Джудист №1 на България в последните години Ивайло Иванов е роден на 20 юли 1994 г. в Монтана. Участва на три летни олимпийски игри. От европейски първенства има 3 медала и още един от европейски игри. Печелил е турнир от веригата "Голям шлем" в джудото, както има и пет победи в турнири от Гран при, като последната бе в Загреб преди седмица.
- Ивайло, на 31 години хората вече мислят за края на кариерата си, а ти продължаваш с престижните победи.
- Това ми помага. Осъзнавам, че краят на кариерата ми е близо и това ме освободи ментално. Сега просто се забавлявам на татамито. Главата ми е напълно свободна, излизам и да става каквото става. Това ми помогна много в Загреб. Аз съм си казал, че ще продължа докато съм здрав и докато мога да надвивам младите. Няма да остана да се въргалям на стари години и всички да ме надвиват.
- Преди години обаче обмисляше да спреш с джудото.
- Тогава ситуацията беше друга. Борех се със света, борех се с треньора, с президента на федерацията. Откакто дойде г-н Румен Стоилов вече всичко е различно. В негово лице имаме човек, който винаги е готов да помогне. Да разчиташ на него. Това наистина дава и допълнителна мотивация.
Аз съм спортист и съм възпитан да казвам това, което чувствам. Заради това преди имаше някаква изолация, може да би и това ми е пречило. Но съм такъв човек. Такива сме. Например Кирил Милов ми е споделял, че Гриша Ганчев му е пращал самолет, когато се контузил. Как да го накараш да предаде такъв човек?
- Виждаш ли се на олимпиадата в Лос Анджелис?
- Защо не? Чувствам се добре ментално, здрав съм. Има още време. Ако всичко е наред, ще се опитам.
- На няколко пъти повтори, че ако си здрав. Как си?
- В момента страхотно. Много време нямах сериозни контузии. След това се започна. Връзки на единия крак, връзки на другия. Скъсана лакътна става на едната ръка, 10 дни преди олимпиадата в Париж - на другата. Не казах на никого, няма смисъл да се вайкаш.
- Освен освободената психика, какво още ти помогна в Загреб?
- Подготовката бе насочена точно към този турнир, защото до края на годината има само още един в Абу Даби, който пропускам. Просто не мога вече всяка седмица да се състезавам. Ще имам едно участие за турски отбор в Шампионската лига и приключвам годината.
- Защо реши да се занимаваш с джудо?
- Може би попаднах в залата по наказание. Нашите явно са се чудили как да ми изразходват енергията. Първо се записах на плуване, но не ми хареса. А залата по джудо бе на 300 метра от дома ни. И като влязох, като ги загледах как се търкалят и какви хватки правят си казах, че това е моето. Иначе много ме искаха и в борбата.
Плюс това имах примера на вуйчо. На нас разликата ни е шест години. Той джудист, аз след него. Той в ЦСКА, аз след него.
- Иначе от кога се занимаваш с джудо?
- Професионално от 15-годишна възраст, когато преминах в ЦСКА. Иначе в залата влязох за първи път на 7 и от този момент не съм излизал.
- Имаш две момчета. Спортуват ли?
- О, да. За мен това е изключително важно. Защото във времето, което живеем, явно треньорът остана единствен, който може да им се скара. В училище, в детската градина ги е страх от родителите. Сами си направихме това. И аз съм ходил на родителски срещи и не мога да повярвам какво се случва. Създадохме доста раними души. Синовете ми нямат телефони, опитвам се да не ги правя зомбита. В крайна сметка за всичко сме виновни ние - родителите. Иначе и двамата ходят на гимнастика, на джудо, на плуване. Майка им ги следи да се учат. Така не им остава много свободно време за телефони и компютри. Понякога и аз се събличам с тях и се включвам в заниманията. С разрешение на треньора.
- Има ли голям интерес към джудото?
- Наистина има. Онзи ден на един турнир бяха над 1000 деца. 450 квадратни метра зала и няма място. Лошото е, че това е при по-малките. След това се губи интересът. И трябва да пазим тези, които остават.
Пламен Вълков
