„В Япония животът не е толкова розов, колкото си го представят в България“, казва пред BG Voice Цветан Димов.
„Питаш ме трябва ли един българин да поживее в чужбина, за да оцени от дистанция Родината? Хората в България живеят малко на сляпо, не оценяват колко е прекрасна, какви възможности има. Хубаво е обаче и да не се страхуват да излязат от зоната си на комфорт, да поживеят зад граница. Придобиват други умения, разбират какво истински харесват и какво не, в кое са най-добри“, продължава той.
Цубетан
Чуден човек е Цветан Димов, или Цубетан, както е известен в Япония. Животът му не е песен, но където и да отиде, каквото и да му се случи, винаги запазва бодър дух и позитивизъм. Трябвало е да поживее 9 години в Япония и още 5 във Великобритания, за да замечтае много силно да се върне в Родината, и не само това - но и да поиска да промени нещо в нея.
Без избор
„Роден съм през 1990-а, на 6 юни, и със силно развито 6-о чувство. Животът ми мина като Шинкансен – влака стрела, през Япония и Англия и отново съм в България“, шегува се той.
Креативен е от малък, с безброй способности и таланти. „Бях много добър по изобразително изкуство, физкултура, математика, химия и биология, музика. Мечтата ми беше да стана лекар, да помагам на хората, да правя добро, да се раздавам“, споделя той.
Учи в 31-во училище в София до първия срок на VI клас. И тогава става един от онези българи, които не са имали избор - да заминат в чужбина заедно с родителите си. Всъщност родителите му се разделят, а майка му, заедно с бате му Стефчо, втория му баща, също няма избор. Надежда и Стефан Георгиеви са отдадени лекари от Бърза помощ и „Пирогов“, специалисти анестезиолози и реаниматори.
В един момент инфарктният живот на хора, спасяващи всекидневно живот, и то срещу мизерни заплати, ги подтиква да кандидатстват за Япония. Стипендията печели Стефан, двамата се женят, за да може да замине и тя. И така на 11 януари 2003-та Цветан, не по своя воля, едва 12-годишен, лети сам до Япония, до град Ниигата, при майка си и втория си баща. А родният му баща Ненко Димов, диспечер в авиокомпания Bulgaria Air, му осигурява безплатен билет до Япония.
Шок
Записват го директно в японско училище, защото международно в Ниигата няма. Културният шок е огромен. „Трябваше да карам на 6-а скорост, да наваксам с двете азбуки - хирагана и катакана, и с йероглифите“, споделя той. Хирагана е за японски наименования, а катакана е за чуждици и чуждестранни наименования. Има и йероглифи - канджи и сричкова кана. Как се справя? Всеки ден яко учене по 5-6 часа вкъщи, като азбуките усвоява за няколко месеца, а йероглифите - за близо 2 години.
Но не това е единственият проблем на 12-годишния Цецко. „Най-фрапантното беше, че в Япония трябва да се доказваш много, винаги трябва да си по-добър от японците, да се раздаваш на максимум и да внимаваш да не ги обидиш, да се съобразяваш с техните изисквания и култура. Беше много тежко, но имам дарбата да се адаптирам към предизвикателства, да се представя достойно“, споделя той.
През 2009 г. той покрива най-високото първо ниво по японски език и калиграфия и получава статута на учител. След матурите кандидатства медицина, не го приемат и записва фармация в Университета за фармация и приложни науки в Ниигата.
Бакалавърът е цели 6 години, а дипломата не се признава в България, Англия или Америка. Разочарован от това, той изкарва първата година и се връща в България през 2010-а.
Интуиция
„Не знам, каква беше тази моя силна интуиция да не послушам майка си и да завърша фармацията, а да се махна от Япония 9 месеца преди цунамито да залее атомната централа във Фукушима и да отприщи радиацията“, казва той.
В Родината преподава японски език на българи. Дипломата за средно образование от Япония не му върши работа и същата година заминава за Великобритания. С много висока оценка на изпита по английски кандидатства в университета „Астън“ в Бирмингам. Не го приемат „Фармация“ и записва „Компютърни науки“ и „Политика с международни отношения“.
През 2015-а завършва, прибира се в България и започва работа в японски колцентрове с японски и английски език. От 2017-а работи в консулския отдел на японското посолство в София.
Занимава се с визи, паспорти, взема пръстови отпечатъци, издава свидетелства за съдимост и други документи. Отговаря за сигурността на японците в България, за смъртни актове, за сключването на смесени бракове с японски граждани. За тази много отговорна работа обаче получава много ниска заплата. А по това време вече е баща на 2 дъщери - Надежда и Гергана, от 2 приятелки, с които така и не стига до брак.
„Беше ми много тежко - живея в България, работя за Япония, и то на японска територия в София“, казва той.
Няма средства да се грижи за децата, всеки месец е на минус и с кредити. Напуска посолството през 2018-а, за да замине отново за Япония, тъй като знае, че покрай летните Олимпийски игри в Токио през 2020 г. ще има повече работа. На 1 ноември е на летището в Токио, с правото на престой 90 дни без виза, и започва като таксиметров шофьор.
Изискванията са големи - да няма татуировки, да се бръсне на контра всяка сутрин, да няма мустаци. Работата е тежка - от 7 сутринта до 3 сутринта на следващия ден. Става и преводач на трима български затворници.
След 2 месеца става продавач-консултант в японската фирма „Българска Роза Япония“. Продават българско розово масло, розова вода, сладко от рози, ракия, вина, шипков мармалад, мурсалски чай, розе от роза дамасцена. „Розовото масло е златото на България“, казва той.
Впоследствие създава българското онлайн училище „Сладкопойна чучулига“ в Токио. Когато се прибира в София, пък записва задочно „Киберсигурност“ във Военна академия „Георги Раковски“. Наскоро е защитил дипломната си работа и вече е дипломиран специалист.
„Ще работя като експерт по киберсигурност и национална сигурност и отбрана за България и за българския народ. Това ми е мечтата“, казва Цветан.
„Хората тук ми се чудят защо съм сменил толкова много работи. Просто секторът с японски език е много свит в България“, казва той. Миналата година е бил в IBM, но те правят разработки с изкуствен интелект и съкращават много хора, също и него.
В момента поддържа японска клиентела като ВИП акаунт мениджър с японски и английски в частния сектор. „Доволен съм, но предпочитам да работя за България“, казва той. Споделя, че след като е участвал в проекта Bulgaria Wants You на Иван Христов и Андрей Арнаудов, си намира работа, която много му харесва - във видеоиграта „Вампири“.
„Доволен съм от работата, но бих бил по-щастлив и удовлетворен да работя за България и да оправим пътищата. Искам да се намали рискът от ПТП, както се случи със Сиянчето. Това е много лошо. Целият народ трябва да се мобилизира, да се стегне и да се елиминират всички дупки по пътната настилка. А защо не - и да направим наш високоскоростен влак стрела като Шинкансен? С маршрути от София до всеки голям град?“, мечтае на глас българинът.
„Искам с моите знания и умения от Япония и Великобритания да допринеса с нещо за България, за народа ни. Усвоил съм някои тънкости и тактики, с които мога да помогна като solver mind - човек, който спестява проблеми. Да измисляме решения“, споделя Цветан.
Той мечтае хората в Родината да не мизерстват, да имат достойно заплащане и пенсии, да теглят нормални кредити. Да може държавата и бизнесът да вървят ръка за ръка в полза на обществото и българите да стават все по-богати и заможни. Иска да създаде фондация „Естетика“, за запазването стила на естетиката на София от едно време.
„Дали трябваше да преживея всичко това, за да ми се отворят очите и да видя колко красива е България, колко е богата - култура, климат, природа, български език, който е божествен?... Знаеш ли какво е да вкусиш домат, който мирише на домат, след като си ял ГМО домати във Великобритания?... Да, трябваше да преживея всичко това и съм щастлив, че сега съм в Родината“, споделя българинът.
*Автор: Боряна Антимова
