О т 28 юни до 10 август 1984 г. Алпийският клуб при Туристическо дружество „Родни балкани", съвместно с ОС на БТС – Варна, успешно организираха и проведоха експедиция "Перуански Анди `84". Тя имаше две основни задачи – изкачването на най-високия връх на Перу Уаскаран (6768 м), който същевременно е и най-високият на цялата Тропическа зона, както и изкачване на връх на територията на Перу, на който не е стъпвал човешки крак и на който да бъде дадено името България.
Като зам.-ръководител, отговарящ за спортно-техническата част на експедицията, изяснявах най-вече спортните въпроси. За целта използвах личното си приятелство със Светослав Колев. Полиглот, свободно владеещ 40 езика, сътрудник на дузина ежедневници и месечни списания, най-вече по темите на алпинизма, спелеологията, вулканологията., мореплаването и пътешествията. Преди отпътуването ни за Южна Америка Светослав ме прие в дома си на бул. „Княз Дондуков” 53. След като изслуша молбата ми той веднага отговори: „Няма да имате никакви проблеми. Тук си на точното място. Проф. Сезар Моралес Арнао ми е личен приятел, а той е най-важната фигура в Перу по въпросите на андинизма (така се наричат алпинистите в Южна Америка), главен редактор е на авторитетното списание „Андинизмо и глациология“.
След десетина дни Светослав отново ме покани в дома си. Останах много приятно изненадан. Двамата приятели бяха обсъдили и накрая дори избрали няколко върха за името България в района Чампара. Уговорката им бе, когато пристигнем в Перу, да направим среща в българското посолство, с новия ни приятел, за да уточним всичко на място. С помощта на Ванюш Крачунов и Красен Кръстев, служители в посолство ни, срещата ни премина почти протоколно, тъй като по всички въпроси се бяхме договорили.
Когато изкачването на Уаскаран, бе вече действителност, ние се върнахме в Уарас и посетихме сеньор Луис, съдържател на хотел „Андино". Луис, който е швейцарец, познаваше отлично Кордилера Бланка. Той не само стопанисваше един от най-реномираните хотели в алпийската „столица" на Перу, но бе и главен организатор на планинската спасителна служба и сдружението на водачите в град Уарас. Той, както и нашите нови приятели Педро Янак и Филиберто Руриш, оказали ни помощ с мощните си радиостанции под Уаскаран, недвусмислено ни потвърдиха казаното от сеньор Моралес — район Чампара.
Нагоре
В този район притокът на алпинисти е значително по-малък и бяхме почти сами. От малкото селце Тарика поехме по едноименната река и бързо набрахме височина. В обедните часове на около 4000 м разпънахме малките си палатки. При нас трябваше да нощуват и двамата ни придружители на мулетата, а на тях такова нещо нe им се беше случвало. Момчетата се страхуваха от зли духове, а може би и от мечките. С мъка ги убедихме, че нощуването в планината е безопасно и най-вече приятно. Сгъстихме се малко в палатките, а на тях предоставихме самостоятелен „апартамент".
На 25 юли работният ни ден започна още в тъмно. В 5 часа сме на крак. Багажът ни е подготвен от предния ден, затова бързо напускаме лагера. С пожелание за успех ни изпращат Илия Раев - ръководител на експедицията, д-р Яко Кузманов – лекар и Бенце Акоста - перуански студент в България, изпълняващ ролята на преводач. Иринео и Фелипе още спят и няма смисъл да ги будим. С помощта на джобните фенерчета малката ни колона от 8 души поема по стръмния тревист склон. Първото препятствие е малка скална бариера, която предния ден гледахме с бинокъл и решихме, че тя е най-удачна за преодоляване. Тук друг проход няма.
За около час достигаме сипея в подножието на набелязания връх. Вървим по него още час и след това с облекчение стъпваме на сняг и лед. Обвързваме се, слагаме котките и продължаваме по тесен и назъбен ръб. От базовия лагер не бяхме го забелязали и смятахме, че ще излезем направо на основното било. В една свръзка с Кънчо, Пламен и Радослав, поемаме напред, за да разузнаем пътя и пробием пъртината. Наско остава да изчака Кирил и Николай, с които ще образува втора свръзка. След като бе изминал повече от час по стръмния склон, Слави правилно реши да се върне обратно. Предната нощ бях в неговата палатка и изживях болките, които имаше в кръста и измръзналите крайници от изкачването на Уаскаран.
Към 10 часа излизаме на превала между два върха. Оттук се откриват две възможности – към десния връх има остър снежно-леден ръб, прекъснат на места с малки скали, а към левия води чисто снежно-леден ръб. За да се изкачим на десния връх и слезем от него, ще ни бъдат необходими поне 3–4 часа. Излизането до левия връх няма да ни отнеме повече от час, пък и той е значително по-красив – целият е в сняг. Свързвам се с базата, която е на подслушване. Без да е откъсвал поглед от групата, Илко веднага отговаря. Обяснявам обстановката и предавам мнението на първата свръзка. „Другарю Бешев, тръгвайте наляво. За нас е много по-важно да имаме красив снежен връх, отколкото неуспешен опит“.
Първи
При нас вече са и другарите от втората свръзка. Под напора на силния вятър продължаваме нагоре. След близо час достигаме връхната точка. Наско вади висотомера от раницата и стрелката посочва 5120 м. Тук отново преглеждаме картата, дадена ни още в Лима от сеньор Моралес, и още веднъж уточняваме мястото на върха – на картата и на местността. Две мнения няма. Намираме се на една от онези коти, посочени ни от Моралес още в Лима. Върхът е целият в сняг и само една скала с размери не повече от 3 до 3,5 м отбелязва връхната точка. Разглеждаме основно скалата, за да открием следи от предишни изкачвания, и след като се убеждаваме, че именно ние сме първите хора на тази кота, я обявяваме за връх България.
На 5120 м и на повече от 15 000 км от родината в далечно Перу развяваме родния трибагреник. Отново включвам радиостанцията. В базата ни чакат с нетърпение. „Връх България търси базата, ако ни чувате, обадете се!”. Чувам развълнуваните гласове на Илия Раев и д-р Кузманов: „Честито, момчета! Радваме се заедно с вас и ви поздравяваме!“. Повече думи са излишни. Прибирам радиостанцията, за да извадя фотоапаратите. Наско вече обръща камерата на всички страни, за да запечата околната панорама и традиционните за такива случаи процедури.
Трибагреникът е закрепен на малкия ледокоп и преминава от ръка на ръка. Тук, на тази височина и толкова далеч от родината, трите цвята са още по-мили, още по-мобилизиращи. На колко души се е отдала възможността от 5120 м за първи път да развеят родното знаме?
На единствената скала закрепваме здраво метална пластинка с надпис: „Варненска алпийска експедиция – „Перуански Анди'84". Правим много снимки, които ще ни бъдат необходими не само за спомен, но и за узаконяването на върха.
Мистър Свят
На юг се открива красива панорама. Безброй снежно-ледени върхове забиват острите си пирамиди в небето и над всички е най-красивият връх на нашата планета – Алпамайо. Само 5947 са неговите метри, но това не е попречило на специалистите, когато е трябвало да изберат „Мистър свят", между многобройните съперници. От купола на вр. България и ние се убеждаваме, че журито не е сгрешило — върхът е достоен за короната, която му е присъдена. Жалко, че до подножието на красавеца от най-близкия населен пункт може да се достигне за 3-4 дни, а времето на нашия престой в Андите изтича.
След десетина минути поемаме по обратния път. На границата между снега, леда и скалата сваляме котките и се развързваме. Едва тук можем да се поздравим за изкачването. Надолу пътят е познат и няма опасност, затова групата се разкъсва. Вървя последен и често се обръщам назад, за да си отговоря на въпроса: какъв е всъщност връх България? От мястото, откъдето го наблюдавам, той е красива снежно-ледена пирамида, извисила снага в района на Чампара на планинската верига Кордилера Бланка в Перуанските Анди. В последните години всички свикнахме с мащабите на Еверест и всяка височина под първия връх на планетата ни се струва малка. Така ли е в действителност? Категорично не. Със своите 5120 м върхът заема средищно място сред събратята си в Андите. Сред върховете на Кавказ той би се наредил на трето място, с 313 м би се извисил над първенеца на Алпите Монблан, и е почти два пъти по-висок от балканския първенец Мусала. Връх България — това е нашият дар за скъпата ни Родина.
P. S. Няколко месеца по-късно проф. Моралес ми изпрати много ценен подарък – вестник „Насионал”, в който с радост прочетох следното: „ На състоялата се в град Уялас (Перу) Седмица на туризма сеньор Сезар Моралес Арнао, отговорен секретар на секцията по андинизъм, съобщи решението на географското дружество, че на кота 5120 м е утвърдено името България“.
ДОЦ. САНДЮ БЕШЕВ
