- Г-н Чакмаков, как се озовахте на директорския пост на едно от най-елитните училища в България само на 30 години и въобще кое ви насочи към работата в системата на образование предвид вашия род?
- Ще започна отговора си от доста далеч. Първо, за мен никога не е било самоцел да бъда директор на каквато и да е институция. И някак си животът ми така се стече, че без да искам, попаднах в системата. Завършил съм Частна международна гимназия с международна диплома.
След това отидох да следвам право в Нидерландия, завърших, обаче винаги съм знаел, че трябва да се прави нещо за страната, в която съм роден. Колкото и алтруистично да звучи от една страна. Повечето ми приятели казваха: Ти трябва да си луд да се върнеш и да работиш в държавния сектор, пък и учител. Имаше колебания при избора ми на житейски път, но пък учейки в частната гимназия, част от учебния план, за да завършиш по международния план, трябваше да работиш нещо с обществено значение.
Тогава дойдох в училище. Понеже аз съм възпитаник на основното училище в тази сграда, трудовият ми стаж започна като учител в 112-о училище. И тогава за първи път усетих, че в това има смисъл. Да дадеш криле на децата е силно казано, но да можеш да мислиш поне в една посока с тях. Бях сигурен, че това е нещото, което ще правя, и в крайна сметка започнах да работя като учител по английски. Смених няколко училища, бях в Класическата гимназия – НГДЕК, след това в 32-ро, оттам отидох в 31-во...
След 112-о работех предимно с 11-и и 12-и клас. По едно време осъзнах, че за да има истинска промяна, не е достатъчно само с децата да можеш да говориш, но да може да взимаш управленски решения. Тъй като системата на образованието в България е доста консервативна, си дадох сметка, че няма как отгоре да се тръгне, а трябва бавно и полека от учител, към заместник-директор, до директор да се развивам. Извървях целия път и за много хора беше ужасяващо.
На 30 години директор, а аз станах на 29 за първи път директор в 129-о и много хора гледаха на това дори леко подигравателно. Опитът обаче невинаги идва с възрастта, а със заниманията, които си правил.
И, общо взето, в предишното училище беше шокиращо за голяма част от колегията, но за 8-те месеца, в които работех там, мисля, че доста бързо свикнаха и видяха, че съм човек, който наистина иска да работи за децата, а не просто да съм проформа директор. Директорът не е професия. Това е позиция.
- Как ще обобщите мотивацията, която ви насочи към нея?
- Изключителното ми убеждение, че нещата трябва да се променят. Просто децата имат страхотен потенциал, а неговото развиване е много тежък процес. Изисква много време, особено когато една система е работила по-мудно в последните години.
- Как виждате оптималната си професионална реализация по този път, по който сте поели?
- Ако трябва да кажа от днешна гледна точка, че след 36 години ще се пенсионирам като директор, би прозвучало свръхдемотивиращо за самия мен. Виждате кабинета, който не е пипан от 1982-83 година...
Слава Богу, в момента не съм политически ангажиран, за да се замислям и за постове в министерството, макар че вече имах предложения дори за заместник-министър в последните служебни правителства. Вицепремиер беше Атанас Пеканов, когото аз харесвам като млад човек, който разбира от работата си и не e политически оцветен.
С него се запознахме в БНТ, където ме бяха поканили да гостувам, а той беше след мен. Излизайки от студиото, се разминахме в коридора и той ми каза: Аз ви гледах изявата, може ли да помоля да ме изчакате. Тогава му казах: Вижте, аз съм на 29 години и далеч не си представям, че мога да взимам решения за отрасъл. Дайте да видя дали ще се справя като директор на училище. После как ще ми се развие животът не бих могъл да кажа, защото това е въпрос и на съдба. Пак ще кажа обаче, че моята визия е, че човек трябва да работи за страната си, защото в целия западен свят хората така правят.
- Кой е акцентът от ваша гледна точка в концепцията ви за управление на Първа английска гимназия?
- Основното е, че децата трябва да излизат в края на етапа на образование в гимназията с ясни познания за живота. С повече практически умения, защото кой каквото ще да казва, само си криви душата, ако твърди, че българското образование е така ориентирано. Не е. То е в процес на преориентация. Не можем да продължим да работим по начина, по който, когато аз съм бил ученик или вие.
Системата е еднаква. В момента с леки изменения нашите деца учат същото, каквото са учили бабите и дядовците им. Това не е това, което трябва да бъде. Често разказвам една история, която с всички сетива усетих на гърба си. Когато заминах да уча право в Нидирландия. Бяхме 400 човека курс. На четвъртата година завършиха 60.
Първата източноевропейците нямахме нито един невзет изпит. Без много напъване и учене на база основата, която имахме от нашето монолитно средно образование. Другите едва смогваха и още в първи курс 100-200 души бяха отсети. В края на годината на един огромен плаж от факултета се организира барбекю, парти за завършването.
Дойде една професорска гъркиня при нас и каза: Не се радвайте, вие ще сте най-губещите в края на четвъртата година. Абсолютно не я отразихме, но на четвъртата година, когато беше ясно кои завършват и кои не отидох при нея и я попитах: Добре, права бяхте, може ли да ми кажете защо се получава така? Отговори ми: Вие наистина имате страшно разпокъсано средно образование.
Учите 17-20 предмета на високо ниво и учителите изискват много от вас. Западнякът учи 3 до 6 предмета в гимназията. Три на високо ниво и три на средно. Той е научен да се фокусира върху основното. Ние сме привикнали дори да зазубряме. Какво остава в съзнанието занапред е друг въпрос, но всички учат много неща. Това аз самият оцених като абсолютна реалност.
Ние напъваме зверски децата и не им даваме шанс да изразяват мнение. Даже българският учител много обича, когато някой покаже различно мнение, да го натисне и да му покаже, че не е прав. Това е парадоксална грешка. На Запад и в Далечния изток отдавна обгрижват точно тези хора. Те са тези, които ще бъдат моторът на обществото.
- Кои са плюсовете и минусите на днешните езикови гимназии в контекста на казаното?
- Мнението ми е абсолютно в разрез с визията на всички в държавата за езиковото образование. Това е отживелица от соца и ранните години на демокрацията. Сега модерното дете почти се ражда с втори език. Имам по-голям брат с три деца, а най-малкото му е на 5 и чете и пише на английски, без някой да му е показвал. Типът деца е съвсем различен. А пък нашата система е следната: До седми клас се учи език, по който се стига ниво А2. Изведнъж влизаш в 8-и езиков клас и започваш от азбуката.
Тоест тази година е абсолютно ненужна в този вид. Не казвам, че точно тогава не учат страшно много. Твърдя, че език най-добре се изучава в 8-и клас, когато тези 18 часа седмично ти дават възможността да бъдеш ошлайфан отвсякъде. Но е загубена за ученето. Според мен трябва да е обратното. Като си учил език до 7-и клас, държавата трябва да ти даде възможност от 8-и до 12-и клас да учиш друг чужд език, а английският да ти остане втори. Между другото това е тенденцията в логиката на родители при избора на гимназии.
При нас не е така. Тук идват, защото нашата гимназия е емблема за качество или поне е била. Визионерски смятам, че трябва да се промени подходът. Хорариумът по чужд език трябва малко да се намали и да се включат когнитивни предмети, които да гарантират някакви дейности, при които децата ще могат да участват по-активно в учебния процес.
Трябва да се помисли дали ще е някакъв обединен предмет по природни науки, или ще е нещо свързано с предприемачество и реалния свят. Просто съвременният ученик има различни потребности от тези, които ние сме имали. Освен това е парадоксално след седми клас децата да се оценяват само на база знанията по българския език и литература и математика.
- Мотивирани ли са да учат днешните деца?
- Неоткровеният отговор е „ДА“. Ако трябва да съм честен обаче, ние работим с едни от най-добрите и умни деца, но невинаги успяваме да им дадем най-доброто качество. С оглед на това мотивацията пада.
Така е и в провинцията. Когато децата нямат шанс да получат най-доброто, имат свръхмотивация да успеят. Откакто съществува светът, знанията и уменията те тласкат напред.
Затова и всички възрожденци са инвестирали най-много в образованието на децата си. Покрай 24 май е хубаво да си припомним и за Панайот Пипков, и за Стоян Михайловски – авторите на химна са завършили в чужбина и са се върнали тук като учители.
- Какви са новостите, които въведохте в училището и как се приемат?
- Първоначално със сигурност има един скептицизъм как ще дойде един дилетант на 30 години и ще обърка нещата. Учителите си позволяват да говорят пред децата, създава се една нагласа, но всъщност аз съм благодарен за начина, по който ме приемат.
Положителното отношение към тези новости в ежедневието го потвърждава. Когато дойдох при начало на първия блок в 7,30, в 8,15 влизаше последният ученик. Започнах да стоя на входа. В момента максимум да има 2-3 или петима закъснели.
В началото реагираха бурно. Били методи от соца. Ами не са. Аз не съм бил жив тогава, но съм убеден, че за да има качество, трябва да има ред и дисциплина. Аз пък никога няма да спра да търся правото и справедливостта за нашите ученици, дори това да ми коства главоболия с институциите. Още в самото начало казах, че ще пусна анкети за дванайсетокласниците.
Резултатите показват, че децата мислят и са откровени, когато искат да кажат нещо. Наблюдателни са до болка. Всеки плюс на учителите са забелязали, но така добре и всеки минус. Харесва ми, защото тук има млади хора с ясни позиции. Неволно ме бяха добавили, но аз казах, че няма проблем и е редно като учител също да остана в списъка. Впечатлих се от това, което беше написало едно момиче.
Беше й направило впечатление, че съм пушел на отсрещния тротоар, не съм улучил кофата с изгасената цигара и не съм се върнал да я взема от улицата. Повярвайте ми, в живота ми не ми се е случвало да си хвърля фаса на улицата, но никога не бих повторил да не погледна дали съм уцелил кофата. Тези деца заслужават точни отношения. След като са отбелязали този детайл, съм склонен да вярвам на почти 90% от всичко, което са написали.
- Вече викате ли провинени в директорския кабинет?
- Идват, колеги ги водят. Но не получават стандартното отношение: Стани! Кажи!... Говорим си. Един младеж преписал. Излъгал с втори телефон. Госпожата много ядосана... Обърнах се към него: Добре де! Не си глупак. Погледни ме в очите и ми кажи: Имаше ли втори телефон или не? Помълча 3-4 минути и си призна. Всичко приключи за мен. Той постъпи като мъж, а аз съм убеден, че след откровение човек не допуска втори път хлапашка грешка.
- Кое е по-трудно – отношенията с екипа и учениците или административната тежест?
- Отношенията с хората са много трудни. Административните пречки съпътстват всяка професия. При нас може би са малко повече, но съм убеден, че с времето и те ще отпаднат. Много от безсмислените листове хартия, с които по балкански искаме да се презастраховаме, ще отпаднат. Като ученик още от първия си директор научих, че е по-важно бързо да се взимат решения и да се върви в някаква посока. Но ако сбъркаш, трябва да можеш да си признаеш и да се извиниш.
Мисля, че съм от тези хора. Мога да кажа: Аз сбърках. И пред учениците, и пред учителите. За мен е важно да се вземе решение. Дали е добро или лошо времето ще покаже, обстоятелствата ще го изяснят, но е добре да можеш да го вземеш.
Откровено работата с хора е по-напрягаща, защото всеки има своите житейски проблеми. Всяко зло е за добро, защото първото училище, в което кандидатствах за директор, беше училище, в което бях работил и познавах колегите. Там не се случиха нещата, но сега съм директор на вече второ училище, в което идвам като външен и е много по-лесно. Не познавам семейните проблеми, къде има социален минус и когато взимам решения, не съм обременен.
- Един училищен директор има ли опции да си селектира екипа?
- Изключително трудно е с нашето законодателство, но има вратички и се намират начини. В крайна сметка резултатът зависи от работата на всички нас. И е хубаво да има екипност. Това е другата трудност по отношение на това как ме приеха.
Когато имаш изисквания и очаквания, част от екипа невинаги е готов да работи с твоето темпо. А щом не се вписва и буквално те спъва и от това страдат деца, успех, класация... трябва да има лостове, с които ръководителят да го освободи и да обяви конкурс за неговото място. Това се случва и в частния сектор, и навсякъде в по-развития свят.
- А кое е най-доброто, което вие може да направите за учителите?
- Според мен човек трябва да има възможността да се квалифицира. Не говорим за това, което върви в последните години с 4-те кредита от обучения, които трябва да имаш годишно.
Това е нещо, което е задължително, а в секундата, в която нещо стане задължително, то не е мотивиращо. За мен учителят сам трябва да дойде и да каже: Аз искам да отида на това обучение от тази до тази дата. Вие да ми го платите. Аз ще завърша еди какво си. След това да получи реален документ за знанията си, а не един сертификат, че Х е бил на обучение при Y. Квалификацията трябва да е лична, защото само тогава човек я иска.
- Какъв е бюджетът, които управлява един директор на водещо централно училище?
- Много е различно. Между 4 и 8 милиона лева. По отношение на това как може да се получат повече средства винаги давам за пример директорката на 32-ро училище Нели Киркова-Костова. Това за мен е най-добрият училищен мениджър.
В последните години тя измени структурата на управление, назначи седем заместник-директори по конкретни ресори. Така тя изпусна от поглед ежедневните проблеми и започна да търси финансиране по програми, европейски проекти.
Това допълнително финансиране даде добавената стойност на 32-ро. Изведнъж то от 20-25-о в София стана десето. А заварвам обратния случай. Училище, което е било в тройката, сега е 19-о.
- Към какво най-много трябва да се отнасят критично учителите?
- Първо към познанията и второ към отношението и към живота. Ако те не са склонни да се развиват и да искат ученето да бъде най-доброто за тях, да получават най-много задачи, няма смисъл. В по-големия си процент ученикът не помни учителите, при които е минал лесно. Аз самият с най-добри чувства помня тези, които са ме мъчили най-много.
- Какво мислите за външния вид и телефоните на учениците?
- От техниката няма да ги отклоним, каквото и да направим. Всички репресивни дейности не водят до никакъв ефект. Ако системата на образование и конкретните учители направят така, че часовете да са реално уплътнени, никой няма да се сети за телефона, а това, че ще погледне за съобщение от приятел или родител, няма да промени фокуса на часа, ако той е структуриран и има ясни изисквания и правила.
Да не говорим, че техниката отдавна се използва в помощ на учебния процес. За външния вид съм безкомпромисен. Аз не бих могъл да повярвам, че има деца, които идват с голи пъпове, с анцуг, с къси гащи... Но е факт. Още на първата родителска среща, на която се представих, помолих за подкрепа и помощ. Като общност трябва да изградим навици. Не могат да идват с къси панталони момчетата и голи пъпове момичетата.
Това е неприемливо. И не защото училището е институция, която не го търпи, просто съвсем скоро тези младежи ще станат реални жители на света и не могат да отидат в този вид на работа. Тогава реалността ги удря много силно.
- По повод 24 май подготвяте ли нещо специално и с какво мислите, че може да накараме младите да четат повече книги?
- Все повече надеждата ми се връща, защото виждам повече деца, които четат. Лично аз поканих за празника цялата училищна общност да дойдат в училище. 24 май в годините сякаш започна да се приема повече като един допълнителен почивен ден, а той реално е най-големият ни празник. За ученици и учители обикновено 25-и също е неучебен точно заради идеята, че на 24-ти трябва да се празнува.
Струва ми се ужасно, че и родители, и учители го смятат за почивен ден. Не. Това е най-българският празник. Нашето училище има духов оркестър, който всяка година води шествието на столичните училища. Всички трябва да сме там.
- Коя е вашата любима книга?
- Може би „Къщата на духовете“ на Исабел Алиенде. Вероятно съм човек с интерес към историята и предпочитам историческите книги пред художествената литература. Това явно ми създава известни предпочитания към тази творба.
ТОВА Е ТОЙ:
Роден е през 1993 година
Внук е на първия капитан в историята на ЦСКА Нако Чакмаков
Баща му Александър Чакмаков е известен бизнесмен и филантроп
Изучавал е право в университета в Хага
2012-2014 г. работи като учител в НГДЕК, София
От 2015 до 2016 г. работи като учител в 32-ро СОУ „Свети Климент Охридски“
През 2017 г. преподава в Националната природо-математическа гимназия „Акад. Любомир Чакалов“
През 2023 година е назначен за директор на 129-о ОУ „Антим I“
2024 г. печели конкурс за директор на Първа английска езикова гимназия в София
Людмил Христов
