- Г-н Петров, навременен или закъснял е законопроектът за отпадане на тайната на осиновяването?
- Според мен е закъснял, но се радвам, че тази толкова важна и деликатна тема е поставена на вниманието на обществото и вече предизвиква коментари. Да познаваш произхода си е едно от свещените права на човека, затова никой не трябва да му налага ограничения да търси корените си. Много е важно човек да знае откъде е тръгнал, за да може да подреди пъзела на живота си и да продължи уверено напред. В противен случай у него винаги ще има усещане за празнота, за липса на устойчивост. Защото едно осиновено дете първо принадлежи към системата на биологичните си родители и едва след това към семейството, което го е отгледало. Когато съществува тайна на осиновяването и на едно дете не му е казано, че има и биологични родители, то на несъзнателно ниво знае това и чувства, че не принадлежи към семейството, което го отглежда, колкото и осиновителите да се стремят към изграждането на здрава връзка.
- Как се формира това подсъзнателно усещане?
- Самото отделяне от майката е една първична травма за детето, едно малко умиране и откъсване от цялото. Така е дори и ако е осиновено непосредствено след раждането. Бебето е било девет месеца в корема на майка си, разпознава гласа й, интонацията й, мириса й и е нормално да изпита такъв първичен шок при отделянето от нея. По-нататък то има своите дефицити в развитието в резултат на тази ранна травма, която води до повишена тревожност. За него е по-трудно да изгради онези социални умения, които би придобило бързо, ако е отглеждано в биологичното семейство. Когато не е обгрижвано от майка си, тогава е характерен този стрес и изоставане в психомоторното развитие заради първичния шок в началото на неговия живот.
- Говорите за някакъв дефицит, но животът ни дава примери с осиновени хора, които са постигнали големи успехи в изкуството, културата и други области.
- Когато осиновителят полага изключително много усилия за формиране на здрава привързаност между детето и самия него, тогава то наваксва дефицитите в своето психоемоционално развитие. Тоест то възстановява това, което е изгубило при самото прекъсване на връзката с биологичната майка. Дефицитите се преодоляват, когато детето усеща, че мястото, на което се намира, е сигурно и че получава 100-процентова любов. Тогава започва да се развива в хармония. Друг е въпросът, че този процес е дълъг, а и не всички са психолози, за да знаят точния подход. Затова кандидат-осиновителите преминават през специални обучения.
- Коя е най-подходящата възраст да се каже на едно дете, че има и биологични родители?
- На 5 години това е научно доказано. На тази възраст детето има възможност да разбира нещата, които му се обясняват, и да прави логически връзки. По-нататък все ще се намери някой, който да му каже, че това не са истинските му родители. Ако е във възрастта на пубертета, състоянията са няколко. Детето може да прояви тотален отказ и нежелание да комуникира с осиновителите си и да реагира бурно в резултат на дълго пазената тайна. Може да започне да бяга от къщи и да ги отрече като родители. Ако научи в по-късна възраст, чувствата се смесват – от една страна, човек изпитва благодарност към осиновителите си, а, от друга, се усеща излъган. Разбирам осиновителите, които са крили от детето си за биологичните му родители, защото страхът как ще реагира е много голям. Но независимо от това трябва да му се каже.
- Вие имахте ли такъв страх?
- Въпреки че съм психически стабилен, и у мен го имаше този страх. Казвах си: „Аз ще кажа сега на Емо, но как ще реагира той. Ами ако каже, че не иска да съм му родител, че не иска да живее в тази къща и желае да се махне, дали ще имам ресурса и капацитета да се справя с неговия отказ?“. Този страх го има у всеки осиновител, пък бил той и психолог – детето да не го отрече. Но пък си има начини как да се подходи. Например с приказка: „Сега ще ти разкажа една приказка. Ще се разходим в една гора. Изведнъж виждаме малко котенце, много мъничко котенце, лелееее, то е самичко, няма нито майка, нито татко. Искаш ли да се грижим за него? И детето казва: Дааааа! Добре, какво трябва да направим – да го нахраним, да му дадем водичка, да го измием, да си играем с него. А искаш ли постоянно да се грижим за него, да сме му негови родители. Детето пак казва: Даааа! А знаеш ли как се казва това? Ние ще го осиновим“ и т.н., и т.н.
Тайната на осиновяването не трябва да съществува по никакъв начин. Това е една от най-големите травми, които могат да се нанесат на детето и да влошат живота му, като създадат предпоставка за едно нехармонично развитие. То трябва да знае рода си, корените си, да знае откъде е започнал неговият живот, да има повече информация за себе си. В противен случай цял живот ще се пита: „Кой съм аз, какво става с мене, не принадлежа на това семейство, не знам откъде съм тръгнал, накъде ще вървя“.
-Дано не навлизам много в личното ви пространство, но бихте ли споделили как реагира синът ви, когато му казахте, че сте го осиновили?
- Темата за осиновяването не е тема табу за нас и мога да споделя. Емо има някакви фантазни образи, питал ме е коя е майка му, как изглежда, беше си измислил, че е в чужбина. Разказвал ми е, че я сънувал. В съня му тя била много болна и страшно много усещал, че го обича, но му казала да не се приближава, защото ще го зарази. Мисля, че това е резултат от несъзнателната връзка на Емо с майка му, онази невидима нишка, която съществува през целия живот на осиновеното дете, независимо дали я осъзнава или не.
- Но има и хора, които не искат да се срещат с биологичните си родители.
- Да, аз мога да дам такъв пример с един мой приятел. Той знае, че е осиновен, и не иска да се познава с биологичните си майка и татко. Но искаше да отиде в града, в който се е родил. Направи го заради себе си, да види откъде е тръгнал. Точно за тази необходимост говоря – да знаеш началото си, за да подредиш пъзела на живота си и да продължиш нататък спокоен. И моят приятел отиде в този град, за да разбере повече за себе си. Когато се върна, ми каза: „Знаеш ли, имам някакви черти като на хората в това място“. А сега мисли да си купува къща там, защото има нужда да има връзка с корена си. Връзката с началото на един живот е важна, за да развие човек способностите и талантите си.
- В „Пътят на осиновяването“ споделяте, че осиновителят трябва да изпитва благодарност към биологичните родители на детето си. Нека разгледаме връзката осиновител – биологичен родител.
- Ние като осиновители трябва да приемаме биологичните родители, да изпитваме признателност и любов към тях, защото те са ни дали възможност едно дете да е с нас – най-голямото щастие на земята. Ако нямаше биологични родители, това нямаше да ни се случи. Твърдя, че любовта и признателността, които осиновителят изпитва към биологичните майка и татко, се предават и на детето. Когато ние ги приемаме, приемаме и детето. Когато не ги приемаме, отхвърляме и детето, даже да не си даваме сметка за това.
С голямо желание бих се срещнал с биологичната майка на моя син. Не я познавам, но знам кое е родното място на Емо. Ако един ден той пожелае да я види, ще отидем. Аз съм готов и сега, но при всички положения синът ми трябва да навърши 18 години. Не се страхувам от такава среща. Пак казвам, изпитвам признателност и благодарност към биологичната му майка, а и към приемните семейства, в които е бил и които са дали най-доброто от себе си, за да могат да формират у него базови навици.
- Досега говорихме за нуждата на осиновеното дете да знае къде са корените му. Но да видим и другата страна – на биологичния родител. Да си представим следната ситуация. В някое малко селище живее жена, която е родила като ученичка и е била принудена да остави детето си за осиновяване. По-късно е създала семейство и е крила този факт. И един ден на прага й застава... Шокът на тази жена по-малко важен ли е?
- Да, но това е един 50- или 60-годишен човек, който е изградил вече механизмите за справяне. Не знам за кого шокът е по-голям – за биологичната майка или за детето, изживяло малката смърт при раздялата. А правилно ли е да не знаеш откъде си тръгнал, къде са корените ти? Със сигурност отпадането на тайната на осиновяването е една много деликатна, чувствителна тема и трябва да се помисли за всички страни в този процес. Необходимо е да има изключително много работа и с биологичните родители, защото, знаете ли, те наистина чувстват една огромна вина, че са нямали възможност да отгледат детето си, независимо от причините – финансови или някакви други. Те трябва да бъдат подготвени, защото тази среща е изключително важна и за тях, и за порасналото им вече дете, което са дали за осиновяване. Смятам, че винаги може да се намери начин такава среща да се случи. Разбира се, психолозите и социалните работници от дирекциите за социално подпомагане трябва да са посредници в този процес.
Ако аз бъда поставен на мястото на човек, който е дал съгласието си детето му да бъде осиновено и един ден то ме потърси, сигурно ще бъда в шок, ще искам да избягам, ще изпитвам срам, ще си задавам въпроса какво ще стане със семейството ми, с децата ми. Деликатно е, затова трябва да има подготовка за подобна среща и от страна на детето, и на биологичния родител. На биологичната майка ще е много трудно и тя трябва да получи специална подкрепа, за да приеме факта, че тази среща трябва да се състои. Аз съм убеден, че всички майки дълбоко обичат децата си, които са оставили, и изпитват огромна болка, когато се разделят с тях, защото са били заедно девет месеца по време на бременността. Първоначално изграждат тази стена между себе си и даденото за осиновяване дете в резултат на шока, който изживяват. Да пазиш такава тайна, за да не изгубиш настоящото си семейство, е огромен товар. Но смятам, че психолозите и социалните работници са достатъчно добре подготвени и ще се справят.
- Как е Емо? Наесен трябва вече да е третокласник.
-Емо е щастлив и доволен, че е във ваканция. Беше на море, после на екскурзия в Плевен. С баба си сега много активно пишат, имат учебни занимания, четат, смятат. Емо трябва да вложи повече старание в изписването на буквите, за да може после да си прочете текста.
- А вие щастлив ли сте?
- В момента, в който взех решението, че трябва да осиновя дете, бях наясно какво ми предстои. Когато го осинових, се почувствах като един от най-щастливите хора на света. За всичко си има причина. Ние се разпознахме. Аз разпознах в Емо моя син, той в мен – своя баща. Това няма логически аргумент, защото се случва на някакъв по-фин пласт от нашето съзнание и защото е свързано с много емоция, която продължава и сега.
Това е той:
Роден е на 16 септември 1980 г. в Русе
Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ с бакалавърска степен „Социална педагогика“ и магистърска “Психология“
През 2018 г. защитава докторската си дисертация по педагогика в Русенския университет „Ангел Кънчев“
Същата година осиновява 4-годишния Емануил, когото отглежда заедно с майка си Веселка
Автор е на изданието „Пътят на осиновяването. Екзистенциално-преживелищен опит на един осиновител“
Работи като експерт в Областния съвет на БЧК – Русе
Жанета Йорданова
