- Камерата разказва цялата трагедия на войната.
- Не пътувам ли известно време, започвам да чувствам голяма празнота.
- Камерата разказва цялата трагедия на войната.
- Не пътувам ли известно време, започвам да чувствам голяма празнота.
- Г-н Дойнов, няма как да не започнем с войната в Украйна. Доскоро бяхте в епицентъра на събитията. Кое от видяното никога няма да забравите?
- Не бих казал в епицентъра, защото всъщност аз не видях войната в целия пожар. Аз видях само тътена на войната, който идваше от около стотина километра. Падащите снаряди, ракети и стрелби идваха само като далечно ехо. Разбира се, всеки ден и всяка нощ чувах сирените в градовете, в които бяхме, говорещи за опасност във въздуха. За мен обаче войната завърши до там. Бойните действия такива, каквито ги има на много места в Украйна до момента, не ги видях. Това, което аз основно видях, от една страна, беше тъгата на хората, които осъзнават, че животът им такъв, какъвто го познават до момента, ще бъде изгубен и ще бъде сменен с нещо ново, което никой все още не познава. От друга страна видях беше готовността на хората в Одеса да не стоят с кръстени ръце, да се ослушват и да чакат някой да дойде в града им, а да вземат мерки за отбрана на себе си, на собствения си дом, на собствената си улица, на любимия си град. Имахме възможност с оператора Росен Илиев да заснемем доста голяма част от подготовката на града и гражданите му по отношение на това. Слава Богу, дори и до ден днешен, до момента, в който говорим с Вас, Одеса е сравнително може би най-мирният район в цяла Украйна. Като казвам Одеса имам предвид самия град и Черноморието в югозападна посока. Защото освен в Одеса, ние бяхме в целия район до река Дунав до границата с Молдова и Румъния. Така че това видях аз. Ужас нямаше. Нямаше паникьосани хора. Имаше я само мъката на хората, защото виждат как страната е унищожавана ден след ден. И в човешкия смисъл на думата, и в материалния, защото в тази страна от икономиката не остава нищо. Тя вероятно ще трябва да бъде създавана наново. Но да видим какво ще остане в Украйна след края на тази военна операция. Най-тежко за мен беше да гледам бежанците. Съвсем близо до Одеса, на около 50 км, има граничен пункт с Молдова, който се казва „Паланка“. Стотици, даже хиляди хора с автомобили образуваха колони с километри и чакаха да се спасят като влязат в съседна Молдова. Имаше немалко случаи на хора, които буквално бяха зарязали автомобилите си, защото им беше писнало да чакат и бяха решили да тръгнат пеша. Нагледах се на семейства, основно жени, защото мъжете от 18 до 60-годишна възраст подлежат на мобилизация и напускането на Украйна за тях означава дезертьорство и съответно попадане под ударите на закона, така че основно жени с малки деца, които вървят километри дни наред. Явно не разполагаха с превоз и единственият начин беше да вземат минимума от покъщнината си, децата, понякога домашен любимец и да се придвижат към въпросния пункт, за който споменах, както и към молдовско-румънската граница. Това са неописуеми гледки, които, слава Богу, камерата на моя колега Росен хващаше през цялото време. Един кадър, заснет от него, струва много повече от стотици мои думи. Камерата разказва цялата трагедия на войната.
- Какво беше преобладаващото чувство – страх или съчувствие към местните хора?
Вероятно чувствата ни са били смесени. Не за първи път съм в подобна ситуация, бил съм и в Сирия. Но съзнанието ми трудно свикна в първите часове и дни с гледката и с факта, че това се случва в сърцето на Европа през 21-и век. Това вече се превърна в клише. Всички са изключително учудени от това как е възможно, но ето – възможно е. Възможно е с цялата сила на тази човешка трагедия. Страх? Страх не бих казал, че е имало за самите нас. Ние, повтарям, с изключение на един два—пъти, в които паралелно със сирените за въздушна опасност чувахме, че се стреля недалеч от нас в Одеса, не сме били изложени на такава опасност.
- Споменахме, че сте били и на други опасни места, като Сирия и Афганистан. Къде е било най-тежко за Вас?
- От гледна точка на собствената ни сигурност имаме една незабравима история двамата с Росен. В момента ми е трудно да се сетя за годината, но сирийският конфликт беше още в самото му начало. Много преди да се появи Ислямска държава, много преди да се появят първите мнения, че т. нар. Свободна армия на Сирия, която беше създадена от доброволци, че една част от нея ще бъде изродена или ще се появи с нея и друга структура, наречена Ислямска държава. В самото начало силите бяха изключително неравни, защото доброволците в тази Свободна армия бяха много невъоръжени. Много малка част от тях имаха представа какво е това оръжие, как се водят бойни действия и попадаха в капани на добре организираните бойни сили на режима на Асад. В това число и ние, защото първото ми влизане в Сирия беше съпроводено с директна бомбардировка от въздуха. Така че това са спомени, които човек не може да забрави. Тогава, ако говорим за пряка опасност за сигурността ни, този ден се е запечатал до днес в съзнанието ми.
- Как реагират близките Ви, когато трябва да заминете на подобно място?
- Притесняват се. Казват ми, че не пропускат нито една новинарска емисия. Не само по нашата телевизия, а изобщо по която и да е медия в България, с надежда да разберат повече за ситуацията в района, в който се намира нашият екип.
Но, от друга страна, ако човек иска да разбере чисто журналистически какво реално се случва в тази страна, като съм далеч от идеята, че моето присъствие там може да ми даде 100-процентовата картина от ситуацията, това, което можеш да направиш за себе си като журналист, е да разбереш едно основно нещо – как живеят хората всеки ден на това място, на което си ти. Няма друг начин. И най-талантливият разказвач да разказва няма да е същото, като това да го видиш със собствените си очи и да го усетиш със собствените си сетива и да се опиташ доколкото са ти силите да опишеш на хората истински картината, която ти си почувствал. Разбира се, докато си там трудно спиш. Не ти оставя време за храна дори. Не ти остава време да помързелуваш. Това е лукс, който там не съществува. Но изкушението за журналистите е голямо. Виждам го и по разговорите, които имах възможност да водя с мои колеги от други български медии и от чужди медии, като например израелци, французи и т. н. Хора, с които съвсем случайно се засичахме някъде из Украйна и най-вече в Одеса.
- Тъй като хората имат нужда и от положителни новини, нека поговорим и за най-забавния репортаж в кариерата Ви.
- Може би аз не съм добрия пример по отношение на това. В момента ми е трудно да се сетя през последното десетилетие и отгоре за приятен и лек за гледане репортаж. Ако говорим за друг тип журналистика, при мен изкушението би било по-скоро история на определени български личности, на определени събития, свързани с България.. Това ме е изкушавало. Но леки материали за огромно съжаление не мога да се сетя да съм правил скоро. Но аз имам малко по-различно отношение към добрите новини. Разбира се, добрите новини трябва да присъстват, защото светът не е само лош. Но основната роля на журналистиката е да бърка там, където е лошо, където има проблеми и хора, заради които другите живеят зле. Доброто хората го виждат навсякъде. То е нещо, което се разбира от само себе си. То трябва да се показва, но основният акцент за един журналист трябва да е там, където са проблемите, защото ако го няма това журналистиката се превръща в някакво хоби, а не това, за което тя е измислена отдавна. Това е начин да покажеш къде е проблемът на хората. Оттам насетне не налагаш собственото си мнение, а оставяш хората сами да вземат решение. Винаги за мен журналистиката е била това. Удоволствието от нея, когато не говорим за неща като война, това са крайни състояния, е правенето на бих го нарекъл исторически материали и материали за различни хора по света, защото винаги ми е било любопитно за човека от другата страна.
- Вие сте лице е на NOVA от 1997 г, което означава близо четвърт век. Каква е тайната на успеха?
- Няма никаква тайна. Всъщност какво значи успех? Аз съм човек, който не обича да сменя често работи. Може би това е така, защото така, както първият ден ми е било интересно и любопитно да бъда сред хора, които се занимават журналистика, 25 години по-късно не съм загубил интереса си към тази работа и хъс си да се занимавам с нея. Ако го загубя, вероятно веднага ще потърся нещо друго, защото се занимавам само с неща, които са ми любопитни. Изгубя ли любопитството, губя интерес към работата. Не може един журналист да работи без да бъде любопитен. За мен това е водещото начало в правенето на журналистика, независимо дали се прави за вестник, за радио, за интернет или телевизия. Защото, в крайна сметка, журналистите правим само едно нещо – разказваме истории. Дали говорим за съдбата на бежанците, дали говорим за цената на газа, дали говорим за взето решение в парламента – това е още една история и всичко се свежда до това да я разкажем. Ако разказваш история, която не те вълнува, не се получава нищо. По-скоро се захвани с нещо друго.
- Завършил сте „Право“. Защо журналистиката надделя?
- По-скоро журналистиката ме откри. Аз никога не съм си представял, че ще се занимавам с журналистика и никога не съм бил изкушен да се занимавам с това до момента, в който започнах да работя в телевизията. Още повече в първите месеци бях приет на работа като говорител т. е. човек, който озвучава нечии други тестове. Това бяха текстовете на нашите международни редактори. Тогава имаше една много смешна рубрика, която се казваше „Малки обяви“ и както се шегуваме ние, са продавам кон за кокошка, лея куршум, продавам лада, развалям черна магия и т. н. Не се шегувам. Това бяха реални неща и хората си плащаха да бъдат излъчени тези обяви през 97-а година, когато започнах. И аз се занимавах с това. Интересът към журналистиката се появи много бързо, дишайки един и същи въздух с хората, които тогава вече работеха в телевизията. Хора като Надя Обретенова, която сега работи в БНТ, и още много други, които до ден днешен са в медийния свят на България. Това беше като някаква зараза, която доста бързо ме погълна. След само 4-5 месеца започнах да пиша първите си текстове и да ходя по стъпките на репортерите на NOVA, да ги гледам как работят и да уча занаята като чирак, защото, за огромно съжаление, аз не съм учил „Журналистика“ като университетска специалност. Година по-късно от телевизията ми гласуваха доверие да водя.
- Какво обичате да правите в свободното си време?
- Освен със съпругата си да гледаме нашия син и да се грижим за него, две неща правя с огромно удоволствие. Първото е да пътувам, защото то е тясно свързано и с професията ми. Не пътувам ли известно време, чувствам голяма празнота. Пътувам навсякъде, без значение с какъв превоз, само и само да съм на път и да виждам нови места и хора. Другото, което не ме е изоставило от най-ранните ми детски години до ден днешен, е музиката. Без тези две неща трудно се живее.
ВИЗИТКА
* Николай Дойнов е роден на 5 юни 1972 г.
* Той е едно от емблематичните лица на Новините на NOVA.
* Бил е лице на „Здравей, България”, както и на сутрешното съботно-неделно шоу ”У нас”.
* На българските зрители е познат най-вече като титуляр на централната новинарска емисия на Новините на NOVA, както и с репортажите си в областта на военната, историческа и авиационна тематика.
* Автор е на много документални журналистически материали – сред тях са тези за обстановката в Ливан 20 години след гражданската война, за Афганистан и българските военни в базите Казахстан и Кабул, за гражданските конфликти в Украйна и Сирия и много други.
Преслава Рангелова
