сигурност обаче възрастният господин Гарде, бащата на Адам, Олек Рознер и Ришард Хоровиц оцеляха през тази нощ.
Около единайсет на обяд ги поведоха към банята. Полдек Пфеферберг, натъпкан с останалите в едно помещение, огледа с недоверие душовете, като се чудеше дали ще потече вода или газ. Накрая се оказа, че все пак е вода, но преди да я пуснат, сред тях минаха украинци бръснари и обръснаха главите им, половите органи и мишниците им. Човек трябваше да стои, без да мърда, и да гледа напред, докато украинецът си вършеше работата с ненаточен бръснач.
– Много е тъпо острието – оплака се един от затворниците.
– Не е – отвърна украинецът и нарочно поряза крака му, за да покаже, че бръсначът все още реже.
След душовете им дадоха раираните дрехи и ги поведоха към бараките. Есесовците ги натъпкаха вътре, в редици като роби в галера – толкова стегнато, че всеки седеше, облегнал гръб в разкрачените крака на човека зад него и сам се беше разкрачил за опора на този пред него. По такъв начин две хиляди мъже бяха натъпкани в три бараки. Есесовците, въоръжени с палки, седяха на столове до стените и наблюдаваха. Хората бяха така наблъскани един в друг, че всеки сантиметър от пода беше зает и ако някой искаше да напусне редицата си и да отиде до тоалетна, трябваше да мине по главите и раменете на хората… и да бъде проклинан от тях.
В средата на едната барака имаше пригодена малка кухня, в която варяха супа от ряпа и месеха хляб. Веднъж, когато Полдек се връщаше от тоалетните, видя, че кухнята се надзирава от полицай поляк, когото познаваше от началото на войната. Той му даде малко хляб и му разреши да легне през нощта до огъня. Другите обаче спяха притеснени в живите вериги.
Всеки ден трябваше да стоят „мирно“ по десет часа на плаца, без да продумват думичка. Но вечер, след бистрата супа, им разрешаваха да ходят из бараката и да си говорят. Свирката в девет часа беше сигналът да заемат необичайната си поза за през нощта.
На втория ден един офицер се появи на плаца и потърси чиновника, изготвил списъка на Шиндлер. Изглежда, не го бяха изпратили от Плашов. Голдберг трепереше в грубите си затворнически дрехи, когато го отведоха до една канцелария и го накараха да възстанови по памет списъка. До края на деня той не успя да завърши работата и щом се върна в бараката, отново беше засипан с молби да включи този или онзи в списъка. Тук, в ледения мрак, списъкът продължаваше да тормози и привлича хората, макар до този момент включените в него да бяха стигнали едва до Грос-Розен. Пемпер и останалите притискаха Голдберг да впише на другия ден името на доктор Александър Биберщайн. Той беше уважаван лекар, брат на Марек Биберщайн, който бе някогашният първи, оптимистично настроен председател на Еврейския съвет в Краков. В началото на седмицата Голдберг беше зарадвал Биберщайн, като му каза, че е в списъка. Но когато натовариха вагоните, се оказа, че лекарят не е записан за лагера на Шиндлер. Дори и на такова място като Грос-Розен Митек Пемпер вярваше в бъдещето и заплашваше Голдберг с присъда след войната, ако не впише името на Биберщайн.
Така на третия ден осемстотинте мъже от възстановения списък на Шиндлер бяха отделени на плаца и отведени отново за дезинфекция. Позволиха им да поседят и да побъбрят като обикновени селяни пред бараките си, а после пак ги поведоха към жп отклонението. Дадоха им по малко хляб и ги качиха в товарни вагони. Никой от охраната не спомена къде ги водят. Всички наклякаха по пода на вагоните, както се бяха научили в бараките. В умовете им се въртеше картата на Централна Европа, постоянно изчисляваха времето и посоката според положението на слънцето, мереха нещо с помощта на оскъдната светлина, която се процеждаше през вентилаторните отвори на покрива. Вдигнаха Олек Рознер до отворите и детето каза, че вижда планини и гори. Специалистите твърдяха, че влакът се движи предимно на югоизток. По всичко личеше, че отиват в посока Чехословакия, но никой не смееше да го каже на глас.
Пътуването беше повече от сто километра и отне два дни. Отключиха вагоните в ранното утро на втория ден. Намираха се на гара Цвитау. Слязоха и ги поведоха през все още спящия град – място сякаш недокоснато от събитията, замръзнало в края на трийсетте години. Дори надписите по стените – „Вън евреите от Бринлиц!“ – им изглеждаха като отпреди войната.
Вървяха три-четири километра през хълмовете, като следваха жп отклонението, и стигнаха до индустриалното селище Бринлиц. В утринта видяха пред себе си солидната пристройка на фабрика „Хофман“, която сега беше превърната в трудов лагер Бринлиц. Имаше наблюдателници, бодлива тел наоколо, казарми за войниците зад оградата, след това – портал към фабриката и помещения за затворниците.
Докато минаваха през най-външната порта, в двора на фабриката се появи Оскар с тиролска шапка на главата.
