Историята е установила, че най-големите диктатори в новата световна история никак не са били фенове на спорта. Хитлер и Сталин гледали с открито пренебрежение на спортните занимания. Първият - заради рахитичната си и отпусната мускулатура, а вторият - заради физическия недъг на едната си ръка, който не му позволявал да тренира каквото и да е. Но въпреки това и двамата доста умело се възползвали от успехите на своите спортисти, за да си правят партийна и идеологическа пропаганда.
Управлявалият България в продължение на 35 години Тодор Живков имал противоречиво отношение към спорта.
Той много харесвал плуването и винаги, когато бил на почивка в морската си резиденция в Евксиноград, всяка сутрин се зареждал с енергия, като минавал по 400 метра от брега до един талян под зоркия поглед на охраната си и присъстващите задължително поне по двама спасители. Любимият стил на плуване на Тато бил брустът. За по-голяма сигурност той носел със себе си специалния двоен спасителен пояс, подарен му от съветския генсек Никита Хрушчов. Преди да влезе във водата, Живков си имал един неизменен ритуал - той пълнел плувната си шапка с вода и я слагал на главата си. Така се предпазвал от пренагряване и от получаване на слънчев удар по време на плуването.
ЕПОХАТА НА ТАТО: Бай Тошо забранил песента „Тодоре, дърто магаре”
Железничари
Наред с плуването, което практикувал, като цяло обаче Тодор Живков не бил голям фен на спорта дори като зрител. Четирите големи софийски футболни клуба били готови да дадат мило и драго, за да го направят свой запалянко или поне да го убедят да стъпи на техния стадион в ложата и това да бъде отразено в медиите. Тъй като това рядко им се удавало, те понякога прибягвали и до не особено почтени номера. Дълги години по времето на соца в спортната общественост у нас битува мнението, че Първия е фен на „Локомотив“ София.
Причината е в това, че ръководството на „железничарите“ се изхитрило да извади членска карта №1 на физкултурното дружество на името на Тодор Христов Живков. Оттогава, ще - не ще, всяка година Тато бил принуден да праща шофьора си в „Надежда“, за да му плаща членския внос в касата на „Локомотив“. По-старите фенове на клуба обаче споделят, че са виждали Живков на трибуната да гледа футболен мач на „Локото“ само два или три пъти.
ЕПОХАТА НА ТАТО: Партизанинът, който никой не търсеше
Страх
В надпреварата да спечелят Тато на своя страна не останали по-назад и от „Славия“. Там обаче действали още по йезуитски. По време на някакво честване в дружеството помолили присъстващия Живков да облече бялата фланелка, с която фоторепортерите го заснели, а снимката е публикувана в родната преса. В действителност обаче „Славия“ е тимът, който е най-силно ощетен от отношението на Тато към него. Привържениците на футболния тим разказват, че Живков бил наредил „Славия“ никога да не става футболен шампион, а да е един от неизменните подгласници. Причината за това е, че последната шампионска титла „белите“ печелят през 1943 г., когато умира цар Борис III. Тато се страхувал да не би една нова тяхна шампионска титла да доведе до неговата смърт. Както се вижда, макар и външно да се правел на закоравял атеист, всъщност комунистът Живков си е бил и доста суеверен.
Въпреки опитите на „червено-черните“ и „белите“ да представят Първия в държавата за свой фен, неговото отношение ясно се вижда от това, че през 1971 г. лично Живков дава нареждане да бъде разформировано дружеството ЖСК „Славия“, в което двата клуба били обединени. „Този хибрид да се разтури незабавно“, заповядал Тато. Останалите два гранда - „Левски“ и ЦСКА, не си давали много зор да привличат Тато на своя страна. Причината е, че и без него те имали железни покровители в средите на ЦК на БКП. Най-големият фен на ЦСКА бил дясната ръка на Живков - Милко Балев, а на „Левски“ - министърът на на вътрешните работи Ангел Солаков. Освен това ЦСКА бил отборът на Министерството на народната отбрана и на Българската армия, а пък „Левски“ - на Народната милиция. По-як гръб от това, здраве му кажи. За отношението на Тодор Живков към българския футбол говори в книгата си и легендата Христо Стоичков: „Много му се кефех на стареца. Не се правеше на голям запалянко, но пък и футболът не му беше съвсем тъмна Индия.“
Извън футбола ръководствата на другите спортове също действали явно и подмолно, за да спечелят благоволението на Тодор Живков. Двама от старши треньорите на националните отбори - Иван Абаджиев и Нешка Робева, безспорно били сред неговите любимци. Тато не криел радостта си от успехите на „железните момчета“ и „грациите“ по най-престижните световни спортни форуми и на купите и медалите, които те носели в прослава на България.
Подаръци
За световни и олимпийски титли се подарявали апартаменти в София и автомобили, при това не лади и москвичи, а мерцедеси. Живков обаче не прощавал емигрирането на някои български спортисти в капиталистически страни, какъвто е случаят с щангиста Наим Сюлейманоглу, въпреки емблематичната снимка, на която се ръкува с него. Друг от „железните шампиони“, Стефан Топуров, си спомня, че след като Наим избягал в съседна Турция, са му обещавали „мерцедеси“ и допълни бoнуси, само ако успее да победи „беглеца“, състезаващ се за „вражеска“ Турция.
Подобно на отношението си към дейците на културата, Тато често обичал да позира, да се снима със спортните ни шампиони и да влиза в ролята на благодетел, раздаващ благинки, за които обикновените българи са можели само да си мечтаят. Макар да не обичал да ходи по световни спортни форуми, Живков не могъл да пренебрегне Олимпиадата в Москва в 1980 г. При това посещение той си направил и снимка с част от българските спортисти в олимпийското градче в съветската столица.
Правнуците му - шампиони
В градчето Кълабасас, щата Калифрния, живее семейството на внука на Тодор Живков, който носи неговите имена. Тодор Живков джуниър е детето от брака на Владко Живков и съпругата му Маруся. Неговите деца активно се занимават със спорт и дори вече са на път да се превърнат в истинска сензация. Дъщерята Виктория е шампионка по тенис и има над 10 титли от престижни турнири. А по-малкото й братче са занимава със скално катерене и също има всички изгледи за добра състезателна кариера.
Разформирова „Левски Спартак“ и ЦСКА
На 19 юни 1985 г. на националния стадион се играе футболната среща за Купата на България между вечните конкуренти „Левски Спартак“ и ЦСКА „Септемврийско знаме“. Реферът Аспарух Ясенов очевидно изпуска контрола върху мача. В края на полувремето между футболистите на двата отбора настъпва едно масово меле. В крайна сметка ЦСКА печели с 2:1. Срещата обаче е внесена за разглеждане в ЦК на БКП. Чието решение е двата отбора да бъдат разформировани и преименувани на „Витоша“ и „Средец“. Отделно от това на няколко от най-видните побойници сред футболистите състезателните им права са спрени завинаги. Това са: от „Левски Спартак“ - Борислав Михайлов, Емил Велев, Пламен Николов и Емил Спасов, а от ЦСКА - Христо Стоичков и Костадин Янчев. Само година по-късно обаче тези наказания са отменени и футболистите отново продължават да играят. И това е добре, тъй като в противен случай едва ли светът някога щеше да чуе името на легендата Христо Стоичков. Говори се, че на заседанието на ЦК на БКП Тодор Живков е бил категорично за това да не се допуска омаловажаване на случая и двата отбора и състезателите им да получат големи наказания, за да се научат и на партийна, и на спортна дисциплина. Що се отнася да новите имена на отборите, през 1987 г. към името „Средец“ е прибавена абревиатурата ЦФКА (Централен футболен клуб на армията), което доста го доближава до предишната добре позната на феновете абревиатура ЦСКА. Двата наказани отбора връщат отново старите си имена чак след промените през 1989 г.
Иван Георгиев
