Н аближава една малко позната дата в българската история. На 17 юли 1393 г., след тримесечна османска обсада, пада столицата на Второто българско царство - Търново.
В разказа си „Великият заточеник“, за последния предстоятел на Българската църква патриарх Евтимий, народният поет Иван Вазов посочва причините за последвалите близо пет века робство: „...Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни със съседите бяха изнемощили държавата; продажността и упадъка на болярството, тлетворното влияние на отрицателното учение на богомилството, вечните тревоги, смутове и ненужни борби с византийците бяха убили всяка енергия у безволния народ и той покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко!“.
Столицата Търново е обсадена от ордите на Челеби Сюлейман. В последните дни защитата се ръководи от патриарх Евтимий. Свидетелства за неговия живот достигат до наши дни и от книгата „Похвално слово за Евтимий“ на един от учениците и негов родственик Григорий Цамблак.
Канонизираният за светец патриарх Евтимий е роден около 1320-1330 г. и произхожда от знатния Цамблаков род. Приема монашески сан и около 1350 г. постъпва в Килифаревския манастир. През 1363 г. заминава за Цариград, по-късно е в Света гора. Византийският император Йоан V Палеолог го заточва на остров Лемнос, а след освобождаването му се завръща в българския Зографски манастир.
През 1371 г. Евтимий си идва в България и основава манастира „Света Троица“ край Търново. Там поставя основите на Търновската книжовна школа. Въвежда правила за правопис и поправя чрез сравнение с гръцки текстове изопачените български църковни книги.
През 1375 г., след смъртта на българския патриарх Йоаникий II, Евтимий е избран за негов наследник. Известни са десетки негови съчинения - литургични книги, похвални слова, жития и послания. Автор е на житията за света Петка Търновска и на най-почитания български светец - Иван Рилски. Негови последователи в книжовното дело са Киприан, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински и Константин Костенечки.
През пролетта на 1393 г. султан Баязид I с огромна войска обсажда Търново. На 17 юли 1393 г. агаряните превземат столицата с щурм. Според Григорий Цамблак църквите са превърнати в джамии, а свещениците прогонени.
Челеби Сюлейман привиква 110-те най-знатни боляри в църквата „Св. апостоли Петър и Павел“, уж да се посъветва с тях, но заповядва и ги избиват. Олтарите в божия храм са облени в кръв. Дълго време хората наричат храма Кървавата църква.
Помилване
„Евтимий отива при турския главатар и му казва: „Аз трябваше да стана курбан, не тези хора“. Челеби Сюлейман нарежда да обезглавят патриарха. Повеждат го към Лобната скала на Царевец, където светият човек трябва да бъде посечен. По пътя Евтимий благославя хората, онемели от ужас, скръб и отчаяние. Спокоен, патриархът полага глава под топора и отправя последна молитва! Джелатинът вдига брадвата и... в този момент идва заповед за помилване. Секирата проблясва безпомощно във въздуха и не пада върху беловласата глава. Палачът вкаменява ръцете си и така се ражда легендата“, разказва проф. Йордан Андреев, преподавател по средновековна история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Раздяла
Според исляма най-висшият духовен владетел, без значение от неговата вяра, се счита за божи наместник. Затова османлиите помилват патриарх Евтимий и го пращат на заточение в Бачковския манастир. Трогателната му раздяла с търновци е опоетизирана и увековечена в художествени произведения. Млади и стари плачат като деца, лишени от родителска обич: „На кого ни оставяш, владико? Кой ще ни утеши в нашите неволи, отче свети!“ - хората ридаят, целуват ръцете му, босите му крака и земята, по която той стъпва.
Великият заточеник
Патриарха на българската литература Иван Вазов ни оставя в наследство своето повествование „Великият заточеник“, в което проследява пътя на заточеника патриарх Евтимий от опожареното Търново до Бачковския манастир. Думите на Дядо Вазов трудно се преразказват, оставят ни безмълвни:
„...Зададе се една малка дружина. Тя се състоеше от шестима турски войници на коне и от един старец пеш“, пише Вазов. „Тоя старец беше висок, едър, с дълга бяла брада, малко приведен. Той се подпираше на патерица. Неговото сухо, измахнато от скърби и умора лице, с криви хоризонтални бръчки по широкото, почерняло чело имаше скръбно изражение. Но то беше тъй хубаво, тъй благородно! В замислените му очи гореше странна енергия, но тя бе смекчавана от някакво изражение на покорство към съдбата, на християнско смирение, на безкрайна тъга... Старецът, когото караха конните турски войници, беше Търновският последен патриарх Евтимий. Безстрашният пастир в бедите опасни, последний бранител и последний цар. Евтимия откарваха на заточение!
Срещнаха го няколко гърка с натоварени мулета и го изгледаха зачудени. Те се поклониха на турците до земя. Когато им се каза, че е Търновският патриарх, те се изсмяха и му казаха:
- Скатовулгаре!
Той, знаещ добре гръцкия език, разбра ругателното слово, погледа ги тихо, безучастно, без никакво изражение на гняв в очите.
- Господи, прости ги - прошушна старецът - и ти носи кръста си на Голгота и чу ругателствата на нечестивите...“
Четири легенди, свързани с мощите му
Четири легенди са запазили българите за мястото, където българският патриарх е бил погребан. Според това къде се съхранявали неговите мощи преданията са наречени Търновско, Серско, Зографско и Пирдопско.
Търновската легенда разказва, че мощите на Евтимий се съхраняват в старопрестолния град. Преданието било разпространено от руските църковни и литературни кръгове. Монасите от Бачковския манастир пък разправяли, че те дълго са пазили жезъла и короната на отеца. После двете реликви били отнесени в Цариград от гръцки монаси. Преданието е категорично и в това, че гробът му дълго бил в притвора на манастирската църква, където до преди години постоянно горяло кандило. Преди години монасите в Бачковския манастир открили плоча с оловен надпис: „Тук почива патриарх Евтимий“. Откритието обаче се оказало фалшификат… (информацията е към 2009 г. – бел. ред.).
Патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир. Тук създава своя школа, чиято слава се разнася бързо из целия Балкански полуостров. Евтимий Търновски убеждава приелите насила исляма да "отхвърлят тъмата на сарацинското безчестие" и предпазва народа от потурчване до края на земния си път, който свършва през 1402 г.
Зарите на Евтимиевото дело продължават да сияят над съседни и по-далечни страни и след неговата смърт. „За Русия Търновската книжовна школа изиграва колосална роля в продължение на три века“, пише по този повод известният руски учен акад. Дмитрий Лихачов.
Румен Жерев
