- Д-р Първанов, какво точно се случва на 22 септември и какво е значението на тази дата в българската история?
- На 22 септември 1908 г. се случва онова, което трябваше да се случи 30 години по-рано. Нещо, което поправя една огромна несправедливост. Една, бих казал, подигравка от страна на Великите европейски сили спрямо българския народ. След края на Руско-османската война, по време на Берлинския конгрес европейските монархии порязват желанието на българския народ за възраждане на българската държава. Създадените Княжество България и Източна Румелия и връщането на останалите български земи – Тракия и Македония, в състава на Османската империя, не само че не решават, но още повече задълбочават проблема за българското освобождение и национално обединение. Само няколко години чрез Съединението българският народ показва на Европа, че не смята да се съобразява с решенията на Берлинския договор и че ще се възползва от всеки възможен случай да осъществи националния идеал за обединението на Мизия, Тракия и Македония в една държава.
Стеклите се обстоятелства в края на XIX и първите години на ХХ век и неуспехът на двете въстания – Кресненско-Разложкото и Илинденско-Преображенското, осуетяват намеренията за повтаряне сценария със Съединението и по отношение на Тракия и Македония. Очевидно е, че Великите сили няма да допуснат втори път да бъдат изиграни и трябва да се търси друг вариант. В началото на септември 1908 г., възползвайки се от Младотурския преврат, правителството на Александър Малинов конфискува жп линиите, собственост на Източните железници. Може да се каже, че това е едно натриване на носа от българското правителство заради пренебрегването на българския официален представител в Цариград Иван Гешов при честванията рождения ден на султан Абдул Хамид II. Тези две събития влошават и без това не особено приятелските отношения между България и Турция. И това е използвано от българското правителство като претекст за онова, което последва.
В нощта срещу 22 септември 1908 г. Малинов посреща Фердинанд на военния параход „Хан Крум“ край Русе. Оттам с влак поемат към Търново, където на следващия ден князът официално обявява Независимостта на България, като по този начин се самопровъзгласява за цар. Независимостта е обявена в средновековната църква „Св. 40 мъченици“, а после Манифестът е прочетен и още веднъж на Царевец. С този акт всъщност се слага началото на Третото българско царство. Що се отнася до значението на този акт, за мен това е най-значимото събитие след освобождението от османско иго. С този акт българският народ ясно и категорично заявява пред Европа и пред целия свят, че не иска половинчати държавни формации недоносчета, а иска силна държава. Такава каквато е била тя по времето на владетелите Крум, Симеон и Асеневци.
- Защо Великите сили признават официално Независимостта ни чак след 6 април 1909 г.?
- За тях това е втори шамар, който получават от малка България след Съединението. Те не могат да преглътнат, че за втори път са поставени пред свършен факт. И този път може би България щеше да си го получи. Но точно в този момент международната обстановка е достатъчно нажежена. Разделението на съюзи вече е факт и българският случай би могъл да изиграе ролята на искрата, която ще подпали бурето с барута. Европейските монарси са принудени да търсят мирно решение. И колкото на мнозина днес да не им се иска да го признаят, но отново Русия е тази, която урежда мирното излизане на България от доста комплицираното положение. Срещу признаването на българската независимост от Турция Русия опрощава османските задължения от Освободителната война. Разбира се, безплатен обяд няма и България се задължава да изплати на Русия 82 млн. франка за срок от 75 години. А Османската империя опрощава задълженията на Княжество България. С подписването на тристранните българо-руско-турски протоколи всъщност официално е уредено признаването на Независимостта на България. А след като Османската империя я признава, това правят и Великите сили.
- Когато говорим за Независимостта, споменаваме често цар Фердинанд. Само негови ли са заслугите или той просто се превръща в лицето на промените?
- Аз бих казал, че той има най-малка заслуга за това. Фердинанд е поставен в известна степен в позицията на предшественика си Батенберг по време на Съединението. Малинов му поднася Манифеста за подпис. Пред Фердинанд има два пътя: да откаже да го подпише и да остане лоялен на Великите сили, но да настрои срещу себе си българския народ. Или да подпише и така да спечели народа на своя страна, но да си спечели сериозни врагове в лицето на европейските монарси. За Фердинанд казват, че е бил доста добър комарджия и е усещал риска. И в този случай той заема правилната позиция. Ако беше избрал другия вариант, сигурно щеше да последва Батенберг с парахода по Дунава до родината си.
- Какви други фигури включва кабинетът на Александър Малинов?
- Моето мнение е, че това е едно от най-добрите правителства в цялата нова и най-нова българска история. То управлява страната почти три години от началото на 1908 до септември 1910 г. Модернизира страната, национализира железниците в Южна България и строи нови, продължава протекционистката политика на стамболовистите чрез Закона за местната индустрия, извършва образователна реформа. В него влизат фигури като Михаил Такев – на вътрешните работи, Никола Мушанов – на просветата, Иван Салабашев – на финансите, Андрей Ляпчев – на търговията и земеделието, военният министър Данаил Николаев. И, разбира се, министър-председателят Александър Малинов, който освен това е и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията.
- Независимостта е обявена в Търново. И днес много хора смятат, че това трябва да е столицата на българската държава. Какви реакции би пробудила днес една такава идея?
- Още в първите месеци след Освобождението българските депутати са имали ясна визия за бъдещето на българската държава. Навремето на шега се говореше, че София е избрана за столица с един глас разлика, тъй като един от търновските депутати заспал и не разбрал, че се гласува. В интерес на истината в онези години причините за този избор са доста по-добре мотивирани. Търново е географският център на днешна България. Но в онези години се е мислело за присъединяването на Македония и с оглед на това София е било центърът на мислената обединена българска държава. От друга страна тогавашните депутати правилно са оценили възможностите на София през годините да се разраства. Докато за Търново това е невъзможно. Макар че, ако искам все пак да всея малко смут, с усмивка ще кажа, че има държави, в които административната столица не е непременно най-големият град. Така че защо пък да не се помисли и в тази посока – Търново административна, и София – икономическа столица на България.
- В кои години 22 септември се е отбелязвал най-тържествено и имало ли е време, в което да не се чества? Защо?
- Първото честване е още на следващата 1909 г. в Търново, където идва цялото царско семейство и целия Министерски съвет. Оттогава честването се превръща в традиция. Тя е прекратена след 1944 г., когато за комунистическите властници всичко, свързано с царския период, трябвало да бъде забравено или унищожено. Честванията са подновени чак през 1998 г.
- Съединението или Независимостта – 6 или 22 септември, имат по-голямо значение в исторически план?
- Ще прозвучи шаблонно, но ще повторя думите и на други историци: Без Съединението нямаше да се стигне до Независимостта. Съединението е генералната репетиция, която показва, че дяволът в лицето на Османската империя и Великите сили не е чак толкова черен и страшен и българите могат да се изправят срещу него. А иначе и двете дати са изключително важни в новата българска история.
- От доста време се чуват идеи една от двете дати да бъде обявена за национален празник. Какви са аргументите „за“ и „против“?
- Аз бих предложил още поне десетина дати през вековете, които заслужават да бъдат национален празник. Ако трябва да избирам между 6 и 22 септември, все пак съм за Деня на Независимостта. Но аз ще си позволя да попитам: А защо вместо един национален празник да няма няколко такива?
- Заслужаваме ли Независимостта в наши дни? Умее ли българинът да я отстоява днес?
- Ужасно тежък въпрос. Ще кажа нещо, заради което сигурно ще бъда силно критикуван от мнозина, но мисля, че днес по-малко откогато и да било България е независима. Често се казва – България е една малка държава, с която никоя от Великите сили не се съобразява. И затова ние не можем да бъдем самостоятелни и независими, а винаги ще бъдем закачени за някоя от световните сили и коалиции. Смятам, че това не е вярно. Да, ние не можем да бъдем световна сила, но ние можем да бъдем фактор, с който да се съобразяват, имайки предвид стратегическото ни разположение като балкански кръстопът между Европа и Азия. В годините след Освобождението България не е била по-велика от днес. Но един Стефан Стамболов, един Малинов и още неколцина държавници са отстоявали интересите на България. И са успявали да направят така, че Великите сили да се съобразяват с малка България. А днес управниците ни, без разлика на партия и на цвят, са нечии чужди агенти. И доларите, и рублите за тях са по-важни от защитата на съвременните ни национални идеали. Патриоти много, родолюбци няма. Ако днес трябваше да повторим случилото се на 22 септември 1908 г. със сегашните политици и държавници – Боже, опази!
- Клише ли е днес надписът „Съединението прави силата“ върху Народното събрание? И как може да се стигне до нов прочит на историческите събития?
- Не, категорично не е клише. Но в днешни дни това Съединение е трудно постижимо, да не кажа направо невъзможно. Ако трябва да бъдем честни обаче, и в първите години след Освобождението е имало политически противници, а в първите години на ХХ век и доста партии. Но тогава националните идеали са поставяни над партийните и личните интереси. Когато е трябвало да се отстоява нещо за доброто на България, либерали и консерватори са се обединявали. След това, когато идва Фердинанд Кобургът и започва да прикотква към себе си партийните лидери, нещата добиват друга посока.
- Но и в онези години, и днес е имало и има фили и фоби? Как може да бъдат премахнати те днес?
- В следосвобожденските години разделението е било главно в отношението към Русия. Днес има толкова много филми, че май само няма българофили, защото не е модерно. Или пък защото българофилството не носи далавера и тръска валута по банковите сметки. Кой да знае?! Вижте, филите и фобите ги има навсякъде, и в най-големите държави по света. И в една Америка, приемана от мнозина за бастиона на демокрацията, също. Но най-важното е човек на първо място да обича собствената си държава. Защото колкото и клиширано да звучи – държавата това сме ние. И едва след това на второ място може да симпатизира на англичани, американци или руснаци. Да симпатизира, да харесва, но не да пада на колене пред тях и да бъде готов да предаде и продаде родината си за шепа сребърници.
- България никога не е имала писана национална доктрина за разлика от останалите свои балкански народи. Ако можеше да определим тази доктрина, каква би била тя днес?
- Да, действително, по една или друга причина България не е успяла да изготви своя национална доктрина. Сърбите имат, гърците също. Но в края на XIX – началото на ХХ век тогавашните българи и обикновеният народ, и управляващите ясно са осъзнавали каква трябва да е същността на тази доктрина, която днес историците наричат национален идеал. Това е националното обединение на българския народ. Днес не можем да мечтаем да присъединяваме Тракия или Македония с оръжие или чрез въстание към българската държава. Но това не значи, че не можем да продължим да се борим за реализиране на националния идеал на нашите предци, разбира се, в съвременни условия. Това може да бъде постигнато чрез превръщането на България в модерна и добре уредена държава, която да се превърне в желана за живеене и в един естествен притегателен център за всички българи, живеещи извън нейните географски предели.
Това е той:
- Роден е на 25 на юни 1973 г. в Елена
- Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“
- Автор е на 14 книги с историческа документалистика
- Журналист е от 25 години
Кристи Петрова
