- Г-н Драгунчев, вие сте един от кандидатите за директор на Народен театър „Иван Вазов“. Защо решихте да се впуснете в битката за поста?
- Истината е, че много мислих. И най-силният аргумент, който оформи крайното ми решение, всъщност бяха колегите ми в Народния театър, които в продължение на много време ме убеждаваха, че театърът има нужда от човек като мен. От всички претенденти за поста директор съм единственият, който е нов и кандидатства „отвътре“. Това следва да покаже и какво друго ме мотивира – убедеността ми, че е необходима промяна. Тук присъщата за творците суета и здравословна доза самоувереност отстъпват пред детайлния анализ върху ситуацията от първо лице в тази най-важна структура от културните институти в областта на сценичните изкуства. Убеден съм, че през 2022 г. и в следващите пет години Народният театър вече е длъжен да се заяви като незаобиколим фактор в европейския и световния културен контекст, а не просто като ням свидетел с локален мирис и пренебрежимо присъствие в Европа и света. А той, светът, такъв, какъвто го познавам и съм го изучавал, отдавна е отпрашил напред и трябва да бъде догонван.
- Вие каква стратегия за развитие бихте предложили, ако спечелите? Какви са проблемите, които виждате и смятате, че може да бъдат променени?
- Някои много се страхуват да излагат вижданията си за развитието на театъра, за който кандидатстват, защото, видите ли, някой би им откраднал концепцията, би я преформатирал и не щеш ли, би спечелил на нечий чужд гръб. Аз не се страхувам. Вероятно знаете, че на 1 декември 2021 г. приключи подаването на документи за кандидатстване. Всички участници са депозирали своите концепции в Министерството на културата, което означава, че „оригиналните“ идеи са вече там. Сигурен съм, че никой не може да плагиатства това, което съм създал. И ето – казвам ви: стратегията ми за развитието на Народния театър се основава на художествени, организационни, структурни и финансово-икономически подобрения в духа на добрите европейски практики в областта на сценичните изкуства. Да се повишат художествените показатели и да се транспонират до нива, които са адекватни за национален културен институт. Задължително трябва да се редуцира фактическата депрофесионализация на художествено-творческия състав, забележете – става дума за едни от най-добрите артисти на България, и обръщането на този негативен тренд. Необходимо е преопределяне на целите и способите за постигане на тези цели във финансово-икономически смисъл в посока на оптимизация и финансова дисциплина в условията на второстепенен разпоредител на бюджетни средства, предефиниране и оптимизиране на човешките ресурси в театъра, категорична промяна на обществения образ на Народния театър, включително определяне на актуални цели и начините за постигането им във връзка с рекламата и маркетинга на театъра, въвеждане на нови производствени практики с цел устойчиво развитие на творческия потенциал и на театъра като организация, преосмисляне и препозициониране на Народния театър като категоричен фактор както у нас, така и в чужбина.
- Много от емблематичните и хитови представления на Народния бяха свалени от афиша, бихте ли върнали някое от тях и кое?
- Отговорът на този въпрос по-скоро се крие не в кои представления, а кои творци. Театралното изкуство е ефимерно, нашият продукт „умира“ в момента, в който падне завесата, но заживява друг, свой, нов живот в душата на зрителя. Раждането на този нов живот се определя тук и сега. Едва ли всички свалени знакови заглавия в афиша на театъра могат с предишната си сила да се възстановят на сцената. Надявам се да има такива все пак. По-важното е обаче режисьорите, които създават подобно качество, да работят в Народния театър. А вярвайте ми, България все още има свои големи световни имена, чието място е на първата ни сцена, а не част от тях да се „скитат немили, клети, недраги“ другаде. Тези същите ни трябват, за да поведат и новото поколение в театъра, а не процесът по формиране на професионални актьори и режисьори да се основава в най-добрия случай на случаен принцип. Те, същите, в комбинация с утвърдените свои по-млади колеги могат да създават и благоприятна почва, където да се появяват и големите имена отвън, с които да сверяваме себе си. Но тези големи имена задължително трябва да бъдат разполагани във верен контекст. Просто да дойде някой „голям“ не произвежда устойчиво развитие – в повечето случаи е само безразсъдно пилеене на публични средства. Та въпросът е не какво трябва да се върне в Народния театър, а кой!
- Вашият дебют бе в този театър, кой е най-сантименталният ви спомен?
- Без да се замислям – „Крал Лир“ с Наум Шопов под режисурата на Явор Гърдев. Още бях студент и заедно с целия клас участвахме в това представление. Беше като специализиран ударен курс по „Народен театър“ – целият театър се изсипа върху нас. Тогава и в някои следващи проекти човек можеше да се научи как изглежда добре смазаният вариант на машината „Народен театър“. Последваха и много други спектакли, за които съм благодарен на съдбата, че ме срещна с невероятни актьори и режисьори, със страхотни текстове, с ужасяващи препятствия, които обаче после остават като едни от най-любимите мигове в кариерата: „Сирано дьо Бержерак“, „Хъшове“, „Веселите уиндзорки“, „Нощна пеперуда“, „Хамлет“, „Каквато ти ме искаш“, „Процесът против богомилите“, „Гео“, „Чудаци“, „Танцът Делхи“, „Братя Карамазови“...
- Как според вас се отрази пандемията на изкуството у нас?
- Времето от 2020 г. досега ни предложи уникална среда за развитието както на света, така и на театъра. И театърът спешно реши да предефинира себе си, а и нуждата от себе си – нещо, което никога не се беше случвало. Българският театър не закъсня с „копирането“ на световния пандемичен модел на поведение, без да си дава сметка и до ден днешен, че контекстът на собственото му живеене всъщност е определян от тенденции от доста по-предишни периоди. Настоящото положение само задълбочи отдавна започнали процеси. Да, падаха и падат спектакли, доста колеги преминаха и продължават да преминават тежко през заболяването. Да, всичко това за съжаление е така. За изкуството обаче по-страшното е, че влязохме в режим на безнаказан упадък на всякакви авторитети. Ковид-19 се превърна в катализатор на един процес, който размахва флага на посредствеността в яростна опозиция срещу авторитетите, високото и духовното. Това изостри пандемията у нас.
- Има ли шанс някога да се завърнем към старото нормално?
- Не! И точно това е най-хубавото! Пандемията помага да се вгледаме в себе си, но и да видим света около себе си. Ние вече сме различни. Предпочитам да гледам на това като на голям шанс, в който по Дарвиновски ще оцелее най-доброто, ще успеем да се отърсим от затлачени, остарели и тънещи в комфорта на инерцията виждания. Панта рей! Точно в такъв катакличен момент „готовността е всичко“, както казва Хамлет – но готовността и таланта за новото и дръзкото.
- Вие сте ученик на великия Стефан Данаилов, а по-късно станахте и негов асистент в НАТФИЗ, кое е нещото, което никога няма да забравите от него?
- Освен безценните житейски и професионални уроци, ако трябва да отнеса този въпрос към конкурса за директор на Народния театър, ще кажа, че Стефан Данаилов ми показа и ме научи, че в изкуството не можеш да бъдеш сам. Че трябва да имаш умението да събираш около себе си екип от съмишленици и кадърни хора. Именно това умение гарантира успеха в театъра, а не аритметичният сбор на талантливи творци. Добрите намерения трябва да имат и функционално измерение, иначе не могат да се превърнат в реалност. Националният театър е особено място с много и особени хора – тук нямаш право да се учиш в движение, тук трябва многопрофилна и широкоспектърна симбиоза от качества и придобити умения.
- Великите имена на театъра ни напуснаха през последните няколко години. Има ли кой да наследи Ламбо, Стояна, Татяна?
- Следващ Стефан Данаилов, следваща Стоянка Мутафова или следваща Татяна Лолова няма да има. Това са неповторими творци. И слава Богу! Така те остават коректив, по който ние можем да се съизмерваме и да създаваме своите нови неповторими таланти. Българската култура трябва да бъде обгрижвана така, че да бъде в състояние да отглежда следващите си звезди, новите наследници на онези предишните големи. Те няма да са много, те никога не са много. И това е хубаво.
- Като преподавател какъв заряд виждате в идващото поколение актьори и кое ги отличава?
- Най-красивото на истинската преподавателска работа е, че тя никога не е в застой. Вярно, имаме и обратните примери, но тези, които наистина са убедени, че с нещо могат да променят света така, че той да се превръща във все по-добро място, на тях им е отредена съдбата да изпитват щастие от постиженията на своите ученици, а на една още по-малка част – смея да твърдя, че аз съм от тях – да творят заедно с тях. Предоставена ми е изключителната възможност да черпя от извора и ви казвам, че идва страхотно поколение артисти. Дори и тези, които са ощетени от пандемията, не могат с месеци да стъпят на сцената. Но там, където има страстно желание, там има и начин. Да, ще трябва да се настроим към друг режим на работа с абсолвентите от последните години, лишени от нашите възможности заради Ковид-19, но пък заредени с други позитиви, въоръжени със съвременно мислене и космополитен мироглед.
- Какви съвети търсят най-често от вас и какво е най-важното, на което вие искате да ги научите?
- Не можете да си представите какво е удовлетворението, след като е завършил НАТФИЗ преди година, две, пет, да ти се обади студент и да иска съвет за роля, за монолог, дори за правни въпроси, свързани с професията. Разбираш, че театърът, това, което си преподавал, не е някаква мъртва материя, а продължава да вълнува с истинността си и свободата си. Даваш си сметка, че там някъде си посял една вяра, защитил си я и продължаваш да я доказваш с времето. Прекрасно е.
- А кой беше най-важният урок, който вие научихте за себе си до момента?
- Хм. Мисля, че за най-важния урок съм още млад. Но най-полезният е може би, че разбрах колко е важно да можеш да изслушваш и да изчакваш.
- Как виждате бъдещето на изкуството у нас?
- Въпреки че напоследък се улавям, че съм доста черноглед, аз съм безразсъден оптимист и непоправим идеалист. Културата у нас, особено през последните десетилетия, е изправяна на ръба на пропастта многократно. И все пак тя успява да се възражда всеки път, все по-силна и по-силна. Вярна е тази приказка за несломимия български дух. Спокоен съм за бъдещето на изкуството.
- За какво мечтаете?
- Огромната ми страст още от малък са пътуванията по света. Мечтая да обиколя целия свят. Разбрах, че едва ли един живот може да стигне за такава цел. Открих обаче, че театърът, също един необятен свят, предлага постоянно пътуване. В театъра пътувам и това ми стига.
Това е той:
Роден е на 19 март в София
Доктор по „Театрознание и театрално изкуство“ и „Актьорско майсторство“ от НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, завършил специалностите „Английска филология“, „Икономика“, „Международни политически отношения и сигурност“, „Макроикономика“ в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“
Специализирал в Кралския Шекспиров театър и Шекспировия театър „Глобус“ (Великобритания), Оксфордски университет (Ориел Колидж, Великобритания) и др.
Актьор от трупата на Народния театър „Иван Вазов“, преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, старши експерт в кабинета на президента на Република България
Елизабет Методиева
