- Г-н Кичашки, държавата налива милиарди в сферата на уврежданията. Стигат ли тези пари действително до хората, които се нуждаят от тях, или потъват някъде?
- От експертна гледна точка не мисля, че има човек в държавата, който може да каже членоразделно колко пари дава държавата в сектор увреждания. Причината е, че този ресурс е дисперсиран от множество източници - веднъж имаш пари, които идват от Националния осигурителен институт (НОИ), веднъж от Министерството на труда и социалната политика, пари по оперативни програми, пари за технически средства, които идват по здравната каса, въобще паричните потоци са множество, те идват от много места и ресурсът, който се дава в сектор увреждания в България, е гигантски. Тоест тук не става дума за липса на пари, това трябва да бъде казано много ясно. Държавата и данъкоплатецът плащат изключително много пари в тази сфера. Проблемът е, че този ресурс е крайно недостатъчен по начина, по който функционира системата в момента.
АБСУРДЪТ НА АБСУРДИТЕ: Хора с увреждания живеят с 36 лв. на месец, някои са с 80% инвалидност!
- Какво имате предвид?
- В момента в българския правен мир системата работи по един начин - с увреждане си, само ако имаш ТЕЛК. Ако нямаш ТЕЛК, нямаш такова. Образно казано, ако аз като човек на инвалидна количка изляза и си запаля решението на площада, в очите на държавата аз ще проходя. От това следва, че за много хора решението за ТЕЛК става документ, по-важен от личната им карта. Тоест те имат статут на хора с увреждания и получават съответните социални плащания тогава и само тогава, когато разполагат със съответното ТЕЛК решение. И когато в България има издадени около милион ТЕЛК решения, това означава, че всъщност ресурсът, който е огромен, се разпределя на такава мащабна бройка от населението, че до индивидуалния човек, който има нужда от тези пари, достигат трохи. Така е, защото разпределението е на калпак. То е направено по начин, по който неминуемо се източва системата. Няма министър на финансите, няма финансово ведомство на планетата, което да може да удържи на такъв натиск върху социалната система. Да, трябва да си дадем сметка, че до началото на 2000 г. хората с увреждания (с ТЕЛК) у нас наброяваха 300 - 350 хиляди души. Днес тази цифра е набъбнала до милион. Питам, война ли преживяхме, чума ли мина през България, какво се случи, та увеличихме броя на хората с увреждания три пъти? Отговорът е простичък, но за съжаление нелицеприятен. Нито е минала война, нито чума, а това, което се случи, е, че ТЕЛК, понеже дава огромен обем от социални привилегии на практика с много малък или палеативен държавен контрол, всъщност се превърна в един от най-явните примери за корупционен натиск в държавата. Когато една комисия може да отсъди, че ти си човек с увреждания и въз основа на това отсъждане получаваш ежемесечни социални плащания, намалява се данъчната ти основа, имаш достъп до безплатно паркиране, достъп до редица социални придобивки и привилегии, тогава се появяват една съществена група от населението, които се възползват от тази система, корумпират съответната ТЕЛК комисия и в рамките на следващите няколко месеци, година си възстановяват дадената корупционна сума и са на печалба, така да се каже. Всичко това ощетява реалните хора с увреждания.
- Искате да кажете, че системата е на принципа „Болен здрав носи“ и че от всички тези привилегии се възползват здрави хора, защото разполагат със средства и могат да си купят ТЕЛК?
- Фактът е, че в България няма един милион души с увреждания. Това означава, че един на всеки шест българи трябва да е с увреждане. Тук идва големият въпрос какво е увреждане. Българската система е решила дефинитивно въпроса така - увреждане е, ако има ТЕЛК. Да де, ама как ТЕЛК определя какво е увреждане? Ами по една методика. А кога е писана тази методика? Ами едно време. Добре, кое едно време? Ами когато е създавана. Да, ама ТЕЛК-ът кажи-речи без никакви съществени промени като фундаментален инструмент - тоест, събират се едни лекари и решават кой е трудоспособен и кой не, та този институт правен институт на ТЕЛК-а съществува в България от 1952 г. И той почти без никакви корекции продължава да съществува в същия си изначален вид и до ден-днешен. Няма нито една система в държавата, която да е реформирана в този период от вече ще станат 80 години. Това е нещо, което не е допустимо да продължава по този начин. Ето защо това е рецепта, първо, за източване на социалните системи, второ, е рецепта за постигане на огромно напрежение в обществото и, трето, е рецепта за разпадане на това общество. Когато имаш един милион души от шестмилионна държава, които са в трудоспособна възраст, но не полагат труд и получават социална подкрепа заради това, че се смята, че не могат да полагат труд, тогава ти обричаш тази държава на крах, на фалит. Това няма как да е устойчиво и няма как да издържи. Пак подчертавам дебело, че българската държава дава огромен ресурс в този сектор. А самият факт, че той не достига и хората бедстват, е емпирично доказателство, че системата е организирана по един безумен начин. Това е абсолютно неустойчиво и ако не бъде реформирано в спешен порядък, ще има потенциал да взриви държавността.
- Някой трябва да извърши тези реформи или да ги побутне. В парламента няма представители на хората с увреждания. Не е ли редно да има някакъв механизъм, по който да има квота именно за такива хора, за да потръгнат нещата и да спре голямото крадене?
- Аз не съм привърженик на квотите. Смятам, че трябва в Народното събрание и въобще в управлението на държавата да присъстват хора, които имат капацитет, без значение от расата, пола им, външния им вид, увреждането им и т. н. Смятам, че трябва да подхождаме по-мерикратично, тоест да използваме принципите на меритокрацията - всеки да получава това, което е заработил, така че не мисля, че квотите са решението.
- А как да се случат нещата тогава?
- Решението е да използваме експертен капацитет, защото такъв има в държавата. Има много хора, които разбираме за какво иде реч. Нека този експертен капацитет да бъде използван по най-умния начин и да си отговорим на два важни въпроса - първо, какво е това увреждане. И второ, да си отговорим на въпроса що е то труд. Лекарите, които оценяват нетрудоспособност, ви уверявам, че не могат да направят членоразделна дефиниция на понятието труд. Поради това става абсурдно - някой, който не може да ти дефинира какво е това труд, да определя ти какъв труд не можеш да полагаш. Да де, но през 1952 г., когато е създаван ТЕЛК, трудът е бил в една категория. Тогава трудът се е разчитал основно в неговите физически изражения - образно казано, с мотиката на къра или с гаечния ключ във фабриката. В днешно време трудът изобщо не е в тази категория и това не е доминиращата част от пазара на труда. Днес много голяма част от труда се извършва интелектуално. Може да бъде извършван на компютър, особено с достиженията и на изкуствения интелект и на модерните цифрови технологии труд става много витиевато понятие. Да мерим с аршина от средата на 50-те години труда през 2024 г., е най-малкото странно, да не кажа налудничаво. Това е първо. Второ, трябва да си отговорим на въпроса що е то увреждане. В момента нямаме отговор на този въпрос. Увреждането го обвързваме през труда, който също не знаем точно какво значи. Ако търсим решение на проблема, трябва да се опитаме да обясним какво е увреждане. Аз съм предлагал през годините и продължавам да предлагам една много проста методика - да гледаме увреждането през неговия емпиричен ъгъл, през неговите практически измерения. С увреждане си, от моята камбанария, ако имаш нужда от техническо помощно средство, ако имаш нужда от асистентска услуга, ако се нуждаеш от достъпна среда или ако имаш нужда от някаква продължаваща медицинска рехабилитационна грижа. Ако имаш един от тези четири елемента, ти следва да бъдеш човек с увреждане. Образно казано, ако аз не мога да стана сам от кревата сутрин, имам нужда от асистент. Тоест, имам нужда от тази подкрепа, имам нужда от инвалидна количка, имам нужда от техническо помощно средство, имам нужда от достъпна среда. Тоест, аз отговарям на поне три от четирите критерия какво е да си човек с увреждания. Ако си незрящ, също ще отговаряш на някои от тези критерии, ако си с ментални увреждания - също. Но, простете, ако си с диабет да кажем или си с един бъбрек, с някакво автоимунно заболяване или си с високо кръвно, то ти не отговаряш на тези критерии. Ти може да имаш нужда от някаква подкрепа, може да не си в състояние да полагаш пълноценно физически труд така, както всички останали, но това не те прави неминуемо човек с увреждане. Не може нуждите на един незрящ или на човек на инвалидна количка да бъдат приравнени на един човек с хипертония, а горе-долу това е състоянието в момента в държавата. Оттук идват тези 1 милион ТЕЛК решения. Защото зад всяко от тях се крие някаква диагноза. Но, вижте, диагноза може да бъде поставена абсолютно на всеки. Това не означава, че този човек има ежедневни задължения в обслужването си, във функционирането си, в комуникацията си със социума. Това, че имаш диабет, не те прави човек с увреждане принципно.
- Лекарите в ТЕЛК комисиите със сигурност ще ви оборят - ако имаш липсващ орган, това не носи точки. Нямаш орган, нямаш проблем. Но виж, ако добавиш към премахнатата жлъчка диабет, това вече е друго.
- Човекът с диабет има нужда от подкрепа - дали медицинска, дали нещо друго, но това не може да го приравни до човек, който не може да ходи, не може да вижда, който не може да чува или на човек със синдром на Даун. Тук трябва да постигнем тази диференциация и ресурсът да отива за тези хора с увреждания, които са действителни носители на увреждането. Защото всичко останало е състояние медицинско или друго, но не е увреждане в този смисъл, за който говорим. Затова предлагам да се подхожда практически и да се види този човек от какво има нужда, а не какво не може да прави. Нямам нищо против хората с диабет, убеден съм, че те имат нужда от подкрепа. Въпросът е, че се слага тази подкрепа на равни нога с нуждата от подкрепа на хора, които не могат да станат сами от кревата, не могат да се облекат сами, не могат да си вземат душ сами, не могат да се придвижат от една точка до друга точка сами. Това са състояния, които са диаметрално различни. Не можем да ги приравняваме механично едни на други, както се прави в момента в България. Всъщност така стигаме дотам, че тези хора, които са напълно безпомощни физически да се справят с живота самостоятелно, те биват приравнени на хора, които по никакъв начин не можеш да заподозреш, че имат някакъв здравословен или друг проблем и биха могли да функционират в степен, близка до тази на всички останали хора.
- Тоест, ако можеш да отидеш до аптеката на собствените си крака и да си купиш лекарството сам, значи си здрав.
- Не омаловажавам по никакъв начин нуждите на тези хора, но не мога да приема, че човек, който няма никакви видими бариери при комуникация със средата, може да бъде механично приравнен на някого, който е абсолютно безпомощен. Това е не просто несериозно, това е нехуманно. И отново източва един огромен ресурс. Пак се връщам на това, че понеже вратата е отворена по толкова широк начин, има много хора с ТЕЛК решения, които дори не са носители на някакво реално заболяване. В днешно време всички страдаме от нещо и всеки би могъл да ти измисли диагноза, ако лекарската комисия е правилно стимулирана.
- Чувала съм, че цената на това стимулиране е около 5000 лева. И още нещо - защо се допуска хора с постоянен и настоящ адрес в София да получават ТЕЛК примерно в Пловдив, защото там имат познати?
- Защото в рамките на една година ще си изкарал 5000 лева от пенсия, междувременно ще си паркирал безплатно с големия си скъп автомобил на скъпите места. В центъра на София аз не мога да намеря никога свободни места за паркиране за моя специализиран пригоден автомобил, с който се придвижвам, защото винаги има паркирани джипове. Даже ми се е случвало да влизам в конфликти с хора, паркирали на такива места. Той си вади синьото талонче, най-нагло ти го размахва в лицето и ти казва: за държавата колкото ти си с увреждане, толкова и аз. Само че той се качва с двата си крака в големия си джип, нищо че в очите на държавата ние сме равни. Той получава същата подкрепа, която и аз. Това е абсолютно неустойчиво, дисбалансирано и ресурсът, който се изсипва, е толкова мащабен, че ако ние направим реформа в тази система и насочим една трета от този ресурс да отива там, където е наистина необходим, хората с увреждания ще заживеят като хората с увреждания в Америка или Скандинавия. Само че ние не насочваме ресурса там, където е необходим, а го насочваме навсякъде - на всеки, който си е извадил ТЕЛК решение. Никой не смее да пипне тази система вече 30 години и тя продължава да генерира нестабилност. Но вече сме стигнали до този момент, който може да наречем точка на пречупване. Ако продължим по този начин, ние ще се озовем само след 20-30 години в положение, в което всеки човек в държавата ще има ТЕЛК решение. Как ще е устойчиво това, откъде ще дойдат парите за тези социални плащания? Ти на практика имаш 1 милион души в трудоспособна възраст, извадени от пазара на труда, защото имат ТЕЛК решение. Една част от тях работят, разбира се, това им е просто средство за допълнителен доход, но има и такива, които могат въобще да не работят. Ако живееш в един малък град в Северозападна България като Кула например и получаваш 500 лв. пенсия по инвалидност, ти ще имаш един доста приличен стандарт на живот в този малък град. Защо ти е да си търсиш работа, защо ти е да се квалифицираш, защо ти е да си полезен за себе си, близките си и обществото, кому е нужно да правиш каквото и да е, след като ти, седейки си само и дишайки, получаваш пари от държавата, защото някой някога ти е дал ТЕЛК решение.
- Имаше абсурди през годините при преразглеждането на срока на ТЕЛК - хора без крайници да ходят и да доказват, че не са им поникнали наново. Това преодоля ли се?
- Тази абсурдност се коригира в последните години и вече не го правят така, но това не коригира големия въпрос - че ние като държава направихме така, че една пета от популацията да получи статут на човек с увреждане. При положение, че едва ли има повече от 100 000 души в държавата, които реално имат нужда от този тип социална подкрепа. Това означава неразумно харчене на парите на данъкоплатеца, неразумно разхищение на ресурс и е проблем, който само ще се задълбочава, ще става все по-мащабен и все по-често хората, които имат нужда от подкрепа, няма да могат да разчитат на нея. Това е рецепта за обществен упадък. Ако искаме държавата да се разпадне, това е един от най-бързите начини да го направим.
Това е той:
- Роден е на 12 юли 1989 г.
- Доктор по конституционно право, защитил дисертация на тема “Конституционно положение на хората с увреждания”
- Изпълнителен директор на Института за модерна политика
- Член на Комисията за защита от дискриминация
- Експерт в сферата на уврежданията с международен опит като обучител на Съвета на Европа, координатор за Южна Европа на една от най-големите европейски организации, защитаващи хората с увреждания
Кристи Петрова
