Н икой днес не може да си представи, че една от най-значимите находки от времето на траките – Боровското съкровище, някога е било пренесено в обикновена чанта с влака. Но преди да блесне в цялото си великолепие, петте съда от сервиза съвсем не са изглеждали така, както ги познаваме.
Когато при дълбока оран в землището на Борово се показали на повърхността части от безценната находка, местните съобщили на археолога Димитър Иванов от Русенския музей за намерени тенекийки с изображения, които да отидел да види. За голямото откритие, за вълненията на Димитър Иванов, който вече не е между живите, си спомня неговата съпруга Надя Стоянова. Тя е била дългогодишен уредник в музея и е сред първите, които са видели Боровското съкровище, преди да отиде в ръцете на реставратора.
В Русе има изложба, посветена на 50-годишнината от откриването на съкровището.,
„Тогава нямаше кола, пътуваше се с влака. В една чанта Митко ги донесе вкъщи и аз ги видях. По-късно и репликата на съкровището пренесе от София в Русе по този начин – с влака. Никога не можех да си представя, че тези части ще изглеждат толкова красиво – и каничката, и купата, и ритоните. Реставраторът наистина направи чудеса“, разказва Стоянова.
Тенекийки
Било е през декември 1974 г. Един ден на Димитър Иванов се обадил бай Ради Колев – краевед от Борово, за намерени интересни находки при извършване на дълбока оран. В онези години много хора търсели специалистите от музея, щом попаднат случайно на керамика или някакви предмети от миналото. И така Димитър Иванов хванал влака за Борово, за да види какви са тези тенекийки с изображения. Там вече го чакали и първо отишли на Чакмак тепе, където местните хора често откривали кремъчни пластини, части от глинени съдове и др. После се насочили към къщата на бригадира Трайчо Великов, който съхранил в дома си намерените при оранта части от нещо. Оказало се обаче, че го няма, а жена му и зет му не знаели къде ги е сложил. Примирен, археологът тръгнал към гарата и когато вече се чувало, че влакът приближава, задъхан пристигнал зетят на бригадира. Той все пак успял да открие находките и ги носел в една кошница. Археологът различил предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се виждала познатата в тракийското изкуство сцена на сърна, нападната от грифон. В своя публикация за съкровището Димитър Иванов описва този момент: „Изненадата ми е толкова голяма, че правя най-невероятното – завивам внимателно предметите и най-спокойно ги връщам с думите: „Редно е Трайчо Великов, който е приел и съхранил тези предмети, да ги предаде сам, тъй като те наистина са интересни“. И в последния момент успял да се качи на влака.
Димитър Иванов след връщането си от София с репликата на съкровището.
„Не е посмял да каже за какво става въпрос, защото може да стигне до иманярите и те да отидат и да разровят всичко преди той да направи спасителните разкопки. Върна се обаче с такъв ентусиазъм, никога не бях го виждала толкова щастлив. Аз нищо не можах да разбера, а и той нямаше време да ми обясни, защото веднага започна да звъни за организиране на бързи спасителни разкопки. Едва на другия ден ми разказа какво се е случило“, спомня си Надя Стоянова.
Ентусиазъм
След два дни започнало проучване на мястото. Земята била замръзнала от декемврийския студ, а големите буци трудно се разбивали. Но хората били ентусиазирани и копаели, за да открият още предмети. Най-напред намерили нови парчета от голямата сребърна купа, а след това неголям съд с кръгла форма. Всички се скупчили около работника, който се мъчел да махне пръстта. Пратили го да измие някъде с вода предмета, но той се забавил. Спокойно, казали на Димитър Иванов мъжете, той е честен човек, ще дойде. Когато се върнал, носел в ръцете си каничката с Дионисиевите сцени, а работниците започнали за копаят с още по-голям ентусиазъм. Не след дълго намерили ритона със сфинкса и други части на съкровището.
Чанта
„Копаели още, но нищо повече не излизало и археологическите разкопки приключили. След няколко дни пръстта била пресята от иманяри. Дали са открили нещо, не се знае, защото след като частите бяха сглобени, липсваха някои дребни детайли. В Борово направиха еднодневна изложба с откритите находки, за да ги видят хората. После се взе решение оригиналът да замине в София, защото няма как в Русе да се съхранява нещо толкова ценно. На нас изпратиха копие. Митко пак с влака носи с чантата оригиналните части и с влака върна копието. Като си дойде у дома, направих няколко снимки“, спомня си Надя Стоянова.
Надя Стоянова
Тя разказва, че за награда Министерството на културата изпратило Димитър Иванов на екскурзия в Тунис, получил и орден „Кирил и Методий първа степен“. В списание „Изкуство“ поместил свои публикации и снимки на Боровското съкровище, издал дипляна и други материали.
„Преди да почине през 1988 г., със сетни сили написа книга за Боровското съкровище, която трябваше да излезе в издателството на БАН. После изтеглиха ръкописа на книгата, защото това било съкровище от национална величина и трябвало да бъде издадено на английски и да прославя България. И след това не се видя нито ръкопис, нито издание. Митко почина, след като предаде оригинала на ръкописа“, завършва разказа си съпругата на Димитър Иванов.
Боровското съкровище е датирано от IV век преди Христа. Състои се от пет съда – три ритона, купа и каничка. От запазен надпис се разбира, че то е дар на местния гетски владетел от одриския цар Котис I (381-359). След като частите на съкровището заминават за София, са изработени две копия – едно за Националния исторически музей, и друго за Русенския музей. Преди десетина години с копие на съкровището се сдоби и Борово.
Жанета Йорданова
