С олаковият хан в Букурещ, който е с голяма значимост за българската история, все още прилича на сграда призрак. Нeотдавна имотът стана собственост на столичната румънска община, а кметът й Никушор Дан обяви, че започва укрепването, а после и реставрационните работи.
Тази новина колкото радостна, толкова и тъжна за нас, българите, дойде в началото на годината. Почти четири месеца по-късно нищо не се случва в някогашния хан и дори боклуците във вътрешния двор още не са почистени. Не се вижда да има охрана, макар че няма какво толкова да се вземе. Само един добродушен Шаро лае, щом види хора, но после бързо се сприятелява с тях и се наглася да бъде погален. Талантливи румънски архитекти вече са изработили няколко проекта за преобразяване на сградата и дано това се случи по-скоро, защото времето продължава да руши и малкото от тази историческа постройка, което може да бъде съхранено.
Солаковият хан се намира в централната част на Букурещ, но когато двамата братя Солакоглу от Свищов го построили през 1859 г., тук е бил краят на града. Днешният булевард „Каля Мошилор“, където са останките на хана, е една от най-старите и оживени артерии в Букурещ с над 400-годишна история. Някога това е бил пътят, свързващ търговския център при Княжеския дворец с големия пазар извън града, където се продавали добитък, фураж и различни стоки. По този път се движели търговците, а тези, които идвали отдалеч, отсядали в Солаковия хан да починат, хапнат и пренощуват.
В главната част на сградата, откъм улицата, живеела многобройната фамилия Солакоглу, а двете крила отстрани с чардаците били за гостите. Около 100 са били стаите в хана, чиято застроена площ е почти 1000 квадратни метра. Долу, на партера, били отдадените под наем магазини на търговци от различни националности. Във вътрешния двор се влизало през две високи порти. През тях свободно можели да преминат пълните догоре със стока покрити каруци. Дълбоките и хладни мазета на хана били използвани за склад. Вечер портите се затваряли и пазели стоката и хората от крадци.
Най-вдясно на партерния етаж, откъм улицата, където все още са запазени орнаментите над шестте прозореца, се е намирала редакцията, в която председателят на БРЦК Любен Каравелов е издавал вестниците „Свобода“ и „Независимост“, списание „Знание“ и много книги. Печатницата също е била в Солаковия хан. Тук Ботев през 1875 г. редактира и печата своя вестник „Знаме“. В Солаковия хан Левски съгласува с Каравелов своите действия по подготовката на българите за въстание. След случилото се с Димитър Общи Апостола взема архива от Ловеч и тръгва за Солаковия хан за разговори с Каравелов, но е заловен от заптиетата в Къкринското ханче.
Зад хана, в по-нови сгради, се е помещавала първата макаронена фабрика в Букурещ. За разлика от странноприемницата някои от постройките на предприятието са в приличен вид и дори сега се обитават. Тук някъде е била изоставената мелница, за която Ботев пише в прословутото си писмо до Киро Тулешков в края на 1868 г., а за Левски казва: „Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел!“. Предполага се, че тя се е намирала на мястото, което сега е покрито с асфалт.
Солаковият хан става собственост на румънската държава през 1948 г., когато се извършва национализацията. В годините на социализма тук са настанявани социално слаби хора, предимно от ромски произход. Не са полагани особени грижи за сградата, макар че тя е обявена за паметник на културата на Румъния от местно значение. След събитията през 1989 г., когато Чаушеску пада от власт, потомците на братята Солакоглу започват съдебна битка за наследствения си имот. След 14 години - през април 2003 г., те успяват да си върнат собствеността. Мажоритарният дял – 55 процента, остават за Кристиан Солакоглу и неговата сестра Теодора, които живеят в Букурещ, а 45 процента – за техни роднини, отдавна изселили се в Австрия и Германия.
След дългата съдебна битка да си върнат имота Солакоглу се изправят пред нов проблем. Според румънските закони, както е и у нас, собственикът е този, който е задължен да поддържа сградата и да отговаря за безопасността й. Наследниците обаче нямат пари за това и обявяват Солаковия хан за продан. Първоначалната цена, която искат за полусъборената сграда и двора, е 5,5 млн. евро. И тъй като сумата е баснословна, купувач не се явява, а ханът продължава да се руши.
Често се поставя въпросът защо българската държава е останала безучастна към съдбата на тази светиня. Казусът със Солаковия хан бе доста сложен. Българската държава не можеше да направи директна покупка от частни лица – граждани на Румъния, защото това би означавало държавна помощ от страната ни за тях. Възможна би била сделка между частни лица – собствениците и например някой от България. Но и при това положение, за да се осъществи покупко-продажбата, бе необходимо съгласието на Министерството на културата на Румъния и на кметството в Букурещ, защото те притежават правото на първи купувач. Ако не са съгласни и не се откажат от това си право – сделка не можеше да има.
И тъй като от ден на ден състоянието на хана ставаше все по-плачевно, новината, че имотът сменя собствениците си, зарадва мнозина. Решението община Букурещ да стане притежател на сградата, след като плати за отчуждаване 4,5 млн. леи, бе взето на 26 ноември миналата година. След месец и половина във фейсбук профила си кметът Никушор Дан съобщи радостната вест, че започва укрепването. По всичко личи, че тези действия ще се забавят, но все пак остава утешението, че за Солаковия хан, където са се срещали най-видните представители на революционната ни емиграция, има някаква надежда.
Жанета Йорданова
