П рез 1923 г. българският цар Борис минава през прохода Арабаконак. Това е същият този проход, където половин век по-рано Димитър Общи напада и ограбва преминаващата оттам султанска хазна. Българският цар се връща с автомобила си от лов, когато пред него на пътя внезапно изскачат неколцина въоръжени до зъби хайдути и насочват пушките си към колата. Какво си е помислил монархът в този момент и дали вече се е виждал мъртъв, няма как да знаем. Ловната му пушка е на задната седалка, но той няма време да стигне до нея. А и какво би могъл да направи сам срещу десетината мъже, препасали по две паласки и окичени с пушкала. Въпреки това Борис се опитва да изглежда хладнокръвен: „Какво искате, момчета, пари ли?“.
Виноват
Един от хайдутите се приближава до колата, вглежда се в мъжа зад волана и внезапно се изпъва като струна и застава мирно. „Виноват, Ваше Величество! Ние причакваме тук, за да оберем някой богат пътник. Но българския цар няма да оберем! Такъв позор няма да вземем върху главите си!“. След това главатарят на разбойниците се обръща към дружината си и с гръмовен глас командва: „Момци, за почест!“. Останалите от дружината вдигат пушките си и отдават почест на българския цар.
Цар Борис III обичал сам да шофира автомобила си.
След това по команда на своя войвода „горските пилета“ се обръщат кръгом и се скриват обратно сред дърветата. А монархът, видимо силно развълнуван, дава газ и бърза да се отдалечи от злокобното място преди на непознатия разбойнически главатар да му дойде в главата друга мисъл и той да се върне обратно. Това обаче не се случва и владетелят успява да се прибере жив и здрав в столицата, където разказва на приближените си за необикновеното си приключение и как дължи живота си на един непознат разбойнически главатар. Всички царедворци се смеят и честитят на владетеля щастливото му избавление направо от лапите на смъртта.
Биография
Името на странния разбойник, накарал хората си да стоят мирно и да отдадат чест на цар Борис, е Дойно Белев. Днес в историята той е останал с прозвището Българския Робин Худ. Приликата с британския Принц на разбойниците изобщо не е случайна и това проличава от биографията на този хайдушки войвода. Дойно е роден в тогавашното село Гурково в началото на ХХ век. След Балканската война той и братовчед му нападат и обират богатия Паун от село Осенов лаг. Заловени са от полицията и са осъдени и хвърлени в затвора. Но започва Първата световна война и двамата пандизчии решават да изкупят вината си, като подават молба да бъдат изпратени на фронта да се бият за Майчица България. Молбата им е удовлетворена и те прекарват три години по фронтовете и в окопите.
След излизането на България от войната обаче, вместо да бъдат помилвани, братовчедите получават известие, че трябва да се върнат обратно зад решетките, за да доизлежат присъдите си. „Каква ние я мислехме, каква тя стана“, тюхка се Дойно. Все пак той успява да се споразумее с местния околийски началник срещу 5000 лв. да си затвори очите, че братовчедите са на свобода. И това се случва. Околийският обаче става алчен и започва да ги изнудва да продължат да му плащат „такса спокойствие“. „Е, тая няма да я бъде“, процежда през мустак Дойно и след няколко дни събира дружина и отново хваща гората и става хайдутин. В продължение на десетина години Дойно войвода и момците му обикалят северозападните български земи.
Закрилник
Именно тогава Дойно Белев се прочува сред местното население като народен закрилник.
Той и дружината му нападат богатите и раздават отнетото от тях на сиромасите. Народната памет е запазила не една и две случки, които звучат напълно в стила на Робин Худ. Един ден Дойно и дружината му срещат две говедарчета. „Колко ви плаща чорбаджията за труда“, пита ги войводата. Когато разбират, че пастирчетата получават по 1500 лв. за 6 месеца, той бърка в пояса и вади кесията си. „Ето ви по 2000 лв. Връщайте говедата и кажете на чорбаджията, че Дойно войвода ви е уволнил от служба“. При друг случай пък той дал на свой приятел 20 000 лв. да си плати дълга към банката, която заплашвала да му вземе къщата и да го остави на улицата с дребните му деца. „Не ща да ми ги връщате тези пари, давам ви ги даром. Искам само, като чуете, че съм обесен, да запалите една свещ за душата ми и да кажете „Бог да го прости! Може да беше разбойник, но не беше лош човек“, заръчва хайдутинът на незнаещия къде да се дене от радост свой приятел борчлия. Трети път пък, за да се срещне с поп лихвар, Дойно, преоблечен като жена с бебе на ръце, влиза в селото. Когато остават насаме със свещеника в църквата, сваля кърпата от главата, насочва пистолета към Божия служител и му казва: „Аз съм Дойно войвода. Ха сега давай парите, ама със 100 лв. отгоре, задето ми създаде главоболия“. Някъде там, през тези години се случва и неочакваната среща на четата на Дойно Белев с цар Борис Трети в прохода Арабаконак.
Предателство
Година по-късно, през пролетта на 1924 г., Дойно войвода става жертва на предателство и е в къщата на свои ятаци във врачанското село Радойна. Той опитва да се спаси, като се качва на покрива и хвърля по полицаите две бомби, но след като е ранен в главата, изпада в безсъзнание и е заловен жив. Изправен е на подсъдимата скамейка и е осъден на смърт. До последния момент хайдутинът вярва, че цар Борис ще си спомни за него и ще отмени присъдата. Така както той пощадява живота му в прохода Арабаконак. Царят обаче очевидно не желае да си спомни за този неприятен за него случай.
Заловени от властта хайдути разбойници в Царство България на път за бесилото.
Легендарният войвода Дойно Белев прекарва в затвора три непълни години. Разболява се от туберкулоза, която разяжда гърдите и съсипва здравето му. През 1926 г. умира жена му и това допълнително го съсипва. Опитите да накара затворническата управа да свали от него веригите, с които е окован денонощно, също допринасят за тежкото му и влошаващо се състояние. Накрая, когато смъртта вече е надвиснала над него, опасният затворник е преместен в болница в София. Уви, вече е прекалено късно. Българския Робин Худ умира на болничното легло. Малко преди да склопи очи споделя със свой приятел, че това, което най-много му тежи, е, че за неговите разбойнически дела Бог го е наказал с тази бабешка смърт на легло с бели чаршафи, а не в битка в гората с пушка в ръка.
„Ако този човек беше англичанин, романите, които щяха да се напишат за него, щяха да съперничат на тези за Робин Худ“, пише в статията си журналистът от „Морнинг Стар“ Андрю Стюард. Той е може би единственият чужденец, който получава право на достъп и разговор с опасния престъпник. Разговорът продължава цели 5 часа. Журналистът толкова е впечатлен от личността и дейността на затворника, че пише писмо до българския цар: „Ваше Величество, във Вас тече кръвта на крал Ричард Лъвското сърце. Бъдете като него благороден и дайте свобода на волната птица, Българския Робин Худ Дойно Белев“, моли англичанинът българския владетел. Уви, кобургът услужливо е забравил, че дължи живота си на човека зад решетките. Стюард не е единственият чужденец, който е силно впечатлен от Дойно войвода. Френският му колега Франсоа Леборн също праща писмо до Борис с предложение Белев да оглави специална служба за борба с разбойничеството в България. Но и това предложение удря на камък. Българският монарх го пропуска покрай ушите си.
Популярността на войводата Дойно сред хората от Западна България обаче е била толкова голяма, че те го сравняват с Индже войвода и го наричат свой баща, закрилник и спасител.
Иван Георгиев
