З а тази героична, но и трагична страница от българската история се заговори в последните десетина години. На Солунския фронт в Първата световна война от 12 до 30 септември 1916 г. за най-високия връх на планината Нидже – Каймакчалан, се води кървава битка между атакуващата сръбска войска и отбраняващите го български воини. Гинат повече от 4000 войници и офицери от двете страни, накрая сърбите превземат високия 2524 м връх, който е граничен между днешна Северна Македония и Гърция.
Хронология
Военноисторическият архив във Велико Търново съхранява документи и свидетелства за тази епопея. През септември 1916 г. заелите позиция 5 дружини от 11-и пехотен Сливенски полк с командир полковник Никола Христов отблъскват 60 сръбски атаки, но под нечовешката артилерийска канонада с английска и френска подкрепа накрая Каймакчалан е превзет.
На 12 септември 1916 г. 50 сръбски оръдия и множество минохвъргачки обсипват с непрестанен огън българската позиция, която е защитена с три реда бодлива тел и колове. Под командата на полковник Алекси Попов, командир на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия, нашите отблъскват атаката на добре въоръжената Дринска дивизия. Падат убити 147, а 708 са ранени от 11-и пехотен полк. Флангът на българската позиция е подкрепен от 8-а пехотна Тунджанска дивизия.
На 15-и, 16-и и 17-и сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи от първия ред окопи, но отново са отблъснати с цената на много жертви. Само съставът на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници. На 18-и, 19-и и 20-и септември Каймакчалан е подложен отново на непрестанен артилерийски обстрел, излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк. Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, защото получават камиони с муниции от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди по неравни пътища от село Градско, което е чак на 100 км от фронта, а до върха се доставят на ръце по кози пътеки, поради което снарядите се пестят.
Жертви
На 23 септември сърбите отново атакуват върха и стигат на 50 крачки от позицията, но след контраатака са отблъснати с големи загуби от тяхна страна. На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна Тунджанска дивизия.
Убити български войници в окопите. Снимката е от архива на Димитър Русейски, фотограф към щаба на 1-ва армия.
Така в следващите няколко дни и нощи сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина защитници. Седем противникови батареи всеки ден засипват върха с хиляди снаряди. Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите.
На 30 септември в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицери и 800 подофицери и войници. Подобно е положението и в другите български части, отбраняващи върха.
Свидетелства
В тази кървава епопея от защитниците на върха загиват 1876 български войници, 51 офицери, ранени са 5941 войници и 126 офицери. Малцината оцелели оставят по-късно своите свидетелства, съхранени във Военноисторическия архив. Изстраданите им разкази описват непроницаемата барутна мъгла, сринатите окопи, разкъсаните телени мрежи и съборени укрития. Описват и появилия се друг враг – рязкото застудяване и внезапно излелият се пороен дъжд. Окопите се пълнят с вода, през нощта лед сковава ръцете на войниците, затворите на пушките им замръзват. В последния бой командирът на 11-и пехотен Сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов (по-късно ген.-майор) запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага: „Напред! На нож!“, ечи команда. Смелият командир на дружина майор Куртев поваля трима сръбски войници, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне, се обръща към своите бойци: „Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!“
Грохот
На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-и пехотен полк внезапно губят разсъдъка си, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Българските батареи на Каймакчалан замлъкват. Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. В окопите на вечна стража остават само мъртвите герои. В 13,30 часа противникът навлиза плахо в позицията. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!
След войната сръбските загинали войници и офицери са погребани в сръбското военно гробище в Солун. На върха сърбите изграждат свой параклис „Пророк Илия“ и сръбска костница, в която полагат изровените кости на българските войници, обявявайки ги за сърби.
Памет
Въпреки че преди десетина години потомци на загиналите български герои бяха поставили паметна плоча, която македонските властници обявиха за незаконна и веднага я заличиха, дълг на българската държава е да направи настойчиви постъпки пред днешните северномакедонски и гръцки власти и на върха да се изгради български параклис! Така да почетем паметта на загиналите герои през септември 2026-а, когато се навършват 110 години от величавата епопея „Каймакчалан“!
В наши дни се увеличават желаещите българи да се поклонят на връх Каймакчалан. За тяхно улеснение ви предлагаме кратък пътеводител откъм гръцка страна. След ГКПП „Кулата“ поемате към Солун (Тесалоники). Преди Тесалоники се отклонявате към Воден (Едеса). След Енидже Вардар (Яница) пред очите ви на север се очертава силуетът на малката, но стръмна Паяк планина (Пайко). Град Едеса се заобикаля от юг в посока Флорина (Лерин) и при село Аграс завивате надясно. След село Керидия и село Керасия следва продължително изкачване и пред вас се очертава Нидже планина и връх Каймакчалан. Оставяте колата си в края на асфалтовия път и продължавате пеш наляво и нагоре по добре отъпкан черен път. Скоро ще се натъкнете на първите следи от окопите. Така историческата ви разходка започва. С умерен ход до върха се стига за около два – два и половина часа.
Румен Жерев
