В се по-често в медиите се говори за насилието в религиозния и църковния живот. Обикновено това се свързва с педофилските скандали, разтърсващи Католическата църква. В православния свят обаче също се шири един друг вид насилие - духовното. За какво става въпрос подробно обяснява известният руски богослов доцент протоерей Павел Великанов - помощник-ректор в Московската духовна академия, дългогодишен редактор на специализирания портал Богослов.ру, в интервю, публикувано в сайта Двери бг. Заглавията са на редакцията.
- Всички започнаха да говорят за духовно малтретиране, насилие. Какво е това?
- Духовното малтретиране е особена форма на взаимовръзка, при която човек свиква с насилието като норма в отношението към него от страна на духовника. Естествено, не става дума за физическо насилие, а преди всичко емоционално или пък пастирско. Смятам, че поради разпространеността на тази тема в светската психология тя постепенно преминава и в областта на духовния живот, тъй като има един феномен на невротичната религиозност и при него всички духовни въпроси се заменят с невротични. Християнството е религия за възрастни, за вътрешно зрели хора. Най-често обаче наблюдаваме как хората престъпват прага на храма и търсят решения на изцяло житейски проблеми. Като цяло това е нормално, няма нищо страшно. Ако имате добър духовник, тогава постепенно ще пораснете и ще излезете от състоянието „решете този проблем вместо мен“. Ако обаче духовникът си пада по младостарчеството, тогава ще се усили инфантилизмът, който е естествен за новопокръстения човек. И той изобщо няма да може да взима самостоятелни решения – ще му бъде нужен външният авторитет, външната опора. Тормозът започва тогава, когато този човек не може и да си представи собственото съществуване без тази опора.
- Как работи това?
- Да речем, че някой младеж има купища комплекси. В собствените си очи той е едно нищожество. И той, разбира се, няма да се оправя добре с жените – дори не би допуснал и мисълта, че може да привлича някого. Ако този младеж попадне при твърд, авторитарен духовник без собствени деца, не познаващ юношеската психология, има голяма вероятност този духовник да му предложи монашеския път. „Нормално е да не знаеш как да се държиш с момичетата. Това показва, че призванието ти е да станеш монах!“ Ако обаче на мястото на свещеника се беше озовал някой грамотен психотерапевт, той би казал точно обратното – в никакъв случай този младеж не трябва да се обръща към монашеството и с времето ще разбере, че неговата комплексираност не е никакво призвание, а психологически проблем, който няма да намери решение дори в манастира…
- Срещали ли сте такива свещеници насилници?
- Разбира се. Това е ефектно зрелище, емоционално напрегнато и… до болка привлекателно. Представете си, че идвате да се запознаете със свещеника. Външно той е един такъв благообразен, духовен, неподстриган, като слязъл от старинна икона. И първото, което чувате от него, е „Хайде да се разберем отсега. Ако ще идвате при мен, ще идвате само при мен... И при мен никой не се връща! Ако решите да си тръгнете, не смейте дори да се доближите повече!“ Изправят ви насила пред ситуация на тежък избор, за който вие може би не сте готови. Това е типичен пример за духовно насилие и тормоз. Отчето обаче е толкова духовно, благодатно, такъв един – целият сияе. Е, добре, съгласявате се вие. А после в някакъв момент изведнъж осъзнавате, че нямате контакт с този човек. Съветите, които той дава, ви действат разрушително. Това, което е било малко или много стабилно построено, изведнъж започва да се разпада, въпреки че следвате единствено благословенията на свещеника. При нормално вътрешно състояние бихте си помислили: „Ами хубаво, май е време да се разделим с този свещеник.“ Над вас обаче още при първото запознанство е надвиснало условното проклятие: „Никой никога не може да се връща при мен!“
- И какво да правим тогава?
- Този въпрос никак не е лесен. Вие започвате сериозно да обмисляте дали сте готови наистина да понесете тежестта на проклятието на своя духовник в сравнение с тежкия живот, който сега имате заради неговите напътствия. Ако го нямаше първоначалното послание, можехте да поискате прошка и един нормален свещеник би се отнесъл спокойно към това, че си тръгвате от него. При духовното насилие обаче такова нещо би прераснало в голяма драма.
- Защо се случва така? За какво му е това на свещеника?
- Донякъде е свързано със стари психологически проблеми на свещеника. Мисля, че някаква част млади хора се обръщат към свещенството, за да се реализират по този начин, да се усетят завършени. Те задължително трябва да се издигнат над останалите – поне в йерархията. Това се случва не само при свещениците, но и при други професии, свързани със стремеж към власт. Но свещеникът по определение има по-голяма власт от обикновения мирянин, това е очевидно. От друга страна, в немалко случаи един млад свещеник, който няма потребност от насилието, се озовава в среда, където това е единственият разбираем език. Особено често това се случва, когато в енорията се сменя свещеникът и новият получава като наследство една вече оформена култура на взаимоотношения между пастира и паството. И ако паството е свикнало да бъде направлявано с твърда ръка, да решават вместо него проблемите му и от него да се иска само сляпо послушание, новият свещеник ще се сблъска с доста трудности. Възможно е в някакъв момент да бъде принуден да се включи в играта, понеже миряните не разбират, че за тях свободното и доверително отношение на свещеника означава безразличие, отчуждение и незаинтересованост за техните животи.
- Как да разберем и да признаем пред себе си, че пред нас стои насилник в расо?
- Същите правила, които са актуални при взаимната зависимост, може да бъдат пренесени в духовната област. И първото основно правило е несамодостатъчността. Ако не се чувстваме удовлетворени, доволни, щастливи и способни дълго време да оставаме сами със себе си, има опасност да се появи пространство за зависими отношения. Вторият много важен белег е невъзможността за лесна раздяла. Участниците в тези болезнени патологични отношения много трудно се разделят, дори ако те действат разрушително и за двете страни, когато общуването и още повече духовното наставничество за всяка от двете страни става твърде болезнено. При това участниците може да не разбират къде е причината, всичко това да е скрито в опаковка, която изглежда много религиозна. В християнството няма такова нещо като „трябва“.
- Има ли изобщо право свещеникът да каже „Ти си длъжен…“?
- Много дълбоко обичаният от мен архимандрит Емилиан (Вафидис) има една велика мисъл. Той буквално казва, че в християнството няма такова нещо като „трябва“, защото всяко „трябва“ това са изключително мисловни конструкции. Християнинът трябва да се движи по зова на сърцето и на съвестта си. Ако в тебе нищо не гори, ако нямаш желание, няма как да замениш липсата на тези неща с интелектуален постулат като „ти си длъжен“. Първото, с което препоръчва да се работи светителят Теофан Затворник в писмата и духовните си наставления, е сърцето. Обикновено човешкото сърце желае. Ако сърцето нищо не иска, тогава смело можем да говорим за някакво разстройство, най-често невротично. Човекът е зациклил, в душата му се е отворила дупка и няма смисъл тя да се запълва с правилни мисловни постановки, дупката няма да изчезне благодарение на това. Трябва да видим какво я е отворило. Затова светителят Теофан обръща много внимание и на т. нар. вътрепребиваване – необходимостта да усещаме себе си някак отвътре, да виждаме какво се случва в душата с очите на „вътрешния режисьор“ и да разбираме: ето тези помисли пораждат такива и такива желания, а пък ето тази ситуация води до такава реакция. Тъкмо вътрепребиваването от психологическа гледна точка е постоянната проверка на контакта със самия себе си. Очаквайте Втората част на интервюто следващата седмица.
