Г еорги Господинов не обича да гледа как светецът, на когото е кръстен, има копие и убива змея, поне на икона. Казва как любимата му икона на св. Георги е без змей и без светията да е с копие, а и убиването на змейове не го привлича.
Пояснява: „Храбростта има много измерения. Аз обичам свети Георги, защото, дори когато убива змея, запазва една особена невинност на лицето“. И продължава: „Храбростта в днешно време е понякога да си различен от мнозинството – когато всички мразят, да обичаш, когато всички са отчаяни, да носиш надежда“.
Роден е навръх Ивановден, но не е кръстен на този светец, а на Георги Победоносец и съответно на единия от дядовците си. Отбелязва: „Благодарение на моите баби и дядовци моето детство беше пълно с истории и това остава завинаги“.
Спомен
След като получи наградата „Букър“ заедно с Анджела Родел за превода на английски на „Времеубежище“, Георги Господинов си спомня за социализма в подкаста на призовете: „Знаехме, че другият свят съществува, че ние не сме част от него и той ни е отказан. Това познание бе всъщност много травматично. Западният свят бе място, на което знаехме, че ние никога няма да бъдем. Или по-скоро спряхме да вярваме, че някога ще се случи. Но ние си го измисляхме/изобретихме, мечтаехме за него“. Продължава: „Чужбина за нас бе като отделна държава, където можеш да купуваш дъвки на лента, цигари или ежедневни стоки като уиски и бонбони и след това да запазиш празните опаковки. Днес може да ни се струва смешно, но започнем ли да го анализираме, всъщност е травмиращо“.
И след това разказва как най-престижната работа в България по онова време била като международен шофьор на ТИР заради свободата да се пътува отвъд границата.
Разказва как родителите му никога не са излизали в чужбина в годините на социализма. И обяснява, че в техните представи Рим, Лондон и Париж са по-красиви от неговите, в които представя книгата си. „Защото те все още пазят картината на мечтата си от миналото“.
Може би най-паметни обаче си остават думите на Георги Господинов, когато само няколко часа преди 24 май миналата година той получи наградата „Букър“ и проговори на български пред целия свят: „Написах тази книга с трийсетте букви на кирилица. Благодаря на всички, които вярваха в нея! Благодаря на читателите си, с които сме заедно от години. Беше и е дълъг път. Благодаря на писателите преди мен, от които съм се учил!“.
Череши
Череши и слагането на лютеница са едни от основните битови моменти през различни периоди и жанрове в творчеството на Георги Господинов – както в поетични форми, така и в белетристични. В социалните мрежи веднъж Господинов отбеляза рождения си ден с краткия разказ „Черешата на един народ“. И след това носталгично добавя: „Падахме си по 60-те, тъй както дядо ми милееше за Босфора, без да има особени основания за това, без дори да го е виждал, тъй както майка ми сънуваше Жан Маре, баща ми – Джина Лолобриджида. По онова време оня роден за нас (далеч от Стамбул) град затъваше все по-дълбоко в 80-те под упоителното бръмкане на братя Аргирови.
И тогава ни влезе тази (спасителна) муха в главата, че човек остава завинаги в годината, в която е роден. Ние, естествено, бяхме родени в 60-те, в много важната за всички 1968-а. Така се беше случило и то, мислехме си, е за цял живот. Край! Добре помнехме тази година и никой не можеше да ни извади оттам.
Твърде скоро започнахме да подозираме, че 60-те никога не са се състояли.
А майките ни в Ямбол все така настървено бъркаха наесен лютеницата, в която вряха и стъкленият лук, и революциите на цветята, и тъгите на дядо, дори собствените им Маре и Лолобриджида – всичко, всичките ни истории, всичката история, Векът. Тъгите ни кипваха, сгъстяваха се и се омесваха. И вече не беше ясно кой по какво бленува – дядо ми по 60-те ли, аз ли по Босфора и Черешовото, майка ми по баща ми ли...“
И по темата за лютеницата пише едни от най-кратките и в същото време осмислящи цялото минало стихове: „Майка ми/вари зад блока/ лятото на лютеница“.
Маларме
В последните няколко години Георги Господинов обикаля света и получава награди. Всякакви признания, които много се засилиха, след като призът „Букър“ грейна с неговото име.
Така сега той постигна номинация за още една много престижна награда – френската за поезия „Маларме“ (победителят става ясен след редакционното приключване на приложението „Уикенд“ на „Телеграф“). Господинов кратко отбеляза: „Много се радвам, че стихосбирката „Там, където не сме“, в превода на Мари Врина-Николов, вече е в краткия списък на една от най-старите френски награди за поезия - „Маларме“!
Писателят обяснява още: „Наградата „Маларме“ е от най-старите и престижни поетични награди, награждава поет-изразител за стихосбирка или пълни творби. Журито се състои от всички членове на Академията „Маларме“ (деветдесет и девет членове). Наградата е щедро дарена от град Бриве, който предлага на победителя и едномесечна поетична резиденция“. Трябва да се добави, че както при „Букър“, така и при „Маларме“ по-важното е влизането в краткия списък. Това е истинското признание, иначе е ясно, че не може всеки да е победител и другите ще са подгласници, което не ги превръща в по-малко значими писатели.
1001 нощ
Георги Господинов казва: „Човекът, който чете книга, по-трудно унизява друг човек. Човекът, който чете книга, изпитва съчувствие и състрадание към другия човек. И третото, не по-малко важно, е, че човекът, който чете книга, разбира малко повече за света и за себе си. Това също са защити“.
И прави сравнение с легендите за „1001 нощ“. Отбелязва пред БТА: „Ние знаем от Шехерезада, че книгата, историята, разказването на истории, може да спасява живот. Нали и тя разказва всяка вечер по една история и нейният убиец я оставя жива до другия ден, и така 1001 нощ, докато той през историите се влюбва в тази жена. Така се спасява и тя, а и всички останали, които можеха да бъдат убити от Шахриар. Това може литературата. Но книгата може това само когато попадне у човек, който чете с ум и сърце. Тоест сама по себе си книгата нищо не може да направи, ако не мине през ума и сърцето на свестен читател. Свестният читател е свестен човек. Това си говорихме наскоро, че човек, който е плакал на „Малката кибритопродавачка“, по-трудно става лош човек. Човек, който се вълнува от думи, по-трудно после убива с думи друг. Това са защитите“.
Постмодерно
Традиционното слагане на клишета определя Георги Господинов като „ярък представител на постмодернизма“, но в неговото творчество като че ли носталгията е от основните елементи.
Кратка биографична справка гласи, че е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по нова българска литература към Института за литература при Българската академия на науките. Бил е преподавател по писане на есе (1998), а по-късно по съвременна българска литература. С литературоведката Биляна Курташева имат дъщеря.
Той е от авторите, които твърдят, че обичат да отиват на село, за да творят. И колкото по-далеч от връзка с така модерните технологии е това село, толкова по-добре. Това му дава спокойствие и съсредоточаване върху собствените мисли, които след време по някакъв начин стават писмено слово.
Написа и според него най-кратката история за Коледа и раждането на Спасителя. Тя се казва „На сутринта“ и е: „Когато стопанинът влезе в обора при кравите и магарето, те вече знаеха“.
Но пък типично в стилистиката на постмодернизма първата му книга „Естествен роман“ получи първата си международна награда 22 години след написването си. Разбира се, преди това бе обрала още много други призове у нас. По този повод Господинов казва: „Нищо не зависи в крайна сметка от автора, защото, когато книгата е написана, тя си има свой път и рано или късно среща читателите си. Ще ви дам пример, когато получих голямата награда на Атина за „Естествен роман“ през 2021 г. Това е първият ми роман, публикуван е през 1999 г., тоест в края на миналия век, 22 години след признанието. Това е първата международна награда, която той получава. Така че това са дълги години, в които книгите си търсят читатели. Ако една книга е написана вълнуващо, тя рано или късно ще срещне читателите си и ще срещне признанието. Ще ми се да вярвам в това“. И „Естествен роман“ привлече след себе си още много международни призове, кой от кой по-престижни, за да се стигне до върха с „Букър“. А и с номинирането от българския ПЕН клуб за Нобелова награда. Макар че призовете са само един израз на отношението към творчеството, по-важното е признанието на читателите. У нас след „Букъра“ на миналогодишния панаир на книгата имаше километрова, че и по-дълга опашка за автографи. Същото се случи и в Италия, после в Португалия и т.н.
„Сляпата Вайша“ и „Физика на тъгата“ се превърнаха във филми от Тео Ушев. А пред „Телеграф“ Георги Господинов призна, че има силен интерес и към „Времеубежище“ за филмирането му, но не каза дали отново от Ушев. Поясни, че засега тези планове са оставени на по-заден план.
А междувременно на вървящото в момента Венецианско биенале немският павилион бе вдъхновен точно от „Времеубежище“.
Членуване
Тъй като наградата „Букър“ е и за англоезичния превод, любопитен бе един разговор между Анджела Родел и Георги Господинов. Преводачката отбеляза с чувство за хумор как за един англоезичен човек българският език е от най-трудните за превод и звучи почти като картечница заради членуването с „то“, „те“ и „та“ на съществителните имена. А Господинов много често използва това във „Времеубежище“ и го превръща в истинско изпитание за преводача. Писателят обаче разбра чувството за хумор и отговори: „Оплакването е характерно не само за българите, но и за преводачите от български“.
Георги П. Димитров
