С талин депортира 2000 българи от областта Таврия в днешна Украйна обратно в СССР, след като те бягат в България при нашествието на нацистите.
Преселилите се със съгласието на цар Борис III в Североизточна България през 1943-44 година българи по волята на Сталин през пролетта на 1945 г. са натоварени в “конски вагони” и депортирани обратно в Съветския съюз като “изменници на родината”.
История
От средата на 18 век след всяка от поредицата руско-турски войни кервани от хиляди български семейства потеглят на североизток към незаселените земи в областта Таврия до Азовско море – точно там, където днес край Херсон, Бердянск и Мариупол текат ожесточени военни действия. Бежанците бягат от турския гнет в търсене на своето щастие и препитание. От 1784 г. до 1802 г. съществува т. нар. Таврийска област, а от 1802 г. вече Таврийска губерния с център град Симферопол в Крим. През 1886 година Георги Сава Раковски издава брошурата "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", в която разобличава лицемерието на имперската външна политика: "Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне!“ - така Раковски предупреждава сънародниците си да не стават крепостни селяни в Русия и да не напускат плодородната българска земя.
Писмото молба до цар Борис III.
МАХНО
Символът на анархокомунизма в Русия Нестор Махно, който е от казашки произход, но с баба таврийска българка е водач на „Черната армия“ в Украйна по време на Октомврийската революция. Създал за кратко през 1918 г. своя република, не случайно сподвижниците му го наричат Батька Махно. Свободната анархистка държава на Махно е заемала огромна площ от бреговете на Азовско море до Кременчуг и от Донбас до р. Днепър. Седалище на правителството й е в град Бердянск. Населението под контрола на тази "държава" е близо 8 млн. души. Българска Таврия става област в "Свободната анархистка държава" на Махно. Той не посяга на придобивките на българите. Напротив, в 28-те села се запазва българското самоуправление. Оставени са избираеми кметове, български училища, дори народна българска стража. По официални съветски данни от 30-те години на миналия век над 100 000 са българите, населяващи земите на Таврия.
След началото на войната между Германия и СССР от 21 юни 1941 година все още слабата Съветска армия отстъпва територията на днешна Украйна, взривявайки в отстъплението си цели фабрики и изгаряйки цели села, за да не остане нищо полезно за нашественика. През май 1943 г. таврийски българи интелектуалци начело с писателя Мишо Хаджийски пишат писмо-молба до цар Борис III: “Ваше Величество, с една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат таврийските българи. Отговорът на тяхната молба е положителен и бързо започва заселването на сънародниците ни от Украйна в Добруджа и Лудогорието. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи. Мишо Хаджийски повежда над 1500 оцелели семейства от Таврия до Добрич.
Депортация
Но идва 9 септември 1944 година и за броени седмици съдбата на тези хора се превръща в трагедия. Като съветски граждани те са обявени за „изменници на родината“ и по заповед лично на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП започва да ги издирва и депортира на североизток. Мнозина временно се укриват, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия обаче остават напразни. Таврийските българи от Добруджа са натоварени на жп конски вагони до Кюстенджа в Румъния, а оттам до Одеса в шлепове. Голяма част от тях са издавени в Черно море, други са депортирани в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до острови в Дунава, където са разстрелвани. Унищожени са около 2000 българи, оцеляват единици…
СВИДЕТЕЛСТВА
Йордан Боев е роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево, Добричко, където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Тогава през 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри, те другаруваха с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седенки. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи като нас. През пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци в една късна нощ и за час-два арестуват и насилствено събират всички таврийски българи. Отвеждат ги в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная. Аз също съм преселник, но от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да се срещна с хора от моето родно село Чамурла. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките, докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехме.”
Марин Атанасов е роден през 1920 г. в Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, които горещо желаеха да останат в България. Тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета, Люба се зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. От голямо разстояние, с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора не зная.
*Авторът се позовава на книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” от Атанас Марков.
Румен Жерев
